Гейб затвори лаптопа си и въздъхна тежко. Огледа новия си апартамент – нанесе се  преди два месеца, а беше буквално доникъде с подреждането. Мебелите не бяха разпределени, кашоните стояха неразопаковани, книгите бяха пръснати по всевъзможни места - най-вече на купчини по пода, а на прозорците имаше само щори. Нямаше легло, а само матрак и до него нощна лампа и часовник. Накратко - хаос. Точно, както той се чувстваше отвътре, защото Габриел, или Гейб, както го наричаха всички, беше в екзистенциална криза и депресия.  Мислеше, че такива неща се случват на хората след 40 години, но явно  се е заблуждавал.

   Като цяло животът му беше наред. Работеше нещо, което обича, и беше много добър в тази работата. Гейб пишеше криминални романи. Имаше успех и се радваше на голяма  популярност. Семейството го обичаше и подкрепяше. Беше образован, независим, имаше приятели и почитатели, можеше да пътува и да се развива, но не беше щастлив.

     Първата му книга излезе, когато бе на 19, а последната - преди 2 години, точно на двайсет и четвъртия му рожден ден. След нея реши да си вземе дълга почивка и да попътува. Направи го и като се върна, осъзна, че не му се пише, но нямаше какво друго да прави. Започна да разсъждава за смисъла на живота и разбра, че му е трудно да го определи, а не беше сигурен, че и преди е знаел отговора. Да, беше известен, но имаше чувство, че животът му буксува и нищо значимо не му се случва. Приятелка нямаше - не бе имал от четири години, защото писането отнемаше много време и постоянно беше зает с проучване и събиране на информация. Сега виждаше, че приятелите му имат нещо повече – работеха, развиваха се, но имаха и връзки. Един дори се беше оженил. Вече бяха прекалено заети, за да се виждат с него. Все по-рядко се срещаше с по-големия си брат и със сестра си. На родителите си не досаждаше - чувстваше, че заслужават време за себе си.

   Какво правеше той, какво щеше да остави след себе си? Няколко книги? Добре, но нито те, нито името му, щяха да бъдат вечни. Чувстваше се безкрайно самотен. Мислите му ставаха все по-дълбоки и тъжни и в крайна сметка го доведоха до състояние на постоянна тъга и отчаяние. Вече  не можеше и да пише. Ако имаше късмет, написваше по няколко реда, но малко след това ги изтриваше. Преди седмица написа цели две страници, но щом ги прочете реши, че са пълна глупост. Стана още по-раздразнителен и унил. Сещаше се как мисълта му преди течеше като буйна река – цветна, непредсказуема, изпълнена с живот и невероятни идеи. Но това беше преди.  

   Гейб стана от бюрото си и тръгна по стълбите нагоре. Апартаментът беше на два етажа и стълбището излизаше на покрива. Пространството беше голямо - можеше да направи градина, да сложи тенис – маса или нещо друго, но нямаше желание за нищо. Стъпи на малката, дървена платформа, която беше заварил при нанасянето си и се загледа в  залеза. Постоя, докато слънцето се скри зад хълмовете на запад и се обърна да се прибира. В същия миг една от дъските, на които беше стъпил поддаде и той пропадна.

   - По дяволите! – промърмори Гейб и опита да се измъкне.

   Не беше се наранил - под дъските имаше цимент. Изтегли си крака,  но нещо вътре привлече вниманието му. Той клекна, провря ръката си и извади прашна кожена подвързия.  Отвори я и видя ръкопис.  Страниците бяха пожълтели и измачкани, но всичко се четеше. Гейб ги разлисти. На първата  страница видя името Марк Донахю, заглавие ,,Песента на една стара китара” и годината на написване - 1975-та.

    Гейб вдигна вежди озадачено, затвори подвързията и се прибра. Чудеше се откога това стои под дъските и кой беше го сложил там. Този Марк Донахю - кой беше той въобще? Не беше чувал никога за него. Може би не беше известен, но все пак щеше да го потърси в Интернет.

   Отиде в спалнята си, тръшна се върху матрака и се зачете. По едно време светна лампата и продължи да чете, докато заспа.

   Събуди се призори.  В стаята беше тъмно. Опипа за ключа и си помисли, че не беше изключвал лампата. Или пък беше? Е, щом беше изгаснала, значи я е изключил.

   Ръкописът лежеше на края на матрака, разтворен и почти прочетен. Не беше разказ, а може би роман, но незавършен. Това още повече събуди любопитството му. Остави ръкописа на пода и пак се загледа в лампата. Можеше да се закълне,че беше я изключил преди да заспи. Незнайно защо огледа празната стая, сякаш очакваше да види някого. Поклати глава озадачено, придърпа одеялото, изгаси лампата и отново заспа.

   Събуди се в добро настроение и усети, че има хъс за писане. Стана, чевръсто се изми, облече се и си направи овесени ядки за закуска.  Взе си безалкохолно от хладилника и седна пред лаптопа. Тъкмо отвори бутилката и... ФЪССС!!! Напитката избухна право в лицето му и поля всичко наоколо. Гейб я изпусна и започна панически да си бърше лицето. Цялото бюро беше намокрено, но добре поне, че компютърът беше затворен. Той махна ядосано с ръка, стана и отиде за парцал. Избърса старателно и се съблече. Хвърли дрехите в пералнята и отиде в банята да си измие лицето. Изведнъж  нещо в огледалото се раздвижи. Рязко обърна глава - нищо. ,,Започвам да се побърквам”- тревожно си помисли Гейб. Сети се да изпере парцала и се върна в банята. Беше до ваната – сега го нямаше.

   - Стига де! Какво по дяволите става?!

   Ядосано започна да го търси. Дръпна завесата и погледна във ваната - нямаше го. Нещо ставаше, но не можеше да разбере какво. Побъркваше ли се?

   - Заповядай! – чу глас зад гърба си.

   Рязко се обърна и видя някакъв човек зад себе си с парцала в ръка. Извика стреснато, направи крачка назад, подхлъзна се и се строполи във ваната, като повлече със себе си и завесата. Чу се трясък, но Гейб не помръдна.

     Когато дойде на себе си, главата му пулсираше и го болеше. Сети се за непознатия мъж и опита да фокусира погледа си. Огледа се и сърцето му замря.  Мъжът седеше на капака на тоалетната чиния и безмълвно го гледаше.

   - Крайно време беше. За момент се притесних,че си си счупил врата! – засмя се непознатият.

   Гейб премигна. Сънуваше или пък имаше сътресение?  Чудеше се как този човек се е озовал в дома му.  Помъчи да се изправи, но краката адски го боляха. Успя да стане и се втренчи в мъжа, без да знае какво да направи или да каже. А другият просто си седеше.

   - Ако искаш се ощипи, за да се увериш, че не сънуваш.

   Гейб погледна ръката си, после мъжа и пак ръката си. Беше глупаво, но...

  - Ау!

  - Видя ли?  Беше забавно. Искам да кажа, че погледът ти беше просто безценен. А пък онова ,,уааа”!- непознатият размаха ръце, имитирайки Гейб. -  Не бях се смял така от 95-та, когато...

   Мъжът видя, че Гейб започва да го гледа с нарастващ страх.

   - Но ти не искаш да знаеш това, а по-скоро кой съм и какво правя в апартамента ти.

   Гейб вдигна вежди и кимна.

   - Като за начало – да.  – отговори плахо.

   - Името ми е Марк Донахю и съм... ами, аз съм призрак.

   Възцари се мълчание, което трая около десет секунди и Гейб го наруши като въздъхна шумно и облекчено.

   - Ти си халюцинация. Вероятно имам сътресение. Прочетох книгата ти и сега халюцинирам за теб.

   - Прочел си книгата ми?!

    Гейб не го чу и продължи да си мърмори.

   - Сега ще си хвана такси, ще ида до болницата и като се върна, теб няма да те има. Да, точно така ще направя.

   С тези думи той излезе от банята накуцвайки, извика си такси и след малко Марк Донахю чу как входната врата се затвори след Гейб.

   Призракът остана да гледа след него много, много озадачен. Очакваше пристъп на страх, писъци и паническо тичане в различни посоки. Беше си напълно в реда на нещата. Самият той беше нервен, защото за първи път се показваше пред някого. Може би подходът му не беше премерен, но със сигурност не беше очаквал да го нарекат следствие от мозъчна травма, камо ли да го зарежат така безцеремонно. Или той беше калпав призрак, или на това момче нещо не му беше наред.

   Гейб се прибра към обяд на следващия ден. Нямаше сътресение, беше само натъртен, но за всеки случай го оставиха да пренощува в болницата. Той продължаваше да си мисли, че Марк Донахю е халюцинация, плод на собственото му воъображение и на психиката му, която в момента не беше особено стабилна. Реши да си направи сандвич и отиде в кухнята. Взе продуктите от хладилника и затоври вратата.

   Марк Донахю стоеше зад нея, скръстил ръцете си предизвикателно. Гейб изкрещя и изпусна пакетите на пода.

   - Май ще ни стане навик. –  каза призракът.

   Гейб стоеше с отворена уста и го гледаше изцъклено.

   - Просто приеми, че не съм халюцинация и ще можем да се разберем. Имаш ли сътресение?

   Гейб поклати глава.

   - Значи съм истински.

   - Или аз полудявам.

   Марк завъртя очи с досада. Започваше да се изнервя.

   - Просто хвани онази машина, която наричате компютър и провери за мен. Ще видиш, че съм истински и не полудяваш, защото няма как да знаеш кой съм или как изглеждам.

   Гейб се поколеба за миг, беше му трудно да приеме,че изпълнява съветите на някакъв призрак или, каквото и да беше това. Седна, отвори лаптопа и въведе името.

    Марк Донахю - 26-годишен писател на разкази на музикална тематика. Починал на 11-ти ноември 1975-та година в дома си на този адрес и в този апартамент, който Гейб беше купил преди два месеца. Намерен от приятелката му.  Имаше и снимка. Гейб погледна нея, после и човека до себе си. Разлика нямаше. Дори носеше същата тениска.

   - Самоубил си се?

   - Ами, да. Но не това е важното сега. Увери ли се, че не съм плод на въображението ти?

   Гейб кимна.

   - Но е странно, че имам призрак в дома си и го виждам.

   - Съгласен съм и разбирам, че си в шок. Ако бях на твое място, щях да съм същият. Но ти си първият жив човек, на когото се явявам.

   - Сериозно?! Брей...  И защо?

   Марк сви рамене.

   - Не знам. Или не исках, или наистина не можех. Мисля, че всичко започна, когато откри книгата ми. Обитавах този апартамент с години, преди да дойдеш. Собствениците се сменяха един след друг, а аз нито веднъж не показах присъствието си.  Когато се появи ти и намери книгата ми, изпитах непреодолимо желание да  се покажа. Може би точно това желание отключи способността да се появявам.

   - Не си ли мислил да преминеш...отвъд?

   - Мислиш ли, че ако имаше начин, щях да кисна тук вече 36 години и да не правя нищо?

   - Сигурно не. Добре, да приемем,че не си губя ума и има някаква причина да се явиш точно на мен. Каква ще е тази причина? Имаш ли идеи?

   Марк се замисли. Няколко неща му се въртяха в главата, но нито едно не беше сигурно и започна да размишлява на глас:

   - Защото и ти си писател? Защото сме на една възраст, защото откри книгата ми, защото се чувстваш в житейска дупка като мен... Знам ли?!

   - Не съм в житейска дупка! – възрази Гейб.

   Марк се огледа из апартамента.

   - Не, просто обичаш да живееш в кочина и си мърляч.

   - Така доникъде няма да тигнем! - Гейб прокара пръсти през косата си и отиде да седне на дивана в дневната.

    Марк го последва, отпусна се до него и двамата се втренчиха в стената.

   - Ти в житейска дупка ли си? – попита Гейб.

   - А?

   - Преди малко каза,че може би ми се явяваш, защото съм в житейска дупка като теб. Истина ли е? Затова ли се самоуби? Как се случи?

   - Много въпроси!

   - Мисля, че имам право да знам, щом ще изпълнявам задача, възложена ми от отвъдното. Още повече, че това съвсем не е доброволно!

   Марк направи лека гримаса, но накрая лицето му омекна.

   - Наистина имаш право. Ще ти разакажа.

   Реших да напиша роман - досега бях писал само разкази. Продаваха се добре, но исках повече. Започнах я, имах идеи, ентусиазъм, всичко. Отначало вървеше, но изведнъж получих блокаж - пълен, тежък блокаж. Не можех да напиша и дума, а ако успеех, написаното  ми се струваше абсолютна глупост.

   Гейб с горчивина си помисли колко познато му звучеше казаното. Марк продължи.

   - Нормалните хора биха си дали време, за да преодолеят кризата. Но не и аз. Бях като обсебен, все едно от това ми зависеше животът. Колкото повече се опитвах, толкова повече не се получаваше. Изпадах в депресия, в пристъпи на гняв и на ярост. Това се отразяваше зле на близките ми и особено на приятелката ми Елена. Книгата беше станала най-важното нещо за мен.

   Един ден се чувствах особено зле – обезверен, отчаян и неразбран. След поредния скандал с Елена тя ми каза, че когато реша какво обичам повече – книгата или нея, да й се обадя. И ме напусна.

    Целият ми свят се срути. Сега не ми изглежда така страшно, но тогава... Казах си, че за нищо не ставам, никой не ме разбира и реших, че животът няма смисъл. Напих се, намерих някакви хапчета и останалото ти е известно. Преди това заковах романа в дървената платформа на покрива. Не знам защо, но ми стори символично и някак си ритуално. Сега ми изглежда глупаво и съжалявам, че си посегнах. Доста време ми трябваше да свикна с мисълта, че съм мъртъв и да спра да се бунтувам, но в крайна сметка се примирих. Това е моята история.

   Марк погледна Гейб, който беше навел глава.

   - Познато, а?

   Гейб кимна.

   - От мен запомни, че  не си струва да се простиш с живота си, защото книгата не ти се получава.

   Двамата отново се умълчаха. Изведнъж лицето на Марк се оживи, сякаш го беше осенила велика идея. Той удари с юмрук по дивана, а Гейб го изгледа въпросително.

   - Знам защо не мога да премина отвъд или където и да е там!

   - Защо?

   - Защото книгата ми не е довършена, тя ме държи тук.

   - Сигурен ли си?

   - А какво друго може да е?

   - Добре, ако така мислиш, направи го. Ще ти покажа как да използваш компютър и...

   - Не, не разбираш. Не довърших книгата си, защото бях напълно блокирал. Все още съм така. Ти трябва да ми помогнеш, ти трябва да напишеш края на книгата, вместо мен. Това е твоята задача от отвъдното!

Марк гледаше Гейб с широко отворени очи, изпълнени с надежда.

   - Не е лошо да ти помогна, но аз собствената си книга не мога да напиша, камо ли да довърша твоята. Защо не го направиш ти?

   - Защото не мога, блокирал съм.

   - От 36 години?

   - Да!  Не е нещо нечувано, има много такива случаи.

   - Не мога да довърша книгата ти.

   - Каза, че ще ми помогнеш.

   - Да, но очаквах, че трябва да доведа свещеник или да предам съобщение на някого, а не да довършвам роман. Съжалявам, наистина съжалявам.

   Лицето на Марк помръкна, надеждата в очите му угасна така бързо, както се беше появила. Отново седна на дивана и наведе глава така, че Гейб не виждаше лицето му. Изглеждаше тъжен и Гейб се почувства виновен, въпреки че нямаше за какво. Замисли се какво ли е да прекараш 36 години на едно място, без да покажеш присъствието си, без да знаеш какво ти се случва и как да го промениш. Но беше се появила искрица надежда - малка, но все пак я имаше за първи път от толкова дълго  време. И той – Гейб,  беше я угасил само за няколко секунди. Въздъхна и отново седна до Марк.

   - Добре.

   Призракът надигна глава.

   - Ще ти помогна да довършиш книгата.

   Надеждата отново се завърна в погледа на Марк и той се усмихна широко.

   -  Не обещавам,че ще успея - промълви Гейб.  – Но ще опитам.  Надявам се това да ти помогне да преминеш невидимата линия, а аз ще  заживея спокойно - без странен съквартирант като теб. 

   - Какво, не харесваш компанията ми? Защо не си смениш апартамента? – пошегува се Марк.

   - Не съм милионер, а и тук ми харесва. Затова, както казах, ще се опитам.

   - Това ми стига. Благодаря ти.

   Гейб кимна. Мразеше да започва работа, която му се струваше безнадеждна.

                                        *************************

   Изминаха три дни, откакто Гейб обеща да се захване с книгата на Марк. Прочете ръкописа, препрочиташе отделни части отново и отново, обмисляше различни варианти, но стигаше до задънена улица всеки път. Това го изнервяше и му причиняваше стрес. Още повече, че не беше негова творба и някой имаше очаквания от него.

   За своя изненада Гейб установи, че присъствието на Марк не му беше неприятно, дори напротив. Той беше забавен, умен и като цяло - добър човек. На моменти Гейб забравяше, че съжителства с призрак, но бързо си го припомняше, когато Марк изникнеше сякаш от нищото и го стряскаше.

   - Добър си. – каза Марк.

    Беше се изтегнал на дивана и четеше една от книгите на Гейб, който отново беше пред лаптопа.

   - Наистина, не го казвам, за да се подмазвам. Много ми харесва, увлекателно е, умно и техниката ти е много добра. Браво!

   - Благодаря .- Гейб го погледна.  – Чувствай се свободен да се включиш в работата. Идея, намек, приемам предложения.

   - Ако имах такива, щях да ти ги кажа.

   - Не само те моля, но и настоявам! - натърти Гейб.

   - Ако нещата ставаха с настояване, досега да беше изчистил апартамента. Нищо чудно, че не можеш да мислиш в този хаос.

   Гейб се намръщи - сарказмът на Марк беше доста остър.  Изправи се рязко, взе си якето и ключовете и тръгна към вратата.

   - Къде отиваш?!

   - Навън.

   - Защо?!

   - Защото имам нужда да се разходя, да подишам друг въздух. Да си проясня мислите – току виж, ми дошло вдъхновението. Искаш ли да дойдеш с мен?

   - Аз? Да излезем навън? На... улицата?

   - Да. Проблем ли има? Да не би да не можеш да напускаш апартамента?

   - О, мога, разбира се. Правил съм го. Просто... Сложно е.

   - Оправям се със сложното. Е?

   - Светът. Много е променен, променя се всеки ден по-бързо, отколкото го помня. 

   - Съжалявам да го чуя.  Хайде, да излезем и ще ти покажа някои неща, които мисля, че ще ти харесат.

   Марк се поколеба.

   - Погледни на тази възможност от хубавата й страна. Можеш да отидеш навсякъде без да плащаш, защото никой не те вижда.

   Марк се усмихна и кимна.

   - Защо пък не. Води ме.

   Навън двамата установиха, че могат да се забавляват заедно. Отидоха на кино и Марк даде на един дърдорко да се разбере. Мъжът не спираше да говори и дразнеше всички в салона. Марк застана на едно от празните места зад него и всеки път, щом мъжът се обадеше, Марк ритваше седалката. Другият се обръщаше, но не виждаше никого. Така няколко пъти, докато Марк не удари такъв ритник, че човекът отхвръкна напред и разля колата върху дрехите си. С ругатни стана от мястото си и отиде да се измие. За радост на всички, повече не се върна.

   След филма обиколиха няколко книжарници, където и двамата забравиха за съществуването на другия. В късния следобед седнаха в парка и дълго наблюдаваха залеза от високо. Гейб се оказа прав - сега Марк не се почувства самотен, както друг път. Можеше да сподели с него вълнението си и всичките емоции,  които му донесе разходката навън. От своя страна Гейб беше спокоен, дори чувстваше радост, каквато не беше изпитвал от доста време насам.

   - Понякога мисля, че ако си замина, няма да виждам повече тези неща. Залез, изгрев, светкавица. Винаги съм ги смятал за чудесата на природата, които макар и обичайни, са много важни. Малките неща са важни. – каза Марк тихо.

   Гейб кимна в съгласие.

   - Може би там, където ще отидеш, също ги има. Ако си помислиш за тях и ще се случват. Нали на това се надява човек - че когато напусне този свят, ще отиде в друг, по-добър и по-хубав.

   - Вярваш ли в това?

   - Да. – отговори Гейб и за първи път Марк усети твърдост в тона му.

   Изчакаха слънцето да залезе напълно и се прибраха. Заедно с тях в асансьора се качи и едно момиче. Гейб я виждаше за първи път, но нищо чудно нямаше в това, защото той не познаваше никого от съседите си. Беше около неговата възраст, нисичка и се подпираше на бастун.  Застана до Гейб и той натисна копчето за неговя етаж. Момичето не възрази. Гледаше право пред себе си и мълчеше. Гейб не се стърпя и крадешком я огледа. За първи път беше толкова близо до човек с физически проблем. Изпитваше чисто човешко любопитство, защото до момента единственият му досег с такива хора, беше по улицата. Опита да я огледа така, че да не привлича внимание, защото сигурно на нея щеше да й стане неприятно. Явно левият й крак беше по-къс от десния. Гейб прецени така, защото лявата й обувка изглеждаше малко по-различна от дясната. Очевидно беше направена специално. Асансьорът спря, момичето слезе първо, а Гейб я последва. Тя извади ключове от джоба си и отключи вратата на апартамента точно срещу неговия. Беше му съседка, как досега не беше я забелязал?

   - Името й е Сара - каза Марк, щом си влязоха вкъщи.

   - Хубаво име. А ти откъде знаеш?

   - Понякога, когато  ми стане скучно, ходя из другите апартаменти.

   Гейб премигна.

   - Това е доста гадно, не мислиш ли?

   - И още как! Едва ли можеш да си представиш какво съм виждал и чувал наоколо!

   - А знаеш ли какво й е?

   - Някакво заболяване на костите, доколкото разбрах. Не съм се ровил чак дотам. Но е добро и умно момиче. Живее сама и се справя отлично. Поне с такива впечатления съм останал. Защо питаш?

   Гейб сви рамене.

   - Просто така, любопитен съм.

                                                    *****************

  Гейб се прибираше от банката. Влезе във входа и видя Сара да прибира пощата си. Втренчен в нея, той не забеляза плика  с продукти до краката й и се спъна в него. Всичко се разпиля. Притеснен, мъжът  се спусна да ги събира.

   - Благодаря. - каза Сара. – Не биваше да ги оставям там.

   - Няма проблем, ще ви помогна – нали сме съседи. Аз съм Габриел.

   Той подаде свободната си ръка към нея.

   - Сара.

    Стигнаха до техния етаж. Момичето отключи апартамента си и взе торбата от Гейб.

   - Ще влезете ли за чаша чай?

   Гейб усети, че лицето му се разтегли в широка усмивка.

   - С удоволствие.

   Когато се прибра, Марк го чакаше изтегнат на дивана и четеше.

   - Доста се забави. Май не си бил само в банката. Усмивката ти е много голяма за човек, на когото преди малко са взели парите.

   - Ходих до банката. А после съседката ме покани на чай.

   - Коя съседка? Сара ли?

   - Тя.

   Марк вдигна вежди.

   - И?

   - Наистина живее сама. Работи в център за психологическо подпомагане.

   - Иии?

   - Какво ,,и”?

   - Допада ти.

   - Тя е интересен човек, реализиран. Чете, слуша хубава музика, любознателна е.

   - Имате много  общо. Покани я да излезете.

   - Мислиш ли, че е добра идея?

   - Мисля. Ако искаш нещо, поискай си го. Или ще ти откаже, или ще приеме и ще излезете. Никога няма да разбереш, докато не я поканиш.

   - Не съм сигурен,че искам да я каня.

   Марк вдигна вежда.

   - И защо?

   - Защото... Ами, просто така.

   - Защото е различна ли?

   - Може би. Не знам.

   - И с какво е различна от теб? Не видях да има рога и опашка. Или всичко опира до недъга й? Нали се сещаш, че не си го е избирала сама.

   - Сещам се. Защо стана нападателен изведнъж?

   - Защото виждам, че това момиче ти е интересно, но си готов да я отминеш.

   - Виж, не искам никой да остава с грешни впечатления.

   - Например ти? Да ти е хрумнало, че може тя да не те хареса, а не ти нея?

   - Голяма мъдрост придоби изведнъж. Не забравяй, че си само един призрак, който се страхува да излезе навън и няма сили да си допише романа.

   Лицето на Марк придоби вид на маска. Той кимна, остави книгата и се изправи.

   - Нищо не съм забравил, Гейб. Може да не излизам навън, но дори да съм затворен в тази сграда, научавам много. Мога да вляза навсякъде, да видя и да чуя всичко, което става наоколо.

   С тези думи Марк изчезна.

                                               *********************

   В следващите дни Гейб постоянно се ослушваше. Чуеше ли асансьора, изтичваше до шпионката на вратата и поглеждаше дали не е Сара. Най-накрая, в един късен следобед, тя наистина излезе. Щом я видя, Гейб хукна и отвори вратата точно, когато влизаше в асансьора.

   - Здрасти. – поздрави я с усмивка.

   - Здрасти, как си?

   - О, добре, добре. А ти?

   - И аз, отивам да свърша малко работа.

   - И аз така.

   Сара го погледна от горе до долу и забеляза домашнште пантофи, с които беше обут. Не каза нищо, но Гейб разбра, че го преценява. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха автобусната спирка. Сара се спря да чака автобуса.

   - Чудя се дали ще се съгласиш да отидем на едно кино утре? – малко нерешително й предложи Гейб. – Или пък да отидем до някоя галерия?

   - Защо не кино? С удоволствие! – засмя се Сара.

   - Добре, чудесно! – преглътна Гейб. - Ще ти позвъня в 16, става ли?

   - Да, става! До утре! 

   Сара внимателно влезе в автобуса, а Гейб постоя още малко на спирката и после тръгна обратно към къщи.

   В следващите дни Гейб и Сара се виждаха често.  Разхождаха се, влизаха в малки галерии, гледаха филми или пиеха чай на балкона с изглед към парка. Говореха за книги, за детството си, за приятелите си. Да, Сара имаше физически проблем, но това не й пречеше да работи, да се вижда с много хора и очевидно се справяше самостоятелно с всичко. Беше сърдечна, умна и търпелива.

                                           *************************

   - Ехо, вкъщи ли си?  - Гейб протегна ръка и включи осветлението.

Едва сега осъзна, че не беше виждал Марк вече втори ден.

   - Явно нещо се сърдиш или пък отново шпионираш съседите. – промърмори Гейб и отиде до хладилника.

   Направи си сандвич и седна да погледа телевизия. Подложи удобно възглавницата под главата си. Опита да намери нещо интересно, но навсякъде вървяха забавни програми и му доскуча. Обърна се на една страна и заспа.

    Когато се събуди, телевизорът беше изгасен и в стаята тъмнееше. Гейб седна и се огледа. В другия край на стаята, изправен до бюрото, стоеше Марк. Тънка ивица светлина се процеждаше откъм банята и това беше достатъчно за Гейб, за да види, че нещо у Марк беше различно. Погледът му беше странен, очите разширени и празни - приличаха на дупки. Точно в този миг имаше наистина призрачен вид. Гейб усети, че го обхваща паника и стана. Включи осветлението и отново погледна Марк.

   - Как е? – попита Гейб.

   Искаше да разчупи неловкото мълчание, но явно се случваше нещо необичайно.  Гейб си наля чаша вода и я остави на плота, после отвори хладилника.

   - Къде се изгуби два дена? Нещо интересно ли прави?

   - Забелязал си.

   - Разбира се. Свикнах с теб и забелязвам тези неща.

   - Нима? – в гласа на Марк се усещаше сарказъм.

  - Да.

  - Как върви със Сара?

  - Много добре, тя е чудесен човек. Ти се оказа прав, май трябва да те слушам по-често.

  - Радвам се. А как върви книгата?

  Знаеше си,че е затова. Беше я занемарил покрай срещите със Сара. Хвана го срам, защото дори не беше се сещал.

  - Съжалявам. Няма да се оправдавам, занемарих работата по нея, но ще я довърша. Обещах ти и ще удържа на обещанието.

  Марк не отговори. Обърна се и тръгна към вратата.

  - А ти какво прави? – провикна се Гейб след него в последен, отчаян опит.

  - Ходих на гробището. – чу гласа му някъде зад стената.

   В късния следобед Гейб влезе в интернет и провери къде е бил погребан Марк. После се облече и излезе. Отне му време, но успя да намери гроба на Марк. Преди два дни бяха станали точно 36 години от смъртта му. Някой беше поставил до бялата плоча красиви ириси в почерняла, мраморна ваза. Гейб се зачуди кой може да е направил това. Родителите на Марк отдавна бяха починали, а той не беше споменавал да има други близки.

   Вятърът се усили и стана хладно. Гейб закопча сакото си и тръгна към изхода. Прибра се в къщи и отново не намери Марк. “Кой знае – може би е тук, но не се показва” – помисли си той и отиде до килера. Взе от там един сак и нахвърля в него дрехи, някои неща, които ползваше всеки ден и сложи най-отгоре чантата с лаптопа. Повече не повика Марк. Изгаси осветлението и излезе от апартамента.

                                    *********************************

   Мина седмица. В ранния следобед на един сив и дъждовен ден, Гейб се върна в къщи.

   - Марк?

   Атмосферата в апартамента беше потискаща. Гейб остави сака и излезе отново. Отиде на гробището и застана пред гроба на Марк. Ръмеше леко, а вятърът шумеше в клоните на дърветата. Гейб отвори чантата си и извади една папка. Сложи я пред бялата плоча и я затисна с мраморната ваза. Обърна се и бавно прекоси алеята към желязната врата на изхода. Дълго броди из тесните улички на стария квартал и се прибра едва привечер.

   Марк беше на покрива. Седеше на ниския брезентов стол, а в краката му лежаха папката на Гейб и ръкописа в старата подвързия. Гледаше града пред себе си и не се обърна дори, когато Гейб се приближи и седна на стола до него. Мълчаха дълго.

  - Какво ще кажеш? – попита Гейб и посочи с глава към ръкописа.

Марк не отговори, но после започна бавно да кима с глава и след малко погледна към него.

  - Чудесно е.

  - Наистина?

  - Да. Справил си се по-добре, отколкото аз бих го направил. Дори си написал всичко на старинна машина. Трогнат съм.

  Гейб се усмихна, но след малко усмивката му помръкна. Марк изглеждаше тъжен.

 - Какво има още?

 - Мога ли те помоля за една последна услуга?

 - Каква?

 - Искам да дадеш книгата на Елена.

 - На приятелката ти?

- Да.

      - Не искаш ли да я занеса в издателство? Мога да се погрижа да я публикуват.

   Марк поклати глава.

      - Не. Искам да я занесеш на Елена. Нека тя реши какво да прави с нея. Ще го направиш ли за мен?

      - Разбира се.

- Ще те помоля да й предадеш и това писмо.

Марк му подаде плик с грижливо написан адрес.

      - Кажи й, че си го намерил заедно с ръкописа. Кажи й още, че книгата е била завършенена, когато си я намерил.

     - Не искаш ли да дойдеш с мен? Да я видиш?

 Марк поклати глава и отново повтори:

     - Не, няма да дойда.

     - Вече си я виждал, нали? Тя поддържа гроба ти?

    -  Да, прави го от години.

                                       **********************************

    Гейб стоеше пред вратата на Елена и беше притеснен. Надяваше се жената да си е в къщи, за да не разочарова Марк. Можеше да пъхне ръкописа и писмото в пощенската кутия, но мислеше, че не е редно. Въздъхна и натисна звънеца. Отвори жена, която беше на годините на майка му. Погледна го с усмихнати очи, но въпросително.

   - Да?

   - Извинете за безпокойството! Вие ли сте Елена? – попита Гейб.

   - Да, аз съм. – отвърна жената.

   - Името ми е Габриел.

   Той подаде ръка и Елена я пое, но продължи да го гледа неразбиращо.

   - За какво става дума?

   - Нося нещо за вас.

    Гейб отвори чантата си и извади ръкописа и писмото

   - Тези неща са на Марк.

   Лицето на Елена изведнъж загуби благото си излъчване и на негово място се появиха тъга и горчивина.

   - Марк е мъртъв от 36 години. Ако това е някаква шега...

   - Не! Не е шега. Изслушайте ме, моля! Преди няколко месеца се нанесох в ново жилище и случайно открих на покрива тази книга, скрита под дървена платформа.  На плика е написано вашето име и адреса. Реших,че може би искате да ги получите.

   Елена погледна ръкописа. Отдръпна се от вратата и го покани.

   - Влезте.

  Тя взе писмото и седна на дивана във всекидневната. Попиваше сълзите си с връхчето на яката и продължаваше да чете.

   - Благодаря ви, Гейб.

   - Няма защо да ми благодарите, трябваше да го направя. Когато прочетох името му на заглавната страница, потърсих в интернет и разбрах всичко. Там пишеше и за вас.

   - Не знаех, че е завършил книгата. Мислех дори, че я е изгорил, защото не я намерихме. Винаги ме е измъчвала вината, че ако не бях си тръгнала, той щеше да остане жив. Дано е намерил покой.

   - Не се обвинявайте, той едва ли би го сторил.

   - Не ме е обвинявал за нищо. Никога, за каквото и да е. Марк беше добър човек. Пише да постъпя с книгата, както намеря за добре. Но не знам как.

   - Ако искате да я публикувате, мога да ви помогна.

   - Как?

   - Писател съм, мога да се погрижа  за това.

   - Вие сте писател?

   Гейб кимна.

   - Може би не е случайно, че точно вие сте намерил ръкописа?

   Тя се усмихна и майчински докосна ръката му.

   - И аз така мисля. – отговори Гейб.

                              **********************

   Слънцето залязваше. Гейб и Марк седяха на своята пейка в парка и наблюдаваха мълчаливо залеза.

   - Значи е щастлива? – попита Марк.

   - Да, така мисля. Имаше много семейни снимки. Мъж, деца, внуци. Наистина изглежда щастлива.

   - Радвам се да го чуя. Елена заслужава цялото щастие на света.

   -  А ти как се чувстваш?

   - Добре. Някак...освободен. Ти свърши чудесна работа.

   - Казах й, че ако поиска, мога да помогна с издаването на книгата. Може да стане много... Марк? Марк, слушаш ли ме?

   Марк гледаше нещо  встрани от Гейб.  

   - Какво има?

   - Това е...Това е баща ми.

   - Къде?!

   - Там. Не го ли виждаш? На самата пътека е.

   Гейб поклати глава и Марк разбра. Това, което виждаше, беше предназначено само за него.

   - Това е той – баща ми. Чака ме.

   - Чака те? Това значи ли, че... че е време?

   - Да, време е, Гейб.

   Двамата се изправиха и се погледнаха.

   - Знаеш ли Гейб, не мисля, че тук ме задържаше само книгата. Когато ти се появи, когато стана мой приятел, това ми даде сила да продължа напред и да довърша всичко. Благодаря ти, че беше мой приятел.

  - Когато се появи, бях напълно отчаян. Мисля, че щях да свърша като теб. – отговори му Гейб.  - Ти ми отвори очите за много неща. Ти си един от най-добрите приятели, които съм имал.

   - Пожелавам ти добър живот и съм сигурен, че ще е такъв. Сбогом, приятелю.

   - Сбогом, Марк.

Мъжът тръгна надолу. Спря за миг и се обърна назад. Кимна на Гейб и продължи.

   Нямаше ярка светлина, нямаше мъгла, нито се чу музика. Марк изчезна така, както беше изчезвал много пъти досега. В сърцето си Гейб знаеше,че повече никога няма да го види.

                              *******************************

    Гейб се прибра и видя Сара пред входната врата.

   - Здрасти, тъкмо щях да ти звъня. – каза тя. – Искаш ли да гледаме някой филм?

   - Защо не! Имаш ли нещо предвид? – отвърна Гейб.

   Тръгна след нея, но изведнъж се спря.

   - Знаеш ли, какво ще кажеш да го отложим? Изведнъж ми дойде желанието за писане.

   - Наистина? – Сара го гледаше изненадана.

   - Да, така е. Отлично познавам това усещане! – въодушеви се Гейб.

   - Върви тогава, не изпускай вдъхвението. Ще се видим по-късно.

   Гейб се прибра и седна пред компютъра. Няколо минути стоя притихнал и после пръстите му се плъзнаха по клавиатурата. Първото изречение, което написа, започваше така: ,, Марк беше призрак...”