„В Памет на Венета, моят Учител в Светлинната медитация!“

Ахаир

/от поредицата разкази за Мартин и Милена/

      Огненото кълбо се издигаше и пулсираше във всички нюанси на оранжевото, жълтото, червеното и съчетанията между тях. Мартин вибрираше в унисон с хармонията и енергията на цветовете. Тялото му се поклащаше, а той се чувстваше лек като перце. Богомила говореше тихо, напевно и водеше умело „светлинната медитация“. Останалите от групата, заедно с Милена, се чувстваха почти по същия начин. Някои от тях, като Мартин, „виждаха“ всичко това с помощта на „другите“ си сетива, а останалите просто го усещаха.

 
      Тези „сбирки“ се случваха в дома на Богомила, всяка седмица и който искаше идваше и участваше в така странните, но прекрасни медитации, след които се чувстваше няколко дни, като бог или богиня, според пола си. Самата Богомила, руса, черноока дама, с неопределима възраст, посрещаше гостите си- ученици и се грижеше за тях, като истинска майка- с любов и внимание, на което много от тях не бяха привикнали, но приемаха с вдъхновение и благодарност. Смехът ѝ, често огласяше сбирките им, бълбукаше като бистро, планинско поточе и караше сърцата им да се отварят широко, широко, а усмихнатото ѝ, озарено от любовта лице, затрогваше техните души!

      Кълбото се насити в лилаво, цикламено и синьо и изведнъж отвори една различна реалност! Мартин се превърна в узряло житно поле, в което, класовете му се полюшваха едновременно с поривите на вятъра. Да, той беше всеки един от тези класове и едновременно цялото поле. Възприемаше слънцето, като целувки, вятърът, като милувки и се радваше на дълбоката връзка със земята и допира със синьото небе, точно над него. Изведнъж, наблизо се появи един жетвар, който започна да коси класовете жито. Мартин усети, че започва да губи части от себе си, но заедно с това изпитваше дълбока благодарност, че ето на- „неговият плод“, ще нахрани хората със стаените сокове любов в утробата си!..

.
      Визията се смени толкова неочаквано, че Мартин остана без дъх. Той беше белоглав орел, който се рееше високо, високо в небето. Да, сега разбра какво е да си „Царят на въздуха“! Такава красота гледана отгоре и такава свобода, младият мъж не беше изпитвал никога през живота си. Размахваше крилете си и можеше да отиде където си поиска. Въздухът галеше силното му тяло и усещането беше невъобразимо!...

      Отново смяна на визията, син океан, а той беше делфин! Делфинът беше заедно с няколко негови събратя, осем на брой. Те бяха стадо-семейство и се чувстваха прекрасно заедно. Комуникираха си със специфични звуци и бяха в едно единно поле-пръстен, една групова душа, в която всеки си беше отделен индивид - уникат, но и беше свързан заедно с другите, с една свещена връзка на любов и единение! Мартин беше бял делфин, водачът на „стадото“. Всички негови събратя, го уважаваха и му даваха възможността да ги води. В момента групата си играеше весело в едни плитчини. Играта беше всеки да се докосва до всеки, тяло с тяло, прегръдка с прегръдка. Това ги забавляваше невероятно и те издаваха своите звуци непрестанно, звуци на доверие, отдаване и любов! 

      Промяна на визията. Мартин се озова в една борова гора. Земята беше обсипана със сняг, а той беше Бял вълк- единак! Усети силата на съществото. То не беше самотно, можеше да живее така до сетния си край! Имаше нещо величествено в този Бял вълк- мощ и вечност!

- А сега отворете леко очите си! - гласът на Богомила беше спокоен и майчино мек. Всички от групата постепенно излязоха от медитативно състояние и разтърквайки очи, се връщаха към настоящата реалност. Те знаеха вече, че има много реалности и много светове, различни от този!
- Днес, всеки от вас получи своите Тотеми! Бъдете Благословени Шамани и Шаманки на Новия Свят! Деца на Провидението! – Богомила се засмя отново с онзи неин, по детски чист, бълбукащ смях, който премахваше прегради, изграждаше мостове и рушеше стари модели и представи!...

      По страните на всички от групата се стичаха сълзи! Сълзи на Любов и Благодарност…