Ех, съдба!
Дядо Сотир отвори портата на малката къщурка и с мъка изу мръсните си цървули. Цял ден обикаля нивите с магарето. Измори се много. Животното е вече старо, но не може да го продаде. Купи го преди десет години и винаги е било до него- на пазар, за дърва, за жито. Няма по-верен приятел от него. Говори му, като на дете, гали го. Не е като жената, все да мърмори и да го дразни. Ето, видя го и веднага започна:
- Ти ли си, Сотире? Отде идеш, не се спря в къщи? Пак ще охкаш и пъшкаш цяла нощ. Няма да се спи.
- Стига си мрънкала, защо не идеш да си гледаш работата! -скастри я той.
Дядо Сотир стана и тръгна по старата дървена стълба. В едно е права, болен е от години. Пустата простата го мъчи от години. Искаха да го оперират, не даде. Избяга от болницата и не иска повече да вижда доктор. Каквото е отредил бог, това ще стане! Не обичаше да харчи пари за този дето духа! Не пилееше изкараните с честен труд пари за глупости. Не пиеше, вече и не пушеше. Страх го беше дори да кусне и газирано. На празник изпиваше по чаша червено вино, собствено производство. Много се страхуваше от смъртта. Не ядеше нищо, което раздаваха за умряло. Не ходеше и по погребения. Мислеха го за стиснат, но не бяха прави. Парите бяха за черни дни, криеше ги в тръбата на старата печка. Отдавна никой не я ползваше. Готвеха на газ. Обичаше да ги гледа и да ги брои. Малко по-малко имането му растеше. От мислите му го откъсна миризмата на кисело зеле. Много го обичаше, по-тлъстичко, с месце. Лигите му потекоха.
Отвори вратата на стаята. Посрещна го огненото езиче на печката. Баба Мария тъкмо слагаше дърво.
- Какво си направила, Марийо? Изгорях, отидоха ми паричките, всичките, до една! - и падна полужив на пода.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Василка Ябанджиева Все права защищены
