„В Памет на Венета, моят Учител в Светлинната медитация!“
Ахаир
/от поредицата разкази за Мартин и Милена/
Огненото кълбо се издигаше и пулсираше във всички нюанси на оранжевото, жълтото, червеното и съчетанията между тях. Мартин вибрираше в унисон с хармонията и енергията на цветовете. Тялото му се поклащаше, а той се чувстваше лек като перце. Богомила говореше тихо, напевно и водеше умело „светлинната медитация“. Останалите от групата, заедно с Милена, се чувстваха почти по същия начин. Някои от тях, като Мартин, „виждаха“ всичко това с помощта на „другите“ си сетива, а останалите просто го усещаха.
Тези „сбирки“ се случваха в дома на Богомила, всяка седмица и който искаше идваше и участваше в така странните, но прекрасни медитации, след които се чувстваше няколко дни, като бог или богиня, според пола си. Самата Богомила, руса, черноока дама, с неопределима възраст, посрещаше гостите си- ученици и се грижеше за тях, като истинска майка- с любов и внимание, на което много от тях не бя ...