След изричането на тия думи някаква  сила разтърсила телата им и изведнъж  видели, че са ги напуснали и се реят над тях. После  силата  ги завъртяла в кръг и  се озовала  в енергийна плътна  клетка, която ги понесла стремително нагоре. Чувствували се добре. Били изненадани, но спокойни. Когато въздушната клетка спряла, попаднали на равно и пусто място. Пред себе си видели две неподвижни  тела на земята... Когато  погледнали един към друг, забелязали, че вече не са Лучиано и Белинда, а някакви напълно непознати  същества. Те приличали донякъде на човешки, само че  по-едри и по-високи. Пръстите на долните и горните  им крайници били свързани с ципа като при жабите. Очите им били много големи и изпъкнали. На раменете си имали огромни криле, подобни на крилете на прилепите. Те се командвали от съзнанието. Само като си помислили дали ще могат да полетят с тях, крилете се разтворили и Лучиано и Белинда се издигнали високо във въздуха. Видели с учудване, че нищо не е останало от стария релеф на Земята. Под себе си имали много малко суша и повече вода. Но във въздуха висели огромни гроздове от сфери. Всяка сфера била дом за фамилия.

                                 Докато Лучиано и Белинда, объркани и безпомощни, се чудели какво да предприемат, те чули гласа на оня, който се представял за духа на Лучиано от четвъртото хилядолетие:

- Поздравявам ви, мое Аз и Белинда! Виждате, че средата, в която попаднахте, е странна и необичайна за вас. Вашите духове сега пребивават в телата на обитателите на планетата Земя през края на третото и началото на четвъртото хилядолетие. Аз специално ги подготвих за вас. Това, което представляват вашите тела, е плод на развитието на телата на няколко планети. Те са устроени така, че да могат да съществуват във въздух, на земя и под вода. Има изградена Конфедерация на няколко галактически планети. Зная, че ви е много трудно да го разберете. Затова ще се опитам да ви го обясня по-простичко. Конфедерацията е съюз на суверени цивилизации. Суверени означава независими, а цивилизациите са народите, които населяват всяка планета поотделно.

Приравнено към вашия архаичен език, това е съюз на независими планетни народи. Сега ще ви помоля да си пожелаете да разгледате домовете на вашите далечни пра, пра... пра-внуци.

                                        Всичко било толкова чудно, впечатляващо и неописуемо, че нямало думи, с които да се разкаже. Въздушните домове били високо интелигентни. Те черпели енергия от Космоса  и поддържали температура, приятна за сезона в себе си. Можело да се изпитва наслаждение от аромата и полъха на морския бриз или на планински връх с разцъфтели билки. Вътре обитателите били обгрижвани изцяло така, че да се чувствуват прекрасно. Вибрационните мисли се измервали с най-голяма точност и ако се отклонявали от честотния диапазон  на душевния мир и хармония, на радостта и щастието, тогава се появявали вибрационни  звукови, образни, уханни и светлинни ускорители, които възвръщали  мисловните показатели в норма. Moжело да се наблюдават  всички точки на планетата и да се осъществява  връзка с всеки негов жител. Виждали се  всички точки на Вселената и  се установявал  контакт с всички разумни нейни обитатели. Виждали се цветята и  се вдишвал аромата им и всичко това в триизмерна  форма. Можело е да се играе с измислени цветове и форми и да се  създава какво ли не. И през цялото време с чувството на леко опиянение от щастие. Винаги имало възможност да се напусне въздушния дом и да се полети на воля. Летяли, размахали крилете си, ползувайки всевъзможни летателни средства  или услугите на генетично създадени, летящи форми на живот

                                              Когато се спуснали под водата,  възхищението на  Лучиано и Белинда  нараснало още по-силно. Там на океанското дъно имало цели колонии от подводни домове. Във вътрешността си те били подобни на тия от въздуха. Притежавали същата изключителна интелигентност, която предоставяла безброй възможности на своите обитатели. Дълбините били пълни с най-разнообразни форми на живот. Нямало никакви хищници. Подобните на ранните човешки същества също не се хранели с живи организми. Затова в безкрайните подводни пространства  всички се радвали на живота. Играели, надбягвали се, криели се, по-малките яздели по-големите. Дълбините били изпълнени с веселие.

Когато влезли в един подводен дом и си пожелали да видят и водни дълбини на други планети, безкрайно било учудването им от невероятното разнообразие на подводния  вселенски живот, който триизмерно възникнал пред очите им. Тъй като след хиляди години еволюция  останала само малко твърд - предимно острови, те били предназначени предимно за обществени нужди. Имало писти за междугалактически полети и такива по пистата на времето, научни центрове, музеи, отразяващи различните епохи, ботанически центрове, зоологически градини и аквариуми, показващи животинското разнообразие хилядолетия назад, концертни зали, галерии на изкуствата, съвещателни зали...

                                                   През цялото време на пребиваване върху Земята  три хилядолетия след раждането на Христос гласът на духа на Лучиано от бъдещето бил непрекъснато с тях. Той им разказал за живота на техните пра, пра... пра внуци и отговарял на питанията им. Накрая, пренаситени от впечатления, те се озовали в собствените си тела и се завърнали обратно в замъка.

                                                      След всичко, което преживяли двете влюбени деца, те се променили много. Станали по-мъдри и по-смели.  Когато останели насаме, разговаряли дълго като си припомняли необикновените събития. Но у Лучиано все повече назрявала мисълта да разбули магията на Дяволското езеро. Той се бил докоснал до толкова вселенски тайни. Защо да не се докосне до още една?! Любопитството не му давало мира. Нима ще подмине тая прекрасна възможност да изтрие страховете на хората и в гората при езерото да закипи отново живот. След като преживял толкова необикновени събития и видял какво ли не и къде ли не, нямал причини да се страхува  от черния замък в дяволското езеро.

Много дълги разговори водил принцът с любимата си Белинда  докато най-накрая успял да я убеди, че развалянето на магията на черния замък е предопределено за тях и  ще бъде само тяхно дело. Започнали да умуват как да съобщят за решението си на царицата и вещарката Теа. Те двете горките даже и не подозирали какво са преживяли децата им. Но даже и да знаели, нямало да повярват, че чудесата, за които ще им говорят те, са  истина. Виж, за дяволското езеро са чували, но ако Лучиано разкриел пред майка си желанието си да разгадае тайната му, то тя за нищо на света не би го пуснала там. Докато дни наред принцът се отдавал на дълбок размисъл, една нощ духът му в друго тяло от далечното бъдеще отново  се явил в съня му. Той бил по-прекрасен от всеки друг път. Ръстът му бил внушителен, а осанката му - величествена. Имал златен шлем, обсипан с необикновени камъни и тъмен плащ с лилава подплата.

- Лучиано, готов ли си да извършиш подвига на живота си? Зная как се притесняваш за своята майка, но каквото и да решиш, аз ще те подкрепя. Зная колко чисто и храбро е сърцето ти, а то ще ти помогне най-много. Аз вярвам в тебе и зная, че докато излъчваш любов и добронамереност, истината и победата  винаги ще са на твоя страна.

                     След тия думи духът му от далечното бъдеще изчезнал.

                     На следващата вечер Лучиано написал дълго писмо до майка си. Той ù разказал в него за необикновените си преживявания и за това, че още в отвъдния свят е избрал да разбули магията на черния замък  и дяволското езеро. Обяснил ù, че знае как би реагирало любящото майчино сърце, когато научи за намеренията на безстрашния си син, затова ù пише това писмо. Когато тя ще го чете, той ще е вече далеч от замъка със своята любима Белинда. Нека не се страхува от нищо, но да моли боговете за помощ и подкрепа. Да го очаква да се завърне като победител.

                       Белинда също написала писмо до своята леля и осиновителка Теа.

Тя ù казала в него, че обича безкрайно много своя Лучиано и е готова, ако трябва, да умре с него. Затова и за миг не се колебае да му бъде вярна спътница в това необикновено начинание. Молела за прошка Теа и желаела тя да вярва много в успешния изход на събитието.

                           Събрали двете писма и ги занесли на  доверената прислужничка на Фиора. Помолили я да ù ги предаде на следващия ден. Двамата влюбени приготвили храна за из пътя  и обяздили любимите си  коне. Когато всички в двореца спяли, те напуснали двореца и потеглили към дяволското езеро. Лучиано се уповал на своите необикновени способности да си пожелае пътят им да е лек и да пристигнат точно на брега на дяволското езеро,защото неговите желания винаги се сбъдвали. Два пъти спирали да се подкрепят  с храна и да подремнат малко и после пак продължавали. Пристигнали на втория ден призори, когато замъкът бил потънал в ужасните дълбини на езерото. Гората ги посрещнала тъмна и мрачна. Излъчвала някаква призрачност, забулена в мъгла. Високите и гъсто вплетени клони на дърветата не пропускали дори един лъч от небесното светило. Толкова страшно и злокобно било наоколо, че даже конете уплашени пръхтяли и се дърпали. Успели все пак да ги завържат за два бора и седнали да си починат. Трябвало да изчакат до среднощ. Двамата млади решили да подремнат малко, за да са по-бодри и жизнени в полунощ. Когато Лучиано заспал, на сън му се явил неговият дух в друго тяло от бъдещето. Той  загърмял с могъщия си глас:

- Лучиано, аз ще мога да ти помагам само извън стените на  черния замък. Ти ще съумееш сам да се справиш и да ги преодолееш, но аз ще помогна на Белинда да прелети с моята енергия. Щом влезете в двора на замъка, всичко, което направите, ще бъде само ваше постижение. Ще трябва да се уповавате единствено на своите сили и възможности. Но аз вярвам във вас и ще ви очаквам като победители!

                           Точно в полунощ  водите на дяволското езеро се развълнували. Те изхвърлили на брега пред нозете на Лучиано и Белинда няколко трупа на удавници. Били млади мъже със зелени и подпухнали лица, които повярвали в себе си, но платили скъпо за това. Езерото сякаш изглеждало  живо и искало да покаже на двете чисти влюбени сърца какво би ги сполетяло, ако си позволят да стигнат до замъка. Първо се показали кулите и бойниците по крепостните стени. После изплували покривът на замъка, прозорците и терасите... Ужасни писъци, стенания и вопли изпълнили нощта и се разнесли навътре в гората. Замирисало ужасно на сяра и други зловония. Точно когато влюбените се колебаели  какво да предприемат, чули тайнствения шепот на оня невидим техен помагач, който ги съпровождал при миналите им преживявания:

- Аз съм отново тук, за да ви помагам, но щом докоснете с нозе двора на замъка, ще се оттегля. Тая задача е много важна  и  твърдо вярвам в силата Ви, но нямам право да се намесвам. Запомнете едно - каквото и да видите и чуете там, вътре, каквото и да ви се случи, не се страхувайте! Вашата сила е във вярата  и любовта ви. Те ще победят. Ще ви чакам тук, вън от крепостните стени, за да ми разкажете всичко, в часа на вашата победа.

                              Лучиано и Белинда почувствували как една невидима сила ги издигнала високо във въздуха. Тя ги насочила над езерото и когато стигнали крепостните стени, прелетяли над тях и започнали да се снишават плавно надолу, докато се приземили в двора на замъка. Писъците и стенанията не преставали. Продължавали да се носят зловещо и да отекват навсякъде. Но не се мяркал наоколо жив човек. Прозорците на замъка тъмнеели. Само на първия етаж имало няколко прозореца, които светели. Двамата влюбени се примъкнали на пръсти към един от тях. Лучиано се издигнал няколко педи над земята и внимателно скрит зад един пълзящ храст надникнал вътре. Първото, което видял, е светлината. Но тя не идвала от запалени свещи или от насмолени борини, а от някакви напълно непознати, прозрачни  източници. Те издавали мека, приятна светлина. В средата на стаята имало дълга овална маса. Около масата стояли на удобни, тапицирани столове странни същества. Те приличали по форма  на окастрени, дървени стволове. Не носели дрехи и имали кожа, напукана като  дървесна кора. Телата им били покрити с безброй смукала и пипала. В горната им  част се виждали  три реда изпъкнали очи, а  шест къси крака в долната част на тялото. В стаята не се чували никакви звуци от говор. Странните грозилища разговаряли с очи. Те ту се отваряли, ту се затваряли в някаква последователна закономерност и явно така обменяли мисли. В това време над замъка се появило огромно светещо тяло. То се въртяло около някаква ос, подобно на пумпал и започнало бавно да се спуска надолу. Чудовищата в стаята скочили от местата си и скоро се показали отвън. Лучиано и Белинда се спотаили в храстите и наблюдавали оттам. Странният летящ предмет кацнал в средата на двора. Открил се отвор и от него наизлизали още чудовища. Тогава една група от тях се насочила към централния вход на замъка, влязла и поела към дъното на коридора. Не след дълго те се показали отново, носейки на гръб спящи деца.Те не били по-големи от 3-4 години, едни малки, невинни създания. Носели ги като наръчи дърва - нехайно нарамени и без да се съобразяват, че това са живи човешки същества. Детските главици се клатели провесени надолу. Гледката била ужасна. Лучиано не можел да остави тия невръстни и безпомощни човешки същества  в лапите на чудовищата. А те вече ги товарели на  летящата метална колесница. Принц Лучиано усетил в себе си силен порив  да помогне на  нещастните дечица. Той разбирал, че те ще бъдат отвлечени с тая  чудна летяща колесница в един далечен свят, защото получил видение. Децата стояли затворени в клетки гладни и жадни. За купичка храна и за няколко глътки вода те били настройвани едно срещу друго да се мразят, бият, дори убиват. Вибрациите им на гняв и омраза били насочвани към енергиен сборник, от който чудовищните същества черпели живителната за тях негативна енергия.

                                         Лучиано решил да напусне тялото си и да разбере дали ще бъде открит и видян от чудовищата. Когато застанал пред лицата им, разбрал, че те не са в състояние да го открият. Но разбрал и нещо друго. Енергията, която излъчвал, била опасна за тях. Те започвали да залитат, очите им се затваряли трайно, а шестте им крака се преплитали и подгъвали. Някои, вероятно по-старите, губели съзнание и падали на земята. Усещайки със сетивата си, че нещо не е наред, те се разбягвали като хлебарки  във всички посоки. Лучиано спокойно влязъл в летящата колесница. Децата били седем. Той  решил да ги изведе на брега на езерото. Взел първите две упоени деца и обвил себе си и тях със сгъстени водни пари, за да изглеждат като летящ облак. Издигнал се нависоко и ги понесъл  към брега. Там ги оставил внимателно върху меката трева и се върнал  за другите две деца. Четири пъти прелетял над водата и четири пъти се връщал в мрачния замък.

                              Докато спасявал упоените деца, странните чудовища заловили Белинда. Енергията, която тя излъчвала,  била непоносима за  непознатите същества. Това ги насочило към нея. Много скоро я открили спотаена във високите храсти. Запушили устата ù и я понесли към мрачното подземие на замъка. Затворили я във една непрогледна тъмница и се струпали около нея, за да преодолеят енергията ù, въпреки  че тя вече не била така опасна. Защото колкото и смело да е било това момиче, отвратителният  вид на тия чудовища и непредсказуемите им реакции събудили не малко страх в душата ù. А страхът помрачава светлата енергия. Когато видели, че децата в колесницата са изчезнали, разбрали, че имат опасен невидим противник и че момичето е негова спътница. Решили да я използуват за примамка, за да заловят другия. Били готови всеки миг да я убият, ако положението стане твърде опасно за тях. Когато за последно Лучиано се завърнал в мрачния дворец, напразно се опитвал да открие любимата си Белинда. Като луд обикалял стая след стая в огромния черен замък, но напразно. От нея нямало и следа. Влязъл в летящата колесница, но и там я нямало. Обиколил целия парк и допълнителните  постройки към замъка, но отново било безуспешно. Невидим, накрая седнал в храстите да помисли. Изведнъж сякаш от някъде долетяла мисъл и се загнездила в съзнанието му. Нека предаде своето послание на Белинда и нека едновременно да отправят  зов един към друг, силен, мощен зов, с цяло гърло. Зов, в който да вложат  любовта и  копнежите си един към друг. В един миг с пълна сила, разтърсвайки стъклата на прозорците, прозвучали виковете на двамата влюбени. ”Белинда-а-а-а-а-а-а!” - викал Лучиано. ”Лучиано-о-о-о-о-о” - викала Белинда. Всеки звук бил изпълнен с безкрайна любов. Тези звуци се пресрещали, прегръщали и наслагвали любовната си енергия във въздуха. В тоя миг всички чудовищни създания започнали да се разпадат. По земята се валяли смукала и пипала, изхвръкнали очи и откъснати крака. Дворецът се разтресъл зловещо и бавно се срутил камък по камък и тухла по тухла. Издигнали се стълбове от прах. Нищо не оцеляло - нито площадката, нито колесницата, нито паркът. Отломките потънали в смолистите води на езерото и то ги погълнало. Лучиано грабнал Белинда, оцеляла като по чудо, и я понесъл към брега на езерото. Когато се приземили до него, изведнъж водите станали  синьо-зелени и прозрачни. Гората се оживила от песента на птиците и от лъчите на слънцето. Всичко се променило и станало истинско и живо. Магията на черния замък отминала. За последен път Лучиано се срещнал на брега със себе си от бъдещето. Той благодарил със сълзи на очи за помощта и  се разделили с най-топли чувства един към друг.

                                В стария  замък двамата влюбени били посрещнати като истински герои. Новината, че  Лучиано  е развалил една хилядолетна магия, обиколила цялото царство. Народът, който години страдал подтискан от Амаро, се вдъхновил от примера на  своя бъдещ цар и въстанал срещу подтисника си. Никой не искал повече  да подкрепя тоя алчен и безмилостен владетел. Но когато го потърсили, от него нямало и следа. Амаро избягал и се скрил в гората до дяволското езеро.

                                 Току-що била пристигнала нова колесница на лов за негативна енергия. Чудовищата с ужас разбрали, че тяхната база в мрачния замък вече не съществува. Няма го и замъка. Но те усетили, че в гората има силен източник на негативна енергия. Това бил беглецът Амаро, позеленял от яд заради провалените си планове. Открили го и той станал последният трофей на извънземните, който те отнесли на своята планета.

                                  Народът на царството поканил Лучиано и още същата седмица  бил коронован за законен владетел и цар. На другия ден младият цар се оженил за прекрасната Белинда и тържеството продължило цели десет дни. Улиците били пълни с дълги трапези с отбрани ястия и бъчви с искрящо вино. Всеки ядял и пиел колкото може. Цялата тая история е записана в хрониките на цар Лучиано. Аз я намерих в библиотеката, прочетох я  и ви я разказах с удоволствие. Благодаря, че бяхте търпеливи и ме изслушахте.