Една споделена, но неизживяна любов

(част 2)

Дойде време да отидат на летището. Една от лимузините ги закара. По пътя почти не си говореха – Мадан уреждаше по телефона последните приготовления. Когато влязоха във ВИП терминала на летището, Мадан се стъписа: знамената, окачени из цялата сграда, вкл. и 20-те 30-метрови знамена на пилоните пред входа, бяха „грешни“. Т. е. в името на икономии месните бяха използвали плат от сръбския флаг – знамето на Мианмар е жълто, зелено и червено, а сръбското – червено, бяло и синьо. Та за да не дават излишно пари за жълт плат, всички знамена бяха с бял. Лия потъна в земята от срам! Как е възможно?! Икономии и от това? И то на ниво президентска визита! Но време за кършене на пръсти нямаше. Мадан веднага се обади в посолството и поиска всички знамена оттам и от резиденцията на посланика веднага да бъдат докарани – поне в чакалнята да се сменят, защото всичко е осветено и ще се види веднага, а 20-метровите знамена – дано никой не забележи; самолетът ще кацне към 19:00 ч. и вече ще се свечерява; а и прожекторите ще подлъжат човешкото око… Освен това в Белград има и шепа студенти от Мианмар – секретарката от посолството пое ангажимент да се свърже и с тях и те да донесат трибагреник, ако имат.

Лия не спираше да попива в очи всичко, случващо се около нея – един възстар „Икарус“ изсипа 50-ина войничета в униформа; те започнаха да разгъват червения килим; тримца от тях взеха в ръка по една полуразпадаща се метла и започнаха да замитат килима. След това се подредиха на 1 ръка разстояние… Мадан се доближи до Лия и й каза, че след подобни дълги полети има голяма вероятност някои хора вътре да са пияни (макар и не тежко) и затова въпреки че на всички още в началото им е съобщено в коя лимузина ще бъдат, те сигурно са забравили. Затова Лия ще трябва да ги посреща на изхода към паркираните автомобили и да ги упътва. Защото всъщност първият автомобил не е първи – има си специфичен начин на подредба на автомобилите в кортежа, установен от съображения за сигурност и протокол. Лия се усмихна без да знае какво я очаква. Мадан й връчи папка с щипка и 1 списък и се понесе към централното фоайе, за да нагледа последното изпипване на детайлите…

Лия се усмихна, изпрати с поглед Мадан и реши да се запознае по-подробно с връчения списък. О, ужас! Очите й започнаха да препускат по редовете с имена и тя изпадна в тих потрес: там нямаше имена като Петър, Иван, Кирил или Георги… И малки, и фамилни имена бяха от странни по-странни, а за дължината им да не говорим… Сега вече й се стори, че името Мадан е звучно и лесно за запомняне – в сравнение с 80-те други имена в списъка. Но… Лия е умно момиче и веднага я осени гениална идея: който – ако изобщо – дойде при нея и я попита в кой автомобил от кортежа е, тя с пленителна усмивка ще завърти папката, ще я мушне под носа на питащия и ще му каже учтиво да си се намери. Ами да!

Между другото днес Лия беше много красива. Доколкото може, разбира се. Никога не се е гордяла с формите си – не е дебела, но е закръглена. Пустите хормонални хапчета… от тях напълня 10 кг за 6 месеца и сега свалянето на тия килца беше непосилно… А и Лия не си даваше зор. По повод посрещането тя се беше издокарала със синя официална риза и тъмносиня пола на дребни цветчета, дълга до земята. И с широка цепка встрани, за да може все пак да ходи. Черни обувки на ниско токче. Прическа – нищо особено. И дежурните очила. Лия има силно късогледство – почти -8 диоптера… Което означава, че без очила може да чете книга на разстояние 1 педя от носа си. Но тя не се оплаква. Може би защото има познат от Скандинавия, чиито три дъщери имат -17 до -20… Тези момичета носят и лещи, и дебели очила.

Та, обратно на ВИП терминала. Смрачаваше се. Мадан с нетърпение посрещна посланика и с персонала на летището започнаха трескаво да сменят знамената във фоайето. Хвърлиха последен поглед в малката зала, в която Негово превъзходителство президентът щеше да чака, докато всички слязат от самолета и се качат в лимузините – той ще се качи последен и всички ще потеглят.

Самолетът кацна. Огромен, красив. Войниците бяха изпънати като струни. Официални гости посрещаха официални гости. Лия не мърдаше от поста си и с трепет очакваше височайшите политици и бизнесмени да започнат да излизат към нея. Един бирманец студент, също част от помощния екип, се зададе от Митницата – държеше паспортите на всички пристигащи – пътниците от този самолет не минават редовна паспортна проверка, помисли си Лия.

И изведнъж към нея се зададе дребничък човечец, който като че ли се поклащаше; Лия се вгледа в него, но стоеше на пост и не мърдаше. Чичото я доближи, подмина, после се върна и я попита къде е автомобилът за протокола. Лия му го посочи и попита дали има нужда от нещо. Едновременно с това тя кимна на шофьорите, които се бяха събрали на сладка раздумка и на по цигара, и те разбраха, че трябва да се приготвят за тръгване. Шофьорът на протоколния автомобил попита чужденеца дали иска да си остави дипломатическото куфарче в багажника – защото то не беше чак толкова малко… Човекът отказа. След 10 секунди се съгласи. После пак отказа. После пак се съгласи. После седна до шофьора, после – стана, посуети се около колата и пак седна… И Лия разбра: чичото е пиян! Не много, но все пак… а точно той следва да води протокола! Къде се подава ръка, къде се прави поклон, къде, как и какво се прави, за да не се обиди другата страна и… да не избухне война (е, добре, де, в миналото е било така…). А този чичо е подпийнал…

Лия обаче нямаше време да се суети. Към нея се зададе първата малка група гости; но само един я доближи – снажен, 2-метров генерал със зелена униформа. Всъщност, беше висок около 1,80 см. Останалите сантиметри до двата метра се заемаха от… изрядно завита чалма, която не помръдваше и милиметър – колкото и да поклащаше глава приносителят й! Този генерал попита Лия дали е бирманка, защото тя много му прилича на неговите сънароднички. Анелия скромно сведе поглед, благодари за милите думи и каза, че е местна.

Цялата група лека-полека се качи по колите; секунди преди да излезе и президентът, Мадан доближи Лия и я помоли за услуга: да остане на летището и да се погрижи за охраната на самолета. И специално да поздрави шефа на телохранителите от бирманска страна, защото са лични приятели с МАДАН. Лия кимна и зачака. Полицейският ескорт потегли и делегацията отпраши „нежно в нощта“.

След 20-ина минути група от 5 човека се зададе към изхода на ВИП терминала. Бирманската охрана. Лия се запозна с тях, предаде поздравите и всички тръгнаха към полицейската будка, за да уговорят смяната на охраната на самолета. Сръбските полицаи обаче отказаха да позволят бирманец да остане в самолета – дори и охрана. Било то и охрана на президентски самолет. Лия превеждаше между двете преговарящи страни и накрая предложи да звънне на Мадан и да го уведоми за случващото се. Той даде указания, а след това и полицаите бяха уведомени за взетото решение – от по-висша инстанция, и Лия с бирманската охрана тръгнаха към хотел „Хилтън“, където щяха да нощуват по време на престоя си в Белград. По пътя всички оживено разпитваха своята преводачка за града, за страната, за обичаите, за храната, за забележителностите… Когато ги остави пред хотела, шефът на охраната сподели на Лия, че Мадан е късметлия, че работи с толкова прекрасна дама като нея. Искрено поласкана от комплимента – №2 за тази вечер, след милите думи и на чичото с чалмата – тя благодари и с усмивка се качи в бусчето, за да се прибере в резиденцията и да „рапортува“ на Мадан.

Градът заспиваше. Но за координатора на цялата официална визита денят като че ли едва започваше. Когато Лия влезе в сградата, Мадан я посрещна, попита я дали всичко е наред и след утвърдителния й отговор я попита дали е вечеряла. Смутена, Лия отговори, че не е – самият Мадан я видя, че тя току-що се прибира от летището – а той не я остави да продължи; просто я хвана за лакътя и я поведе по един коридор. Сподели, че й той самият още не е вечерял и може заедно да хапнат преди да продължат с уреждането на най-новите искания от делегацията. Почти всички пристигнали вече са настанени; някои дори са успели и да вечерят – затова сега, според Мадан, бе идеалният момент и те да хапнат.

Лия пристъпи в зала, пригодена за хранене. Маси, столове, прибори… А яденето? Хм… Ориз с гъби, ориз със зеленчуци, ориз с къри, ориз с месо, ориз със зеленчуци и месо, ориз с яйца, чист ориз… Споменах ли, че имаше и ориз? А, и 1 купа салата от свежи зеленчуци. Лия си сипа съвсем малко някакъв ориз – имаше ли значение какъв?! – и ½ чиния салата. Седна на една маса пò встрани. Каква беше изненадата й, когато Мадан седна срещу нея. (Мадан се беше забавил в коридора, за да реши някакъв въпрос.) Поприказваха си. Той ядеше по-бавно. Лия приключваше с вечерята, когато съвсем ненадейно Мадан каза: „Иди, моля те, на горния етаж, където е целият административен офис – там са всички останали преводачи – кажи им да слязат и те да вечерят!

Анелия остана като гръмната! Каква чест! Не само че вечеря преди всички останали преводачи, но и беше поканена отделно от другите, насаме – а не с цялата тълпа „приказливци“…

След 20-ина минути, когато бизнес офисът вече утихваше – чужденците един по един привършваха със служебните си ангажименти и интернет кореспонденцията и се отправяха по стаите си, Мадан събра всички преводачи, благодари им за деня и ги разпредели по маршрути по местоживеене – така всеки един можеше спокойно да се прибере у дома… Резиденцията се намира в покрайнините на града, вече беше почти полунощ и единственият вариант беше да се извикат 5 таксита, но Мадан беше уредил бусчетата да откарат, а на следващия ден и да докарат преводачите. Колко предвидливо! По-късно Лия научи, че единствено Мадан се е погрижил за своята група – да имат храна и транспорт от и до резиденцията. В другите хотели преводачите са гладували или сами са си купували храна.

Лия се прибра малко след полунощ. Не беше уморена – а превъзбудена от емоции и преживявания. Заспа бързо – без да знае каква още по-голяма изненада я чака след по-малко от 8 часа!

ДЕН 2

Лия никога не е вярвала в случайностите! А фактът, че офисът на транспортната фирма е на 50 м от блока, в който живее, окончателно я убеди, че има Някой там, горе, който бди над нея и отдавна е начертал най-интересните събития в живота й!

С влизането в Резиденцията Мадан я посреща, усмихна й се и докато изкачваха дългите стълби към ет. 2, я попита за цялото й име. Тя отвърна:

- Анелия, но всички ми казват накратко Лия.

- Аз ще ти казвам Ани, - самоуверено каза Мадан.

- Но на мене никой не ми казва така – опита се да се възпротиви Лия.

- Чудесно, значи аз ще съм първият – остроумно се пошегува Мадан.

След като изкачиха и последното стъпало, Мадан даде указания на насъбралите се 2-3 чужденци доброволци и се обърна към Лия:

- Ани, мога ли да поговоря с тебе насаме?

- Да, разбира се – притеснено се съгласи Лия. И двамата направиха 10-ина крачки встрани от стълбището, по-далеч от административния офис.

- Искам да те помоля за нещо важно – продължи Мадан.

- Да? – все по-треперещ стана нейният глас.

- Днес се налага да бъда цял ден с моя президент – ще положим цветя през Паметника на незнайния войн, след това ще се срещнем с вашия президент… И искам да те помоля ти да отговаряш за автопарка тук – 30 лимузини, 5 полицейски коли и 3 линейки.

[следва продължение]