Дъбова шума

5.
    Мъглата се спусна по баирите, потече от капчуци и водосточни тръби и се разля по улиците на притихналия град. Слънцето се опита за кратко да ѝ противостои с отслабнали лъчи, след което с едно последно вяло проблясване се скри зад платото на запад. В настъпилия млечно сив сумрак градът заприлича на купчина руини, разпадащи се от незапомнени времена...
 Зад гърба на възрастния мъж, който се взираше през прозореца, блесна светлина и в стъклото се отрази жестоката действителност.
 - Как сме? - фалшивата жизнерадост в гласа на сестрата жегна Антон.
 - Спи спокойно. Днес... беше добър ден. Болките ѝ бяха търпими. - обърна се той.
 - Минах само да Ви кажа, че поемам нощната смяна. - сестрата сякаш долови раздразнението му и изгаси светлината на излизане - Ако има нещо, извикайте ме.
 „Ако има нужда от още морфин.“ - преведе си с горчивина Антон.
Обърна се и се загледа за пореден път в лицето на своето момиче.
Възрастната жена сякаш усети погледа му и се размърда. Отвори очи и го изгледа:
 - Тони.
 - Моника.
 - Престани да ме зяпаш, а ми помогни да седна!
Мъжът се приведе и нагласи възглавниците. Вдъхна отново аромата на косата ѝ.
 - Какво е това? - тя се пресегна и пипна бузата му. - Пак си плакал.
 - Аз... - не знаеше, какво да каже.
В този момент през тялото на жената премина тръпка.
 - Боли те. - каза Антон – Ще извикам сестрата.
 - Недей. Мога да търпя... - „...a и искам да прекарам малкото време, което ми е останало в съзнание.“
В сгъстяващия се мрак на стаята бръчките сякаш изчезнаха и косата ѝ, отърсвайки се от сивотата сякаш отново стана гарваново черна, каквато беше преди толкова години. Въпреки тъмнината, или пък точно заради нея, стаята се изпълни с дъх на лятна гора и слънчеви лъчи пробягаха по лицето ѝ, както ставаше откакто я беше срещнал за първи път...

***
    Моника изчака сестрата да излезе и отвори очи. Мразеше я. Не нея лично (беше благодарна за грижите), а това което олицетворяваше – старателното избягване на темата за очевидния и болезнен край...
 - Тони.
 - Моника...
 „Боже, колко го обичаше! Още от първия път, когато се срещнаха.“
 - Мило, трябва да ти кажа нещо. - Антон се напрегна – Не, скъпи, не е това... не още. Трябваше да ти кажа отдавна, но не знаех как... - и заразказва как всеки път, щом го погледнеше светът се изпълваше с магия и слънчеви лъчи пробягваха по лицето му и аромат на окосена трева и суха дъбова шума изпълваше стаята...
 Щом приключи мъжът ѝ изглеждаше поразен. Тя се уплаши, че този път му е дошло в повече, но постепенно старецът се окопити и заговори на свой ред... и се превърна в момчето, с което се запозна преди толкова години.

 4.
 - Казвал ли съм, колко те обичам? - Антон едва успяваше да си поеме дъх и се чудеше, какъв късмет го събра с тази прекрасна жена.
 - Недостатъчно! - усмихна се Моника и приседна на ръба на леглото.
 - Значи трябва да се поправя. - той посегна и я погали по косата. Голото ѝ тяло, влажно от пот, проблясваше на лунната светлина, която се изливаше през прозорците. Вместо Луната обаче той виждаше слънчеви лъчи, които играеха по гарвановите ѝ коси.
 - Днес бях на лекар. - каза го сякаш между другото, докато отнесено се взираше в Луната. Антон не смееше да я прекъсне. - Бременна съм. - този път се обърна и го погледна.
 - Да?- скочи Антон. - Да!
 - Стига си викал! Ще събудиш всички!
 - Нека чуят! Ще ставам баща! - спря рязко и я погледна. - Казвал ли съм, колко те обичам?
 - Недостатъчно! - разсмя се Моника и го прегърна. Антон зарови лице в косите ѝ, след което впи устни в нейните и светът му се изпълни с аромата на лятна дъбова гора...
     

3.
...Антон не можеше да повярва на късмета си. След всичката гадост, която му се беше струпала през последния месец... Ако не беше минал днес покрай парка, нямаше да я види. Просто реши, че за да се успокои трябва да се пошляе безцелно и мина оттук. През цялата година я търсеше. Обикаляше отново и отново купоните, по които се бяха засичали в миналото, по цели дни се возеше по трамвайната линия, където беше я срещнал за пръв път... и нищо. Сякаш че това, че научи името ѝ, развали магията и я прогони от живота му. Моника..., а преди дискотеката беше просто загадъчното Момиче с гарванова коса, от което не можеше да откъсне очи...
 Дори и сега щеше да се размине с нея, ако не беше толкова разсеян, че без малко да го блъсне автомобил. В последния момент успя да отскочи назад и хвърли случаен поглед към парка. Там сама на пейката седеше тя. Май и на нея не ѝ вървеше особено – беше плакала и сякаш се готвеше да го направи отново. Изведнъж магията се върна, мъгливият есенен ден се озари от слънчеви лъчи, а бензиновите изпарения на големия град бяха пометени от мириса на пръст и съхнещи на слънцето дъбови листа.
„Сега или никога“ - Антон изтърча до бабата с цветята, която беше подминал на предния ъгъл и даде всичките си джобни...

***
 - Моля, да ме извините за нахалството... - Моника се стресна и подскочи. Вдигна поглед и първото, което видя беше огромен букет хризантеми. Когато успя да отклони поглед от цветята позна момчето. Горското момче, както го наричаше наум, докато не научи как се казва преди година.
 - Много се надявам, да не ме помислите за някакъв откачен преследвач, но Ви търсих толкова дълго, че сега не мога да подмина безучастно. Знам, че може да Ви дойде малко изненадващо, но бихте ли се омъжили за мен?
 - И аз те търсих... - Моника взе цветята. - Може да ти звучи малко откачено, но... бих си помислила! - и вдъхна аромата на дъбови листа, изгорели на лятното слънце, който изпълни мрачния до преди малко ден...

2.
Купонът беше в разгара си. Антон се промъкваше през тълпата, подрусваща се в такт с музиката (за танцуване и дума не можеше да става в тази блъсканица), опитвайки се да опази питиетата. И тогава я видя. Смееше се с приятелките си, на по-малко от два метра от него. Музиката тук край бара не беше толкова силна и се долавяха отделни думи от разговора:
 - Докато... опита се... Представи си...
 - Моника! Трябва да...утре! - още едно момиче я побутна. Тя се обърна и тогава погледите им се срещнаха...Целия свят сякаш се сви и се отдръпна. Музиката заглъхна. Притъмня и единственото, което можеше да види бе лицето ѝ, озарено от смеха и можеше да се закълне, че вижда слънчеви зайчета да играят по косите ѝ. Пристъпи напред, към нея...
 - Хайде бе, Антоне, пресъхнахме! - мощния удар по гърба го извади от унеса.
 - Добре де! Идвам. - Антон се помъкна с нежелание към масата.
„Моника значи. Трябва да я намеря!“ Може би беше под влиянието на алкохола, но му се беше сторило, че и тя беше пристъпила към него. Остави чашите на масата и се върна, но компанията ѝ вече беше заминала...

1.
Антон се метна в светлия правоъгълник и вратата на мотрисата се затръшна след него. Опитвайки се да си поеме въздух се отпусна на една от многото празни седалки:
„Само това оставаше - да си изпусна последния трамвай и да се чудя, как ще се прибера. Още първата седмица!“ - кварталите на тъмния град прелитаха зад мръсното стъкло.
Поредното спиране го извади от унеса. Нещо го накара да се обърне и да проследи качващите се пътници и остана като втрещен:
„ Колко е хубава!“ - момичето беше горе долу на неговата възраст с черни очи и още по-черна коса. Антон не обичаше да се зазяпва, но не можеше да откъсне очи.
„Само да не реши, че съм някакъв ненормалник!“ - опита се да погледне пак през прозореца, но погледът му се върна веднага върху лицето ѝ.
Момичето също го гледаше. Отклони за малко очи към ръцете си, кръстосани в скута, после отново го погледна, след което се усмихна плахо и се изчерви.
Нещо странно ставаше с него – сякаш усети полъх на вятър и неприятните миризми на градския транспорт бяха отнесени от аромата на прохладна гора в летен ден, а по лицето и косите на момичето затанцуваха слънчеви лъчи. Не можеше да каже, колко време се гледаха, но при едно спиране на трамвая момичето се стресна, погледна навън и с плаха извинителна усмивка скочи от трамвая.
„Едва ли ще я видя някога отново!“ - разочарова се Антон, докато наблюдаваше как стройната фигура се стапя в мрака, погълнал огромния град...

***
Без да се усети, възрастният мъж беше полегнал до жената в болничното легло. След като приключи разказа си, двамата останаха прегърнати чак до сутринта. Отново бяха просто Момичето с гарванова коса и Горското момче. Така прекараха нощта - един до друг, преживявайки отново прекрасните мигове, без да мислят за болката и края...

6.
Антон знаеше, какво ще завари, когато влезе в стаята:
 - Чаках те! - не можеше да си представи нещо по-радостно от обвинителният глас на Моника. Беше полуседнала в леглото, а очите ѝ бяха пълни с живот.
„Както преди!“ - мъжът не каза нищо. Вчера беше избягал от болничната стая. Не можеше повече да гледа, как жената на живота му, това енергично и жизнерадостно момиче, чезне в мъглата на морфина и се лута на границата между делириум и болка. Не можеше и да се прибере у дома, където от всяка сянка свирепо му се нахвърляха спомени. Така че се залута из снежния град. Беше се опомнил в градинката, където ѝ беше предложил за пръв път. В ръце държеше жълъд. Нямаше представа как е попаднал в него.
Усмихна се и приседна на леглото. Хвана шепите ѝ, целуна ги и пусна в тях жълъда. Беше огромен и странно топъл. Моника ахна и го стисна здраво. В същия момент залязващото Слънце проби смога и изпълни стаята със злато.
Останаха така през цялата нощ.Чувстваха се леки и нереални. Въздухът около тях тръпнеше и светлина, невидима за друг, ги обгръщаше и се вливаше в тях. Двамата сънуваха един и същи сън за слънце и лято, вятър и гора, и отдавна забравен смях...

***
На сутринта Моника си беше отишла...

7.
Беше открил обявата в един вестник случайно: „Продавам изгодно ваканционни къщи от алпийски тип. Изцяло реновирани. Ваканционното селище се намира в непосредствена близост до село...“ Обявата го беше привлякла и докато се усети вече сключваше сделката.
Сега стоеше пред къщичката и я наблюдаваше в захлас.
 - Мисля, че това е мястото, Мони. - Антон извади внимателно нежната фиданка и я присади в току що изкопаната дупка. Запълни грижливо празнината с пръст и я поля с обилно с вода. Избърса ръце и се огледа.
На двайсетина разкрача ръждясваха останките от детска площадка. Антон отиде и примъкна счупената пейка, полегнала настрани до широк гладко изрязан дънер. „Трябва да е било величествено дърво. Жалко, че са го отсекли“. Зае се с поправката и докато привърши, следобедът взе да преваля. Мъжът изправи пейката до току що засаденото дръвче, не по високо от двайсетина сантиметра, и седна на нея:
 - Да-а-а. Това ще е нашето място. - Погледът му се зарея към далечните низини, ширнали се под ярко червената пелерина на залеза...

8.
... Планината, надвиснала над малката градинка, беше застинала в безвремието между нощ и ден. Мъгливи пръсти обгръщаха и галеха младото дъбово дърво пред притихналата къщичка. Вратата се открехна със слабо проскърцване и старецът пристъпи, подпрян на бастуна си, в розовата сивота на утрото.
Навремето, преди петнадесетина години, когато замени апартамента, дъщерите му решиха, че е полудял от мъка, но не можаха да го разубедят с никакви доводи. „Добре, че не успяха.“ - усмихна се Антон. Внуците му обожаваха да идват тук и летата му бяха изпълнени с радостта и безгрижието на детството. Но внуците пораснаха...
Когато се приближи до младото дърво от листата се разнесе тихо шумолене, въпреки че въздухът беше застинал.
 - Добро утро и на теб, съкровище! - старецът погали нежно снагата на дръвчето и приседна на пейката под него.
 - Мони, мисля, че е време. - Антон отвори шепа - Намерих го вчера сутринта на перваза. Топъл е. - и сключи отново пръсти.
В този момент един слънчев лъч се подаде над хоризонта, сякаш за да пробва утрото. Изглежда всичко беше наред, защото веднага след него се втурна и Слънцето. Светлината му изригна и подгони мъглите, които се свиха уплашени и отстъпиха към мрака на долове и оврази. Антон съзерцаваше с благоговение изгрева. „Скоро...“ - старецът затвори очи и се отпусна. Лицето му излъчваше ведрост и щастие, и малко нетърпение. Пръстите се отпуснаха и от ръката му изпадна жълъд. Той се изтърколи и спря на около метър и половина в една тръпчинка. Земята го обгърна с влажна и животворна прегръдка...

0.
Мария прибра червилото и се огледа критично в огледалото. „Утре, когато се приберем, трябва да се боядисам.“ Обърна се и огледа стаята за нещо забравено – Тони не престана да вади играчки в последния момент, и затова се принуди да го прати на детската площадка. Поглед към часовника: „Два часа до влака.“ - излезе от бунгалото и остави ключа на вратата.
Беше прекрасен летен ден, като всички, които бе изкарала със сина си на тази почивка. Затвори очи, вдъхна за последен път чистия горски въздух и се отправи към площадката.
В първия момент не го видя „Къде се е запилял, ще закъснеем.“ - помисли Мария със раздразнение, но после мярна светло синята блузка. Беше застанал от другата страна на огромното дъбово дърво и сякаш говореше с някого. Когато се приближи, забеляза момиченце, може би с годинка по-малко от Тони. Детето се приближи, прегърна сина ѝ и го целуна по устните. Той на своя страна я гушна и тикна камиончето си в ръцете на момиченцето. Мария не можеше да повярва – Тони никога не се разделяше с любимата си играчка.
 - Тони, хайде да тръгваме! Ще закъснеем. - не искаше да му разваля играта, но нямаше избор.
- Мамо! - детето дотича до нея и я прегърна – Мамо, имам си пиятелка!
 - Приятелка. - поправи го тя – А камиончето си няма ли да вземеш?
 - Аз ѝ го подих!
„Само да не започнеш да си го търсиш, като тръгнем.“ - помисли си жената, хвана сина си за ръка и се насочиха към изхода на комплекса.

***
- Мони, ето те най сетне! - Яна беше раздразнена, защото я търсеше вече половин час. Току що бяха пристигнали и палавата ѝ дъщеря се беше запиляла нанякъде. - Трябва да ходим на обяд.

- Какво е това? - детето захласнато гледаше към портала и държеше в ръка издраскан червен камион.
- То'и ми го пииди. Той ми е пятел. Аз ще се ож'я за н'го.
- Добре, добре. - Яна нямаше проблем да разбира детското бръщолевене на дъщеря си.- Но сега трябва да го оставиш тук, защото не можем да го вземем, докато обядваме.
Детето послушно остави камиончето на пейката, прегърна майка си и двете се отдалечиха към сградата на столовата.
Играчката бавно, бавно се задвижи по наклонените дъски и тупна в купчината ланска шума под голямото дъбово дърво. Полъх на вятъра събори още няколко листа върху нея и слънчевите зайчета на пъстрата сянка заподскачаха по ярко червената каросерия...