Дядо Коледа на съд

         Адвокат Петър Петров катереше стълбищата към кантората си с усилията на алпинист, покоряващ Еверест. Определено му липсваше кислород и всеки момент можеше да почне да халюцинира. За кой ли път се зарече да си вземе кантора на партера, а не на втория етаж, на който се помещаваше неговата в момента. Другото, което си обеща, бе да спре купоните през седмицата. Повтаряше си това като мантра някъде от година, но всичко си оставаше в сферата на добрите намерения. А и как, по дяволите, да го направи, ка то изкушенията дебнеха на всяка крачка. Ето, снощното го изненада в гръб в един столичен пиано бар. Влезе там, за да удари едно уиски, преди да се прибере. Толкова глупости слушаше по цял ден от клиентите си, че това си беше неговото хапче против лудост. Тъкмо отпиваше първата си глътка,  когато някой така го блъсна, че без малко да влети зад бара. Не че не беше го правил в лудите млади години, но само по собствено желание. Обърна се, за да види кой е нахалникът, който се опитва да прати по дяволите най-хубавия момент от деня му и да му дръпне една дълга пледоария, в която да му изясни, че да нарушиш уединението на мъж с чаша уиски е все едно да прекъснеш молитвата на тибетски монах. Това, което видя, накара пледоарията му да чака по-добри времена, за да бъде произнесена. Бледо русо създание, приличащо на русалка, която току-що е изплувала от дълбините на морето, му се усмихваше извинително. Колко му трябва на един мъж, пък бил той и адвокат, за да почне глупаво да се усмихва при вида на хубава жена? Не повече от секунда. Време достатъчно, за да се разбушуват хормоните и да заличат и последната останала читава гънка на мозъка. Все пак дългата школовка в съдебната зала си каза тежката дума и след краткотрайния ступор, в който беше изпаднал, адвокат Петров успя да изрече свързано изречение. От тук се започна. Колко пък ù трябва на една хубава жена, за да прояви интерес към един мъж? Няколко смислени думи и прибрана, а не увиснала челюст на мъжа отсреща. След това малко неловко начало нещата потръгнаха бързо и в правилна посока като полет на термоядрена ракета, за да приключат в леглото на адвоката някъде в ранните часове на нощта, когато праведните хора отдавна спяха, но не и адвокатите.

         Петров въздъхна с облекчение, щом видя вратата на кантората. Отвори я с досада. Никога не би си причинил това и то само няколко дни преди Коледа, но имаше среща с важен клиент, която не можеше да отложи по никакъв повод.

- Кафе и кола. – провикна се на секретарката още преди да е поздравил – И бъди бърза като медицинска сестра, иначе ще трябва да викаш бърза помощ.

- Пак ли тежка вечер, шефе? – обади се Стела – секретарката му – и влезе в кабинета му с чаша димящо кафе и кола – Още го даваш като двадесет годишен, а забравяш, че отдавна си ги минал. Ще се умориш. Така да знаеш.  

- Злато си ми ти. – каза Петров и грабна кафето – Ако намалиш и поучителните лекции рано сутрин, цена няма да имаш.

- Грижа ме е за теб. Затова ти ги изнасям тези лекции. Ще се съсипеш така.

- Споко! Само не искам да се притесняваш и не ми се дръж като майка. На 25 години си. Аз на твоите години какви ги вършех, ако знаеш.

- Не искам и да знам.

- Айде бягай да си вършиш работата тогава! Друг път ще ти обясня как стоят нещата от живота.

         Стела излезе, а Петров отпи от кафето с наслада и запали първата цигара за деня. Усмихна се. Думите на секретарката му контрастираха с външността ù. Имаше халка на езика си и по една татуировка на двете ръце. Ходеше с къси поли, които по-скоро показваха, отколкото прикриваха плътта ù. Блузите ù също не впечатляваха с дължина и често показваха пъпа ù, обримчен с халка. Повече приличаше на хипи, отколкото на секретарка в адвокатска кантора, но пък той си я харесваше такава. Внасяше колорит в стерилната обстановка на кантората и объркваше клиентите, а какво повече му трябва на един адвокат, освен объркан клиент. В такова състояние не спореха за хонорара и не задаваха глупави въпроси.

         Запозна се с нея преди три години, когато тя му бе клиентка. Разведе я. Мъжът ù бе пияница и побойник, който я налагаше почти всеки ден. Беше дълъг и тежък развод, но тя се държа мъжки и когато всичко приключи, ù предложи да му стане секретарка. Беше безработна, а трябваше да издържа тригодишното си дете. Тя се съгласи и от тогава той не съжаляваше и за миг за избора си. Оказа се перфектна секретарка, а преди година записа и право.

         Отпи отново от кафето, но усети, че нещо му липсва. Стана и отвори барчето. Бутилка уиски, предназначена за клиенти по принцип, но дефакто за него, примамливо му се усмихваше. Отвори я и капна няколко капки в кафето. Отпи отново и се усмихна доволно. Абе, ирландците са си пичове. Ето това е кафе. В него закипя трудов ентусиазъм. Сега спокойно можеше да се захване с документацията по сделката, която трябваше да приключи днес. Тъкмо отвори папката с документите, когато вратата се отвори и Стела влезе. Вдигна глава с учуден поглед, защото тя много добре знаеше, че не обича да го прекъсват, когато работи.

- Какво има? – запита троснато.   

- Един клиент иска да говори с теб. – каза тя с дяволита усмивка.

- Много добре знаеш, че съм зает. Кажи му да дойде по-късно.

- Не мога. Спешен случай е. – отвърна тя, а усмивката не слизаше от лицето ù.

         Ако беше в по-добра форма, адвокат Петров щеше да забележи това, но нощта бе дълга, а русата мадама ненаситна. Това определено притъпяваше рефлексите му.  

- Ей, като наближи Коледа и всички решават, че сега е моментът да свършат всичко, което са отлагали през годината. – простена Петров – Добре, въведи го, като е толкова спешно, но повече не приемам никой! Така да знаеш, който има спешен случай, да ходи в Пирогов, иначе и аз ще стана спешен случай.

- Явно снощната дама те е озорила доста. Голяма борба е било. – клъцна го Стела.

- Ти пък откъде знаеш? – учуди се Петров.

- Ти може да познаваш правото, но не забравяй, че аз познавам теб. Пък и още имаш червило по врата. - каза тя и се засмя.

- Мамка му! – простена Петров и взе да се трие по врата. – Така добре ли е?

Тя го огледа критично, като инспектор от ХЕИ, и каза:

- Става за момента. После ще те почистя както трябва. А сега си виж клиента.

         Тя отвори широко вратата и в кабинета му влезе русо хлапе. Бе на около осем години. Слабо като вейка и с две големи сини очи, които шареха притеснено из стаята. Накрая се спряха на адвокат Петров, който гледаше невръстния си посетител вцепенено, като футболист, току-що изпуснал дузпа. Детето се окопити първо и каза:

- Искам да съдя Дядо Коледа. Колко ще ми струва това?

         Адвокат Петров вече се чувстваше като футболист, изпуснал втора дузпа в един мач. Това сериозно разклати психическите му устои. „Само от липсата на кислород ще да е – каза си той – Халюционирам и това си е. Трябва наистина да огранича купоните до санитарния минимум!”

- Аз ви оставям да си поговорите? – чу той гласа на Стела и видя как тя затваря вратата след себе си.

         Явно не халюционираше. Всичко си беше една гадна, груба действителност. Някой си правеше шибан майтап с него. Само да разбереше кой е, щеше да му обясни как стоят нещата от живота. Щом взе това решение, се успокои и реши да се позабавлява на чужд гръб. Нещо се е объркал този, който е решил да се майтапи с него така. Адвокат Петров не се връзваше така лесно.

-         Добре, моето момче. – каза с благ тон той – Защо искаш да съдиш Дядо Коледа и кой те праща при мен?

-         Не ми каза колко ще ми струва? – рече малчуганът и продължаваше да го гледа настоятелно със сините си очи.

„Ей и това не е вчерашно” – помисли си Петров – „Тия днешните деца не са будали като нас едно време.”

- А ти не ми каза кой те праща при мен. – не се предаваше Петров. 

- Никой. – отвърна момчето – Вървях по улицата и видях твоята табела.

Адвокат Петров се усмихна скептично и го изгледа изпитателно. Момчето не сведе поглед, а продължи да го гледа невъзмутимо със сините си очи.  Ако лъжеше, го правеше като професионален покерджия, а на Петров не му приличаше на такъв. Явно казваше истината и никой не се опитваше да се будалка с него. Той реши, ако не друго, поне да го изслуша. Наближаваше Коледа все пак и това щеше да бъде неговото добро дело. Щеше да му бъде от полза, когато горе му посочат пътя към ада. Пресегна се. Взе една цигара от кутията и запали. Дръпна дълбоко и отпи от кафето, но се сети, че пред него стои хлапе и угаси цигарата си в пепелника. Реши това да му е последният непълнолетен клиент за тази година. Усмихна се и каза:

- Добре, моето момче. Аз съм адвокат Петър Петров. Приятно ми е.

         Подаде ръка. Момчето я пое без колебание и се опита да я стисне силно. Явно искаше да се държи като мъж.

- Аз се казвам Кристиян. – каза – Кристиян Милев, но всички ми викат Крис.

- Добре, Крис, за да бъда твой адвокат, трябва да платиш. Такъв е законът. Да кажем един лев. Става ли?

- Става. – отвърна момчето. Бръкна в джоба си и извади две монети по петдесет стотинки. – Ето. Сега вече си ми адвокат, нали?

- Да,  и всичко, което ми кажеш, си остава между нас.

- Знам. Гледал съм го по филмите.

- Щом си наясно с това, седни сега на стола срещу бюрото ми и разкажи защо искаш да съдиш Дядо Коледа.

         Крис се настани на стола. Краката му висяха във въздуха. Той се опита да седне на ръба, за да не изглежда толкова малък, но все още не докосваше земята. Накрая се отказа. Седна удобно и каза:

- Дядо Коледа не изпълни моето миналогодишно желание, затова искам да го съдя. Четох в Интернет, че това е неизпълнение на договор.

- И какво беше желанието ти, Крис?

- Нашите отново да се съберат и да живеем заедно всички.

- Те разведени ли са?

- Да. Пожелах си това, а той не го изпълни. Не е честно. Искам да си изпълни договора. Аз си изпълних моята част. Бях добро дете през цялата година. И мама и татко казаха, че съм бил много послушен. Те могат да ми бъдат свидетели. Гледах го в „Адвокатите на Бостън”.

         Адвокат Петров си представи как пише такава искова молба и я вкарва в съда. Още на другия ден най-малко три линейки щяха да спрат пред кантората му. После щеше да има „здравей, лудницо любима”. Лекари щяха да го изследват с нездрав интерес, а в сутрешните блокове на телевизиите щеше да е новина номер едно. Луд адвокат съди Дядо Коледа. Това си беше топ новина. Политолози, журналисти и психиатри щяха да умуват с часове за причините, довели един адвокат до лудост. Ако рейтингът беше добър, след това можеха да направят и шоу, което с много песни и танци да събере пари за изграждането на лудница за адвокати. Народът щеше да гласува масово с есемеси в желанието си да вкара всички адвокати в лудница. Това определено си беше добра кауза, а печалбите за продуцентите щяха да са космически.

         Не. Това не беше добра идея. Никакъв съд. От друга страна му стана жал за хлапето. Не можеше да го отпрати така, без да направи нищо. Мамка му! Така му се пушеше. Отпи от кафето и идеята изплува в съзнанието му като ядрена подводница. Подхвърля си я известно време като пинг-понг в ума, докато добие завършен вид, отпи отново от кафето и премлясна доволно. Това беше.

         - Добре, Крис. Ще съдим Дядо Коледа, щом не си е изпълнил договора. Има един такъв член в Закона за задълженията и договорите. Сега ми разкажи всичко подробно, за да напиша исковата молба и да я подпишеш.

         Крис се размърда притеснено на стола и след кратко колебание заразказва. След час исковата молба бе готова. Крис я подписа доволен.

- Сега какво ще правим? – запита той.

- Ще я вкараме в съда. Той ще даде срок за отговор на Дядо Коледа, който да си каже какво мисли по случая и след това ще насрочи дело. – обясни процедурата адвокат Петров.

- Ти ще ми се обадиш, нали?

- Разбира се, Крис. Ще те държа в течение. Аз съм ти адвокат, а сега ще ме извиниш, но ме чака друга среща.

- Добре. – отвърна той и стана.

         Петров повика Стела. Тя се появи на секундата, сякаш бе стояла до вратата.

- Какво има, шефе?

- Повикай такси за нашия нов клиент, което да го закара до тях.

- Нямам пари за такси. – обади си Крис.

- Кантората плаща. – отвърна адвокат Петров – Така се отнасяме с всички важни клиенти, Крис. Не се притеснявай. Ти си важен клиент.

- Добре. – рече просто хлапето.

         Адвокат Петров му подаде ръка и те се здрависаха. Крис отново стискаше силно.

- Весели празници! – пожела му адвокатът, докато той излизаше.

- Благодаря. Весели празници и на вас! – отвърна Крис, обърна се и помаха с ръка. Беше толкова малък и безпомощен.

         Петров седна зад бюрото. Нещо го стегна зад гърлото. Стана. Отвори барчето и си наля чисто уиски. Майната му на ирландското кафе. Запали цигара. Дръпна силно и погледна през прозореца. Навън бе завалял сняг. Малки бели снежинки с грация на балерини от „Балшой театър” танцуваха под сивото небе. Чак сега схвана, че утре е Бъдни вечер, а той отново ще бъде сам, освен ако не забърше някоя мадама. Поредната самотна Коледа. Отпи от уискито дълго и продължително, като закъсал в пустинята бедуин. Може би беше точно такъв. Неговата пустиня бе по-голяма от Сахара и нямаше оазиси. Само миражи на изгубените дни. Някъде там сред падащия сняг едно дете му махаше. Приличаше на него, когато животът не беше пустиня, а тучни зелени поля, по които бягаха коне. Образът му бавно избледня като есенно слънце и изчезна сред рояка от снежинки. Стана. Взе двата екземпляра на исковата молба и ги сложи в два различни плика. Залепи ги. Написа адресите върху тях и извика Стела. Когато влезе ù каза да ги пусне по куриер веднага. Тя го изгледа изпитателно и каза:

- Шефе, защо не ми дойдеш на гости за Коледа, ако нямаш други ангажименти? Ние ще бъдем сами със сина ми. Мисля, че ще си изкараме чудесно.

Той запали цигара. Дръпна дълбоко, толкова, че белият му дроб взе да крещи за помощ, а димът, който изкара през носа, обгърна стаята, сякаш в нея бе пусната военна димка. Отпи отново уиски и каза:

- Защо пък не. Там, където едно дете, са и две.

- Само да не си още с памперси, шефе. – засмя се Стела.

- Памперсите ги отказах твърдо преди време. – отвърна Петров и ù намигна – Сега се справям сам. Пораснах.

- Добре е да знам това. – рече Стела с усмивка.

- Сега да поработим малко, ако не възразяваш. Вземи тези два плика и ги пусни по куриер. – каза той и ù подаде исковите молби.

Тя ги взе и съобщи:

- Клиентът чака в приемната.

- Въведи го след пет минути.

- О'кей. – каза Стела и излезе.

Той отново отвори папката с документите по сделката и се зачете.

         В първия ден след Коледните празници адвокат Петров седеше в кабинета си и четеше един документ за трети път, без да може да разбере и половината от написаното. Ако клиентът не плащаше изключително добре, нямаше въобще да е тук, но работата изисква жертви, както са казали някои по-мъдри от него и точно сега, в този момент, той се жертваше с ентусиазма на чиновник в петъчен ден. Звънецът иззвъня и прогони налягащата го дрямка. Той зачака Стела да отвори, но на третото позвъняване се сети, че я е пуснал почивка днес. Стана с усилието на стогодишен старец и бавно се запъти към входната вратата. Отвори я и остана изненадан, като алпинист, съзрял снежния човек. Пред него стоеше Крис и се усмихваше.

- Честита Коледа! – поздрави момчето.

- Благодаря, Крис! Честита Коледа и на теб! Влез и се настанявай!

Детето го последва и седна на същия стол като преди.

- Какво те води насам? - запита адвокатът – Някой друг ли ще съдим сега?

- Не. – отвърна със сериозен тон Крис, не схванал шегата – Искам да спрете делото срещу Дядо Коледа. Не искам да го съдя вече.

- Защо?

- Защото ми изпълни желанието. Мама и тате се събраха и аз съм доволен.

- Сериозно ли? – не повярва адвокат Петров. Беше изпратил исковите молби до родителите на Крис, но скептицизмът, характерен за професията му, не позволяваше да очаква нищо повече от една по-добра Коледа за Крис, която родителите му биха спретнали заедно, след което отново да продължат пътя си.

- Да. – отвърна Крис и щастлива усмивка озари лицето му, като лятно слънце. – Събраха се и сега отново живеем заедно. Много е хубаво отново да съм с мама и тате. Заслужихте си парите. Благодаря ви!

„Най-сетне един доволен клиент” – рече си Петров и се засмя без глас. По Коледа май наистина се случват чудеса. Може би трябваше да води дела само тогава. Жалко, че съдът никога не е завладян от Коледния дух.

- Да отидем на сладкарница, Крис. – предложи адвокат Петров – Аз черпя. Днес спечелихме голямо дело.

Крис се усмихна притеснено и каза:

- Мама и тате ме чакат отвън. Ще ходим на ледената пързалка да се пързаляме.

- Добре, Крис, забавлявай се и весели празници ти желая!

- И на вас, господин адвокат.

         Петров го изпрати до вратата. Върна се в кабинета си. Седна и запали цигара. Желанието му за работа се бе изпарило окончателно. Майната му на клиента? Вдигна телефона и набра секретарката си.

- Стела, да отидем на кънки! – каза, когато чу гласа ù.

- Шефе, ти луд ли си, или си препил?

- Нито едно от двете. Просто щастлив. – отвърна и затвори телефона.

         Понякога животът не е озъбено куче, а малко весело пуделче – помисли си адвокат Петров и дръпна доволно от цигарата.