ЕДНО ПЪТУВАНЕ КЪМ...
Днес е Денят. Големият ден. Знаем го само ние тримата – Питър, тъмнокожият Алън и аз – Ханс Мюлер. Това е Денят, в който ще разберем успешен ли е трудът на живота ни. Работихме почти двадесет години в Университетската лаборатория към катедрата по ядрена физика в Нюйоркския университет, където тримата останахме като асистенти след успешното си дипломиране. За местата нямахме конкуренти. Бяхме най-добрите – и тримата бяхме пълни отличници на курса по ядрена физика. Оставането ни беше прекрасна възможност да осъществим проекта, който не даваше мира на търсещите ни знание умове още от студентските скамейки, нашата студентска мечта – «Машината на времето». Отдадохме ù живота си, мисълта си, знанията си. Отдадохме ù себе си. Днес можем да проверим резултата от този труд, защото смятаме, че вече сме готови. Всичко е изчислено, проверено, разработено. Успяхме преди всички други да получим в лабораторни условия онова нищожно количество антиматерия, което беше нужно за едно кратко и близко пътешествие и нашата «Машина на времето» и аз сме в готовност. Днес ще ме телепортират в миналото. Координатите: Време – година 1836; Място: Европа, Австрия, околностите на градчето Грац; а целта беше имплантирана с микрочип в мозъка ми: прелъстяване на Мария-Ана Шикългрубер*, прислужница на лихваря от Грац Франкенбергер. Предприехме това, тъй като не знаехме как би повлияло пътуването назад във времето върху всичките ми функции, ако изобщо пристигна жив. Решили сме го с цялата отговорност, която можем да предвидим и да понесем с ясното разбиране, че това може да струва живота ни. По-точно, разбираме, че ние можем да изчезнем т.е. да не се родим. (???)
И тримата знаем защо точно там – Грац, Австрия, защо точно в тази година и защо точно аз. Аз съм потомък на немски евреи. Прародителите ми по майчина линия успели да избягат от Германия преди да започне депортирането на евреите в концентрационни лагери в оная чудовищна, последна световна война. И дошли тук, в Ню Йорк, където се родили няколко поколения техни потомци. Вкъщи майка ни учеше на немски още от ранна детска възраст. Оня говорим немски, който не се учи в училище, който тя е научила от своята майка и се говорел в нейното семейство. Държеше ние, децата ù, да го научим и знаем, тъй както тя и нейните братя и сестри го знаеха. Беше семейна традиция. Предаваше се от майка на деца, като семейна почит към Родината на прадедите, които бяха живели там векове. Този език щеше да ми послужи, за да се вградя по-достоверно там, където отивах. Ако експериментът излезе успешен, в Грац трябва да открия лихваря Франкенбергер. По-точно неговата прислужница Мария-Ана. Това беше годината, когато тя е заченала от младия Франкенбергер своя незаконороден син Алоис, бащата на Чудовището. Моята задача беше да предотвратя раждането на бащата Алоис, за да не се роди синът Адолф. Не знаех как ще го направя. Нямах план. Щях да действам според обстоятелствата. Но, разбира се, не можех да го убия – все пак ние сме учени, а не убийци. Затова трябваше да я съблазня, за да отклоня вниманието ù от сина на лихваря. Бяхме успели да набавим според нас автентично за оная епоха облекло от тази област. Бях вече облечен и готов.
- Време е. Трябва да тръгваш. – каза Питър.
Знаех. Пристъпих и го прегърнах силно. В окото му блесна сълза, която той се опита да прикрие. После се прегърнахме и с Алън. Той се държеше мъжки. Знам, че не би заплакал. Само дето хватката му беше желязна. Както човек прегръща някого, за когото не знае дали ще го види повече.
- Сбогом, приятели. Благодаря ви. Славни времена бяха, здраво поработихме заедно, добре ни беше, но вече е време да се разделим. Ако това, за което се трудихме повече от 20 години, излезе успешно... знаете... може да не се видим никога повече. Може да изчезнем. Ако наистина успеем, светът ще бъде друг, надявам се по-добър, но... нали това е целта.
Те кимнаха. Обърнах се и застанах пред Портала. Координатите бяха отдавна изчислени и зададени. Двамата ми приятели щяха да оперират с апаратурата на Машината и да ме изстрелят на предвиденото време и място. Щяха да ме придърпат обратно т.е. да ме върнат след няколко месеца, в средата на август, когато вече трябва да съм изпълнил задачата си – отклоняването на вниманието на Мария-Ана от лихварския син. Или може би нямаше да ме върнат, защото дори самите те няма да съществуват. (???) Защото, ако аз успеех, вероятно светът щеше да е много, много различен и нашите прадеди биха могли да не са същите ония, които са ни създали. С гръб към тях, вдигнах ръка за последно «Сбогом», после натиснах копчето. Порталът се отвори пред мене. Пристъпих зад него, застанах в центъра на малка кръгла платформа, около мен се затвориха двете части на капсулата. После... Чувството, че се намирам в гилзата на куршум, прекосяващ светкавица, беше мигновено...
Озовах се в гора. Обикновена гора, а аз... аз бях Ханс и нищо повече. Някакъв блед спомен, вътрешен глас, или може би сън ми подсказа, че трябва да вървя на север. Тръгнах нататък. Излязох на калдъръмен междуградски път.
Когато се добрах до градчето, беше привечер. Огледах се. Крайните къщи бяха малки и бедни. В окосените ливади наоколо съхнеха напластени купи сено. Примъкнах се в сумрака до една от тях, разрових сеното и в направеното убежище легнах на меката и дъхава постеля по гръб. Загледан в загадъчното звездно небе, слушах песента на щурчетата, които свиреха в топлата нощ. Отдалече се чуваше жабешко крякане. Не помнех никога преди това да съм ги чувал, но бях впечатлен от този невероятен нощен концерт под звездите. Цял ден не бях ял нищо, гладът свиваше стомаха ми, докато ровех в паметта си, за да си спомня нещо. Едно знаех със сигурност: в града трябваше да търся някой си Франкенбергер и прислужницата му. Въпреки дразнещото чувство в стомаха, съм заспал, победен от умората.
Следващите два дни обикалях града с цел да си намеря работа и да разуча къде живее лихварят. Първия ден успях да издържа, залъгвайки глада си с няколкото шепи череши, откъснати крадешком. На втория ден случайността ми помогна. Успях да се наема за ратай в една гостилница в центъра, където се пресрамих да моля за храна, подтиснал гордостта си, защото остър глад чегърташе стомаха ми. Ратаят скоро беше напуснал и аз бях добре дошъл за стопанина в този момент.
Разучих къде живее лихварят Франкенбергер и съвсем скоро се запознах с прислужницата му Мария-Ана Шикългрубер, която често носеше тави, пълни с ядене, за да бъдат изпечени в голямата фурна на гостилницата. Станах известен между съсловието на наемните работници в града, защото в неделя ходех на вечеринките, които те организираха. Нещо необяснимо ме теглеше към грубоватата четиридесет и две годишна мома, на която никой не обръщаше внимание, макар че с мене се задяваха много по-млади и хубавки девойки. Бях малко над нейната възраст и бях доста добър танцьор. Канех я за моя партньорка много по-често, отколкото другите девойки, а тя се ласкаеше, поруменяваше и оглеждаше победоносно останалите прислужници. После се отдалечавахме и се разхождахме сами по улиците. Подпитвах я за живота ù, а тя, поласкана от вниманието ми, с охота разказваше, загатваше ми за настоятелните закачки и домогвания на сина на лихваря, като подчертаваше своята незаинтересованост и недостъпност. Една вечер ù предложих да се откажем от танците и да се разходим из полето, за да ù покажа къде прекарах нощите, преди да се установя в града, защото вече ù бях разказвал за романтиката на тези две нощи. Тя с охота се съгласи. Заведох я на същата ливада. Там, сред сеното, в горещата юлска нощ Мария-Ана ми се отдаде, забравила завинаги сина на лихваря. В началото на август ù предложих да стане моя годеница.
***
След вечеря, докато съпругата му прибираше масата, след като децата му се прибраха в стаята си, откъдето се чуваше смеха и виковете им, дрезденчанинът Ханс седна на любимия си фотьойл срещу телевизора, за да гледа вечерните новини, които рядко пропускаше. Вниманието му беше привлечено от следната новина, която се излъчваше от Ню Йорк на фона на емблематичните за града Близнаци, чиято стогодишнина празнуваха тези дни :
“От Централното управление за сигурност към Световната
федерация на нациите съобщават, че в Ню Йорк са задържани трима ядрени физици, които тайно са работили върху забранения от Закона за защита сигурността на човечеството проект на Машина на времето. Те ще бъдат подведени под отговорност по същия закон. Разследването продължава.”
“Прави са да забранят този проект! Нали всяко набъркване в миналото най-малко неминуемо би оставило последствия и променило бъдещето и то не задължително в положителна посока. Та едно такова пътуване назад във времето би могло да струва и съществуването на човечеството, на живота и дори на планетата. Защото за оня, който би попаднал в миналото, бъдещето е днес. Изобщо възможно ли е?” – разсъждаваше автомонтьорът Ханс Вилхелм Бьом, докато се унасяше в дрямка. Тази нощ той сънува, че е първият човек, изпратен в миналото с Машината на времето.
Мария-Ана Шикългрубер* - баба на Адолф Хитлер по бащина линия. Докато била прислужница на евреина-лихвар Франкенбергер от Грац (Австрия), на 42 г., през 1837г. тя ражда извънбрачен син – Алоис (бащата на Адолф Хитлер). Същият до 39-тата си година носи нейното име Шикългрубер, тъй като съпругът ù, Йохан Хидлер, (за когото тя се жени, когато Алоис е бил на 5 г.), не го признава приживе за свой син. Едва след неговата смърт, свещеникът го записва с фамилията на съпруга на майка му и то с правописна грешка. Така Алоис Шикългрубер става Алоис ХиТлер (вместо ХиДлер). Тъй като се знае, че лихварят ù изплаща голяма сума пари няколко години след като Мария-Ана напуска с детето си дома му, вероятността извънбрачният ù син Алоис да е син от сина му, каквито са слуховете, е твърде голяма, а съответно същата е и вероятността ¼ от кръвта на А. Хитлер да е от евреина Франкенбергер. Това прави патологичната му омраза към евреите още по-чудовищна.
© Юлияна Все права защищены
не може да се отрече
преекспонирана тема