Един скучен разказ, който написах вчера
Лятото свърши и дойде есента. Всъщност – не. Никой не започва разкази така, не и с подобно банално изречение. Мога да опитам да започна отново, но дали ще ми стигне времето? А мога и да я карам както аз си знам. Да видим тогава какво ще се получи.
Историята се случи един благодатен четвъртък следобед, когато на всички им беше писнало да гледат вече четири дни самодоволната физиономия на тъпия си шеф, да слушат глупостите на угодчивите колеги, които правят метани на горния шеф всеки ден, да се правят, че не забелязват мазната мутра на дебелака зад касата в кварталната бензиностанция, и да търпят фасоните на оня глупак, който вечно има някакви идеи как да оправи света. Тоя глупак бях аз,
а Пийт ме чакаше точно в пет, паркирал направо на улицата, малко след една бензиностанция “Ессо”, онази в Патчуей, до която се стига по А38, знам, че не знаете къде е това, освен ако не живеете някъде наоколо. Пийт каза, че ще ме закара до гаража на приятеля си, за да оставя моята трошка там за ремонт на окачването. Карам една почти деветгодишна “Фабия”, сива като мишка, и малко очукана под багажника. Един шматарок ми целуна дупето преди три години, докато чаках на светофара на едно кръгово. Шматарокът се извини, а аз не оправих шкодата: само боята на бронята се беше напукала малко, не ми се занимаваше, а и не ми пречи. Присветнах на Пийт, когато го видях, и паркирах зад него. Пийт се оказа бързак – веднага тръгна, а аз – след него. Отби вляво от А38, която повече няма да я споменавам в този разказ, и залакътушихме по някакви криви сокаци с паркирани коли от двете страни на възтесните улички.
Тук, в добрата стара Англия, която нито е толкова добра, нито е много стара, тези улички ги наричат: “lane” или “drive” или “cul de sac”. Последното означава задънена улица. Истината е, че тези улици не са никакви улици, а са си просто едни тесни сокаци, които един бог знае защо са ги направили толкова тесни. Преди четири години, когато си купих шкодата, редовно остъргвах джантите и в бордюрите, и тук-таме закачах по някое огледало на паркиралите около мен коли, докато карах по подобни тесни пътчета, лейни, драйвове и колдесакове. Тогава още бях замаян от скорошния инцидент, който ми докара едно хубаво вертиго за години напред. “Вертиго” е нещо като да ти се върти всичко около теб, а ти да не можеш да го спреш. Знам, че си има обяснение, и терапия, и лечение, но е гадно усещането да не чувстваш земята под краката си, да не говорим за истинското гадене и частичната загуба на слуха. Все едно живееш във въздуха, а на него трудно можеш да се опреш, особено когато се движиш бавно и опипом.
Накрая Пийт спря джипа си пред някакъв гараж, и ми посочи с ръка празното място между две паркирали на улицата коли. Наместих шкодата, и излязох. Някой би си задал въпроса дали сега ще започна да разказвам какво си говорихме с Пийт, и то в диалогичен формат. Не, няма. Въпреки, че точно тук е мястото в разказа, където трябва да започнат диалозите, понеже мен лично непряката реч понякога ме дразни. Но това са подробности от пейзажа и дреболии, и предлагам да не се занимаваме повече с някакви си диалози.
Както и да е, оставих шкодата за ремонт, метнах се в джипа на гореспоменатия джентълмен, и потеглихме към дома. Човекът се оказа достатъчно готин, за да ме закара до къщи. Иначе щях да крача около четиридесетина минути, прекосявайки махали и местности, които и да ви ги кажа сега – не ги знаете.
Остави ме Пийт на едно кръгово, все пак ще се изкуша да ви кажа името му, понеже тук и кръговите си имат имена. “Гората на паяжините” се казва, или поне така си го превеждам аз, а аз имам навик да си ги нагаждам преводите както на мен ми отърва, но никой не го боли от това, само е малко смешно.
После се прибрах в къщи, и си направих кафе.
Къщите имат странното свойство да действат приспивателно, поне тази така ми действа на мен. Не зная кой е живял преди тук, но тази къща не ме стимулира да правя нищо. Прилича на затвор или на капсулата на Гагарин: влезеш ли веднъж в нея - трудно можеш да излезеш навън, а и да излезеш – няма нищо наоколо, само рядък космически вакуум. Чувал съм за зелени къщи, за еко къщи, за дървени, летни, портативни, за какви ли не къщи. Но тази, в която живея не ме харесва, и чувствата ни са взаимни. Да, знам какво ще ми кажете сега: “Ми като не ти харесва бе, Петре – вземи та се премести в друга къща!” И ще сте прави, а аз ще поизчакам още малко, понеже тази къща ме е оплела в нейните летаргични паяжини, и не знам докога ще е така.
Не знам защо ви разказвам всичко това: историята е скучна и незначителна, а изреченията - прекалено дълги. Понякога се получават такива тези изречения, понеже не обичам кратките и насечени фрази. От тях боли, думите - като едни наточени ножове режат въздуха все едно е кашкавал, и после остава един солен послевкус и замирисва на тъжно и на кръв.
Та както и да е, историята е проста и ежедневна, и в нея няма нито драма, нито пък нещо забавно дори. Но така се случват нещата в живота понякога, особено ако е четвъртък, един от най-дългите дни в седмицата, вероятно заради близкия уикенд, а може би и заради кой знае още какво.
© Петър Димитров Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Пошегувах се. 😊 Героят тук се върти в кръг, от който не може да излезе. Оттам и кръговите. А иска. Набутал се е в едни тесни сокаци, и се е оплел в гората на паяжините. Метафори, Кириле. И наздраве!
-
Не успях да натисна двойката с въпросителния, после видях, не ти се гневя, просто пиянска грешка..., все пек аз съм дете на соца!
-
Метрономе - хаха. Те си знаят. Владо, благодаря! Кириле, не мога да ти обясня. Изпуснал си въпросителната в края на въпроса. 😊
-
Аз се подмамх по емблемата, която си сложил, та прочетох разказа ти и не разбрах точно какво са е случило, та за такива тъпи като мен може ли да ми обясниш!
-
От задънена улица в Кралството до Гагарин. Хареса ми. Поздравления.
-
Навреме спираш, Петре.... че под полите, кой знае какво още носят...
-
Благодаря, Йошида. И аз харесвам шотландците: по-непринудени са от англичаните. И пият уиски, не сайдер, бира и джин. И свирят на гайди, и носят поли, и спирам дотук. 😊
-
Браво, Петре, нещата от живота, но добре описани. И аз до голяма степен споделям мнението ти за англичаните, но за сметка на това ужасно харесвам шотландците. Те са съвсем дург тип хора...
-
Благодаря ви на всички! Краси, в добрата и стара Англия (такъв е изразът) всичко е малко, с изключение на амбициите и арогантността на местните аборигени. Иначе, според тях това не е така. Англичаните доста приличат на сърбите: “и тако и вако”, връткат се според сърбежа и вятъра. Кофти порода са: не са достойни нито за уважение, нито за омраза. Почти всичко добро и стойностно в тази държава е създадено от чужденци. Казвайки това съм толерантен, не краен. 😊
-
А тук са като площади кулдьосаковете - екстра място да обърнеш, аз реших, че затова се използват. Сега започнах да мисля за разликата между дом и къща, обаче не ми се пишат дълги изречения. Специалисти сме по всичко- няма как да ни стигнат хангличаните, ханамериканците, а и няма как да ни заобичат. Но е добра цел, смислена
-
Понякога се влюбваш в ежедневието! Много приятен разказ! Споделено с приятел!
-
Интересен разказ!
Харесах! -
Благодаря ви! Българин съм, Стойчо, не ставам за англичанин аз, много ми знае устата а тук не се харесва това. Но не ми дреме. Юрка, грозна англичанка нямам в разказите. Сори! 😊 Велев, очаквай разказ с малко по-различно име скоро: “Куб.” Защо “куб” и аз не знам, така го сънувах. Аз ги сънувам някои от разказите, и после само ги записвам. Фасулска работа. 😆
-
Харесвам това, което пишеш.
-
И аз като Yuri! Хубав разказ. На мен ми беше забавно и заради стила, и заради незначителните случки, пък и няколко герои си вкарал вътре! Браво!
-
Петьо, според мен ти липсва една грозна англичанка в хубавия разказ! Браво! 😊👍
-
Един интересен разказ, който прочетох днес. 🙂
-
Много ми допадна стила и изказа. Казвам го, макар да не обичам разказите от първо лице, единствено число😁. Този обаче ми хареса! Аз лично ще очаквам и останалите дни от седмицата 😁
-
Петре,явно си вече със статут(придобит манталитет) на англичанин. Пък те нали още приемат Северна Америка като бивша тяхна колония?Нали Канада е още под юрисдикцията на британската корона? Този забавен разказ е изпаднал под влияние на Юджийн О`Нийл и Джак Керуак, взети заедно.И те се опитват да разказват като теб, дори ми се струва,че доста успяват!
Благодаря, че ни запозна с един типичен английски ден, пък било то и четвъртък. 🙂
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
