***

 

- И коя от двете ще остане? - беше запитала майка си със звънливото си гласче.

- Добрата, лошата ще си отиде.

Паметта й беше изтрила този спомен така отдавна. Години живя с усещането за две Магдалени - Добрата и Лошата - детските си години. Често вечер си бе представяла едно момиченце като ангелче, пълно нейно физическо копие и пълна противоположност по излъчване. Разговаряше с нея и я караше да се помири с близките, когато бе непослушна. Като признак на зрялост бе преодоляла тези глупости, бе преминала от другата страна на чертата - там, където детските мисли остават обвити с насмешка и самоирония и един ден - до такава степен пренебрегнати, че съвсем да избледнее споменът за тях. А се оказва жив, спящ въглен, който само за миг се връща с всички подробности и изтиква в гърлото увереността на малко дете. Двете Магдалени - с този мит много родители манипулираха неразумните си деца. Със сигурност е така. Средство за възпитание или метод да ги подтикнат към самоконтрол, дори за да изнудят по-опърничавите като нея да бъдат послушни. Добрата печели похвали, Лошата е порицавана, но когато се появи другата, тя поема наказанията, а за детето остават похвалите, че е направило избора да слуша. А детското съзнание изпъстря в представите си картинни образи на двете си адашки - едната - добрата, а другата - лошата, която, майка й бе обещала, един ден да си отиде. Като се замисли сега, май си беше отишла добрата. Още тогава добрата Магдалена по-често отстъпваше пред лошата. Лошата не й оставяше възможност за избор.

Бе запазила ясни визуални спомени за това как двете разговарят, тя сякаш ги бе наблюдавала отстрани. Добрата беше Магдалена, Лошата мразеше това дълго име и, когато я питаха за името и майка й отговаряше: „Магдалена", троснато я прекъсваше: „Магда, само Магда." Магдалена й звучеше лигаво, как го бяха измислили! Така еднакви, виждаше ги и сега като пред очите си, а противоположни по характер. Да се чудиш колко различни могат да изглеждат едни и същи сини очи - тъмни, студени като непристъпна морска дълбочина, пронизващи с леда си и - спокойни, кротки и нежни.

 

***

... оттам я гледаше трийсетина годишна жена... с нейното лице. Безмълвна. Кротка. Погледът й, имаше нещо в този поглед...

Магда потегли. Не бягаше, не беше и проява на страх... Трезва, здраво стъпила на земята натура, тя беше попаднала в ситуацията да се запита дали може да се довери на сетивата си, дали това, което виждат очите й, не е някаква заблуда, съвпаденията - преувеличени от страха случайности. До този момент беше възприемала надбягването като проява на нездрав разум от страна на онази в поршето. В днешно време действителността често надминава и най-неправдоподобните сценарии, беше се убеждавала стотици пъти в това. А сега, тези очи...

Колата я следваше, вече на прилично разстояние. Знаеше, че ще я следва, усещаше - нещо предстои, всичко си има логично обяснение, но защо така се заплетоха нещата? Къде е онова дребно обстоятелство, което й убягва и което е съвсем логично разрешение на цялата тази ситуация? Докато не го изрови от мозъка си, тя ще й се струва абсурдна! Ако беше слаба, би се поддала на суеверията, би изпаднала в паника, но тя, точно тя, няма да се предаде, няма да се остави да бъде подведена. Трябва да побърза! Неизвестността я правеше жертва. Изрови ли брънката, свързваща всичко, щеше да се измъкне. Трябваше й време. Трябваше да спечели време. Мисълта й работеше трескаво, но спокойно, анализираше, ровеше, търсеше в спомените: редяха се картините на двете Магди от детството й, който тя бе нарекла по своему - Магда - тази, с която се отъждествяваше и - Магдалена - тази, която се бе завърнала от миналото; майка й, взираща се в очите й в малкото мигове, когато учудващо беше свивала рогцата си и която с усмивка бе въздъхвала: „Това ти ли си, не мога да повявам?"; стотиците пъти, когато бе проявявала нрава си, дори бе стигала до жестокост в отношението си към околните... и още нещо, нещо, което се губеше. В кой момент от живота й? Къде беше изпаднало от съзнанието й? А онези сини очи на жената от задната седалка, жената с нейното лице, което изглеждаше странно различно в еднаквостта си...

Часове, трябва да беше изминала към стотина километра. Стрелката на резервоара падна в крайната си позиция. Ще трябва да спре да зареди. Знаеше, че срещата на бензиностанцията беше нещо неизбежно. Очакваше я, може би старицата ще сгреши, ще изтърве някаква подробност, която тя да използва.

Стрелката чукна няколко чертички надясно и закова. Някакъв проблем с пистолета. Погледна момчето от бензиностанцията през стъклото, то сви в недоумение рамене и посочи към другата колона, да се изтегли там да дозареди. Сложи ръка на лоста, за да измести колата, рошавата белокоса вещица надникна през прозореца:

- Карай, повече гориво не ти трябва! - процеди през оределите си зъби. Магда забеляза, че, учудващо, когато е спокойна, тя изглежда красива.

Нямаше да й стигне горивото. Днес беше 13 май, рожденият й ден - трийсет и третият. Трябваше да стигне до дома - при родителите си. Оставаха й още към 300 километра. Надвечер трябваше да пристигне. Никой не можеше да си позволи да се разпорежда какво да прави! Нито да й внушава страх с подобни евтини номера. Напълни догоре, помаха на момчето да дойде да му плати. Не искаше в никакъв случай да излиза от колата. Би било глупост. Когато излезе от бензиностанцията, поршето пред нея спря. Кльощавата уродлива ръка се подаде и й помаха, но тя не слезе. С упорито хладнокръвие изпъна крака и зачака. Ръката помаха на два пъти, по-прибързано, после се подаде припряно главата на старицата, вече с караконджулско вбесено изражение и като разбра, че с вперен поглед от разстояние няма да я подчини на волята си, отвори вратата, подаде се крак, старицата полетя пъргава в яда си към нея. От другата врата покорно, но сдържано се показа другата жена и тръгна на крачка след нея. Вмъкнаха се в колата й, вещицата на предната седалка до нея, а оная - кротка и безмълвна - на задната. Старата изсумтя, изгледа я страшно, впила очите си в нейните на педя разстояние, но Магда не мигна.

- Слушай какво, кажи направо какво искаш? - старата мълчеше - Не ме плашиш, не се хаби! Нямам никакво време.

- Да, наистина нямаш... - подсмихна се саркастично - Виждаш ли я - посочи с глава към жената на задната седалка - Стига ти толкова! Нека има и за нея. Най-хубавото ти се падна - детството и младостта, но си жестока и сурова към околните, за да се справиш със зрелостта. - обърна се към другата - Сега е твой ред. Както тогава. Една глътка въздух, твоя е. - а после пак към Магда - Тя е по-добрата от двете.

Тишината натегна. Магда, извърнала глава и вперила очи в жената н задната седалка, забарабани по волана. Очите на двете бяха впити в нея. Старческите зеленикави очи пълзяха по кожата й, готови да уловят всяко едно потрепване; сините - неотстъпно вперени в нейните, сякаш се опитваха да намерят пътека към нея, да преминат отвъд непристъпността й, да я размекнат.

- Магдалена? - въпросително, по-скоро в отговор на самата себе си се улови да изрича на глас.

- Лена, само Лена.

- Спомняш си я, нали? - изсвистя отстрани глас и - пак тишина!

А Магда чуваше вътре в себе си: „Повече гориво не ти трябва!... По добрата, ще оцелее по-добрата!... Дойде нейният ред!..." и странно как не чувстваше страх, не чувстваше яд или гняв. Мозъкът й намери брънката, откри оная част, която й убягваше, предъвка и смля интуитивно и подсъзнателно изровеното и изтласка на повърхността отговора. Да, винаги е знаела за нея, за Лена. Проумя, че никога не е имало две Магдалени, а една Магда и една Лена, че те са две отделни личности, действителни, а не плод на детското й въображение, че бяха оцелели, и двете, въпреки оня опит на майка й да ги слее в едно, че Лена беше по-добрата.

- Къде беше досега?

- Чаках.

- Какво?

- Глътка въздух.

Сините очи, кротки, но неотстъпни, преминаваха през нейните, бяха стигнали до душата й, готови да я изпият. По-добрата. И по-силната.

Погледна часовника - три и двайсет след обяд. Беше се родила в четири без петнайсет.

Двете жени излязоха. Тя потегли, поршето я следваше неотстъпно. Замириса на море. Пред прозореца съзря спокойните му сини води. Постепенно изчезнаха, останаха в ниското, но съвсем наблизо. Пътят вървеше високо, успоредно покрай морето. Стесни се. Поршето зад нея скъси дистанцията. Старата натискаше газта. Неочаквано я обхвана треската за живот. Можеше да се измъкне. Не се знае коя е по-добрата. По-добрите не оцеляват! Магда беше добър шофьор. Оная го знаеше, тя знаеше всичко, затова бе разчитала да й свърши горивото. В този момент нещо помръдна в огледалото. Отсреща я гледаха очи, като нейните, два чифта. Жената не си беше отишла, беше останала, как така я заблуди, че отиде с оная вещица. Магда се обърна назад и впи в нея очите си - тъмни, студени като непристъпна морска дълбочина, пронизващи с леда си. Интуитивно усети движение зад гърба си в насрещното платно, изви встрани и изхвърча от пътя. Осъзна се във водата. Колата потъваше, бе успяла все пак да вдигне навреме стъклото, но тежестта влечеше надолу. Въздухът се сгъсти, натегна, безмълвната неподвижна мумия с нейното лице насреща й също усещаше недостиг на въздух. Сини капилярчета покрай очите й бяха изпънати, едно се пукна и кожата й посиня мигновено. Магда чувстваше тежест в гърдите си, виждаше напрежението в очите й, двете й ръце, които се докопаха до нея, придърпаха я, усети устните й, които се впиха в нейните... Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, бяха сините очи, събрали паниката от смъртта, готови да я изпият. Устните на другата се впиха в нейните и със сила ги разтвориха.

 

***

Филмът на живота. Беше чела, слушала, гледала за него. Хора, изпадали на прага на смъртта, завърнали се към живота след кома, разказваха за него. Усещането беше нещо съвсем различно. Лекота, спокойствие, като полъх идваха картините в хронологична последователност, изравяйки подробности, за които не беше подозирала, че въобще е забелязала.

... Тежестта в гърдите й се стопи, водата премина наоколо...

Тя се чувства като риба. Малко е тясно, но е топло. И не е сама. Чувства топлината на друго тяло до себе си, отваря очи - гледат я две други очи - сини, топли, кръгли, като очите на новородено. Обгръщат я спокойствие и усещане за топлина. Това сигурно е обич. А вече е време. Изведнъж всичко около тях се свива, водата първо се сгъстява, става твърда, причинява болка, после... усещане за болка, стените в конвулсия се кривят. Всичко се променя, само очите срещу нейните не, но няма въздух, само глътчица е останала, конвулсивно телцата се впиват едно в друго, Магда е първата, Магда е по-силната... преборва се, няма вода, но успява да вдиша, да напълни дробовете си, да извика...

„Магда" - чува нещо непонятно, като бълбукане, по-късно ще опознае този глас - майчиния. После: „Втората - Лена"... Но Лена не успява да изреве... Една глътка въздух, само една не й достига... Магда чувства телцето си изстинало, липсва топлината на другото тяло, сините очи са се затворили, в нея прониква тревожност, гласът, разтреперан, пробожда тишината: „Не Магда, нека е Магдалена!"...

 

***

 

Майката пристъпи към леглото. Господи, колко се бе страхувала да не дойде този миг! От две, нито едната да не оцелее! Затова на времето прекръсти първата с пълно име и никога не й каза истината, за да не усеща липсата, да я опази. Всички й казваха - случи ли се нещо с едната от близначките - и другата ще я последва. Рано или късно. Като от прокоба бе бягала тя, подлъга се а ето - оная вещица, Съдбата - нейната си знаела! Лекарите даваха надежда, но те не знаеха за другата, не бяха раждали близнаци, не бяха гледали с нейните очи в непрекъснат страх...

...

- Мамо, мамо...

Пробуди се, ръката на дъщеря й мърдаше, пробуди я нейният глас! Сълзите, заседнали в сухото й гърло, потекоха изведнъж. Тя се наведе и започна да я целува:

- Магде, Магде..

- Магдалена съм, мамо... - погледна я с кротките си сини топли очи. Майка й се взря с учудване в тях. Преди време в такива моменти я галеше по главата, изричайки учудено мислите си на глас: "Това ти ли си, не мога да повярвам!"

 

***

Спомените започнаха да се връщат. Всяка подробност. Фаталната среща, излизането на колата встрани, гледката през прозореца на потъващата кола.

Не достига една глътка въздух. Както тогава. Впива устните си и със сила разтваря нейните. По-добрата е Лена. Наистина. Впила устни в магдините, тя й ВДЪХВА последния си въздух, който е удържала за Магда. Беше нейният ред... да избира. Кротки, тихи, сини, мълчаливо плачат очите й, преди да се затворят завинаги, обвили с любовта си съвземащата се Магда. Отстъпи. Както тогава. Една глътка любов - време, да оцелее сестра й.