С дяволa отдавна си хортувахме. Пийвахме, хапвахме, чувствахме се еднакво добре. Една вечер,  предизвикани от бурните овации на алкохола, той предложи да купи душата ми. „Беден си, нещастен и самотен, за какво ти е таз душа?“ – ми каза той.

Позамислих се над битието си, пък си рекох, ми тъй де, защо да не му я продам. Така и парички ще си имам, усмихнат ще ходя, а знае ли се таз пуста самота дали няма да отмине. Речено-сторено. Без много кандърми, в уречения ден и час, дяволът вече разхождаше из парижките улици душата ми, а аз се наслаждавах на новия си спокоен живот. Не мина много време и той ми се обади разтревожен. Душата ми, която скъпо му излезе, била прекалено емоционална. Помоли ме да си взема част от нея обратно. Даваше ми я безплатно, затова се съгласих.

Харчех дяволските пари. Пиех за продадената си душа и от време на време пусках по някоя сълза, че нали си бях върнал част от емоциите. Не след дълго, обаче, той ми се обади отново. Този път недоволстваше, че много говорела и му пречела да мисли. Помоли ме да си взема още малко от нея. Взех си я аз и приказката ми се отвори, понасъбрах приятели.

Почти не се сещах за рогатия, който явно бе решил да провали бездушното ми спокойствие. След време пак се яви и без да ме моли, ми хвърли половината душа. Онази половина, която проявявала инат. С него той не можел да се пребори. Взех си го и последваха дълги, безплатни връщания на душата. Уравновеси се тя. Стана по-блага, по-малко инатлива, по малко разговорлива, но все така самотна и търсеща. И все дявола търсеща, че с него най-добре си хортува.