6

Равномерното тракане на колелата винаги ми е било интересно и ме е радвало, още от дете. Онова тудуф-тудуф, тудуф-тудуф бе като някаква вълшебна метална музика. Тези  повтарящи се звуци са ме приспивали не един път. Една случайна техническа мантра. Приспивна метална песен, която не беше като звуците, идващи от китарите на хеви метъл бандите, които бях започнал да слушам, когато навлязох в бурните години на пубертета.

   Кирето отдавна хъркаше и от време на време толкова силно, че даже заглушаваше песента на колелата.

   Аз се бях настанил на една страна и си бях свил краката. Въпреки шума от локомотива Киро, все пак съм заспал. Но беше топло, даже много топло. Жаждата така ме е измъчила, че подала спешен сигнал до невроните на мозъка ми да ме събуди. Отворих очи и нещо ме притесни. Усетих чуждо присъствие. По-точно го надуших. Миришеше ми на нещо много хубаво и непознато. Сякаш бе вълшебен мирис от земята на вечното щастие.

   Ние с Кирето воняхме на бира. “Да е ставал и да е пръскал с дезедорант? Не вярвам.”

Беше необичайно тъмно. Погледнах към прозореца. Нямаше светлини, идващи отвън. Бяхме в тунел. Докато се усетя, излязохме от него. Тогава я видях. Силует, свит в ъгъла, точно на седалката, на която спях допреди малко. Седнала е, защото бях със свити крака. Бях леко стреснат. “Парите, телефоните, багажа... обрани ли сме? Коя е тая? Ама че нахалство!”

 Тя  навярно спеше, защото не помръдваше и сякаш главата ù бе подпряна на страничната облегалка. Минахме покрай малка осветена гара и както се бях втренчил в нея, изведнъж изтръпнах. Светлините отвън осветиха две очи, които се бяха впили в мен и ми дълбаеха в душата. Сякаш хищна пума ме дебнеше от мрака. Все пак запазих самообладание и започнах бавно да се изправям, за да стъпя на пода. Тя не помръдна. Усетих как гърлото ми се засуши още повече от мълниите на двете огнени очи, които ме стреснаха преди малко и сякаш ме разгледаха отвътре.

   Взех шишето и запих като жаден водолаз, спомняйки си поговорката “Вода гази, жаден ходи”. Всъщност аз се потях и плувах в собствените си секрети, а гърлото ми гореше, сякаш съм ял разпалени въглени.

   “Ей сега ще изхвърля натрапницата. Нахалница. Как си позволява да влиза така. Ама и ние с Кирето не заключихме. Сами сме си виновни.”

   Тъкмо нагнетявах вулкана от ярост, когато тя се обади:

   -Извинете ме за това, че влязох в купето и седнах, без да попитам.

    Гласът ù бе толкова мил, нежен и вълшебен, че за миг гневът ми се стопи като бучка лед върху огън.

   Бях зашеметен и си мислех, че такъв глас имат навярно само ангелите и че ако дяволът го чуе, ще замърка като котенце в краката ù.

   Този глас, палитра от успокояващи и радостни звуци, сякаш съчетани от нечувани извънземни ноти, ме плени и ме накара да се усмихна. Вече бях спокоен и не исках да я изхвърлям , поне засега.

   -Добре, няма нищо - прошепнах и запитах. - А закъде пътувате?

   -Отивам да преобразя един от слугите на мрака! - каза го бавно, някак тъжно, но много сериозно.

    “Тази или е луда, или е много друсана - просветна ми за миг. - Или видя, че съм мекушав и сега ми се подиграва и ми се качва на главата”.

   Думите: “Ако обичате, излезте веднага!” вече почти щяха да бъдат изстреляни, когато тя пак се обади:

   -Интересни неща ви очакват в голямата къща край морето!

   Това ме спря. Инстинктивно усетих, че тази странна жена не е обикновена и не е дрогирана. Тя знаеше къде отивам

   -Познаваме ли се? - запитах веднага.

   -Аз ви познавам, но вие мене, не - отвърна тя.

   -Как така ме познавате? Да не работите в някой отдел на нашата фирма? - вече бях леко любопитен.

   -Не. Никога не съм работила за никого, в смисъла, който влагате вие.

   -Не разбирам. Как тогава твърдите, че ме познавате? Да не би да сме учили заедно, да сме се срещали на някой коктейл или на друго място?

   -Не. Не съм учила или поне не това, което вие разбирате под учене, не знам какво е коктейл, а на местата,, където ходя не могат да отидат хора.

   Някаква ледена тръпка мина по гърба ми. Пак ожаднях.

   “Имам си среднощна вещица в купето, а Кирето спи и хърка като мечка зимен сън. “

Колкото и да не вярвах във вещици и самодиви, все пак не исках да разбирам дали ще ме застигне някоя нейна клетва, ако я изгоня от купето.

  “ Абе да не ме е хванала бирата или да халюцинирам от горещината!? Ами!?” Загледах се. Там си е. Светлините я осветяваха от време на време. Една по-ярка светлина ми позволи да видя, че косата ù е много светло руса, почти бяла. Когато пак настъпи мрак, забелязах едно златисто-синкаво сияние, което витаеше около главата ù. Сякаш се засилваше и после изчезваше. То сякаш бе нещо живо. Ореол или кой знае какво.