ЕДИН ЖЕСТОК СЛЕДОБЕД

   Пословична е любовта на българина към знанието. Казвам го, не защото съм вече белобрад и изперкал бърборко, облъчен от речите на министрите на културата и образованието, опазил ме Бог, не че го знам от дебелите книги, към които изпитвам неприкрита неприязън, а от свои собствени преживявания и впечатления от наблюденията си върху света, когото повече исках да изживея, но за съжаление повече го съзерцавах.

     Най-напред баща ми:

     – Слушай, синко, купил съм ти тетрадки, моливи, мастилница, писалка...

     После мама:

     – Костюм, фуражка, чанта...

     Пак тате:

     – От тебе се иска само да учиш и каквото ти кажат даскалите, още там да го попиваш! Аз нямам време да се занимавам.

     И мама:

     – От нас дрехите, от тебе – науката.

     А аз бях добро дете и макар и разочарован от напътствията, съгласих се.

     – Иначе ще се мъчиш като нас цял живот – продължиха едва ли не хорово, а аз не проумявах що за мъка е да тъчеш килими и да пееш, да караш трактор само ти в село и да псуваш занаята и съдбата си, ама им повярвах. Пък и другите първолаци явно бяха изслушали тези наставления, защото и те тръгнаха със същия неудържим ентусиазъм на училище. С всяка измината година родителите ставаха все по-взискателни, между нас, децата, започна съревнование кой ще бъде по-добър от другите, кой ще влезе в по-елитно училище в градовете и като се изучи, ще стане големец, а родителите му ще ходят изпъчени в дочените си дрехи из село, горди и недостижими, че са отгледали такава светла личност. Угояваха ни с наука на село, за да можем да постъпим в по-изискани угоителни заведения, лишаваха се от залъка си, за да ни натъпчат главите с благоденствието на бъдещето. В учебните заведения по градовете имаше стълпотворения от роби на знанията.

     Така беше и в Бастилията. До обяд учехме гимназистите от реалните и математическите паралелки, а след обяд – чуждоезиковите. Всеки срок ни сменяха. Сигурно, за да е по-справедливо. Отпред имаше голяма спортна площадка, а до нея физкултурен салон с гимнастически уреди, съблекални и бани, но последните не се използваха. Спомням си, че когато бяхме първа смяна, следобедите ходехме да поиграем футбол на някое от игрищата, което беше свободно от редовни занятия.

     Един ден даскалът им по физкултура каза:

     – Знам, че ви се играе, стига сте ми се молили, аз не съм Господ, но ще ви дам топка, ако ей, този, ми свърши една услуга. „Ей, този” бях аз.

     – Какво трябва да направя и защо точно аз?

     – Защото си най-дребен. В съблекалнята на момчетата има един скрин с медицински топки. Ще влезеш вътре, ще сложиш отново капака и през пролуките между дъските ще можеш да видиш дали някой бърка в джобовете на учениците. Омръзна ми да ми се оплакват, че някой им краде парите! Ще стане ли?

     – Ами... добре, ама обещавате ли да ни дадете футболна топка?

     – Ела с мен!

     Отидох, влязох в коша, седнах и зачаках. По едно време дойдоха учениците, преоблякоха се в спортни екипи и влязоха в салона. Малко след това влезе в съблекалнята лелката с метла, лопатка и кофа. Подпря дръжката на метлата на скрина и тръгна от джоб на джоб, сака, панталони, проверява и каквито пари намери, слага ги в престилката. Само пари. Другите работи ги връщаше по местата им. После си излезе и отиде в женската съблекалня. Излязох и аз.

     – Видя ли нещо? – нетърпеливо ме попита физкултурникът.

     – Видях.

     – Вярно ли е? Децата ми казаха, че в нея се съмнявали.

     – Вярно е.

     – Сега... – изпрати ме при директора да докладвам. Отидох. Оказа се, че трябва писмено да опиша всичко, каквото съм видял, до последната подробност. Описах го. Благодари ми с една широколистна усмивка, изпрати ме до вратата и дори ме потупа по рамото. Аз хукнах най-после свободен навън.  А там:

     – Съдба! Виж само каква топка ни даде другарят! Чистак нова!

     И тъкмо да се втурна към нея, за да опитам удоволствието от играта, заради което бях дошъл, видях момичето тревожещо сърцето ми с присъствието си и заради което обичах да идвам да играя футбол следобед точно в двора на Бастилията. Стоеше помръкнало, по спортен екип, момичетата и по онова време знаеха кой точно екип ще покаже максимално предизвикващите грях и у най-невинните същества от противоположния пол. Повика ме с жест.

     – Ти, за какъв се мислиш, бе? Кой си?

     – Знаеш много добре кой съм и...

     – Доносник! Жената те чака ей на оная пейка. Иска да говорите нещо.

     Крадлата:

     – Момче, ще ми изядеш хляба, бе! Ти всъщност вече го изяде! Аз не искам да го правя, но имам две дечица, колкото тебе са. Даже по-хубави! Ти ме предаде, само ти можеш да ме спасиш!

     – Как?

     – Като отидеш при шефа и му кажеш, че си излъгал заради футболната топка. Моля те! Ти майка имаш ли?

     Презрях я и я съжалих едновременно. Погледнах Бога в очите и го попитах:

     – Какво да направя, Господи?

     – Прецени и реши сам.

     Представих си мама, малка пред големия стан, видях баба си да наплита скъсаните вълнени чорапи на сина си, баща ми, погледнах лелката и с болка ѝ казах:

     – Не мога, лельо. Точно заради това, че имам майка.

     – Проклет да си!

     Бог чу. Изпрати облаче, което да ме скрие от слънцето, за да не пламна, да ме охлади с дъжда си и продума:

     – Правилно постъпи. Ти току-що изпълни една от десетте ми заповеди. Благословен да си!

     – Ами момичето?

     – Нека то да прецени и да реши. Ти, твоето го свърши.

     А то:

     – Ти, наистина постъпи като истински мъж, но това беше майка ми.

     И се обърна. И си отиде.