ЕДИН ЖЕСТОК СЛЕДОБЕД
Пословична е любовта на българина към знанието. Казвам го, не защото съм вече белобрад и изперкал бърборко, облъчен от речите на министрите на културата и образованието, опазил ме Бог, не че го знам от дебелите книги, към които изпитвам неприкрита неприязън, а от свои собствени преживявания и впечатления от наблюденията си върху света, когото повече исках да изживея, но за съжаление повече го съзерцавах.
Най-напред баща ми:
– Слушай, синко, купил съм ти тетрадки, моливи, мастилница, писалка...
После мама:
– Костюм, фуражка, чанта...
Пак тате:
– От тебе се иска само да учиш и каквото ти кажат даскалите, още там да го попиваш! Аз нямам време да се занимавам.
И мама:
– От нас дрехите, от тебе – науката.
А аз бях добро дете и макар и разочарован от напътствията, съгласих се.
– Иначе ще се мъчиш като нас цял живот – продължиха едва ли не хорово, а аз не проумявах що за мъка е да тъчеш килими и да пееш, да караш трактор само ти в село и да псуваш занаята и съдбата си, ам ...