Eкскурзия

/текстът е представен в оригинал, така, както е бил писан през 2010 г./

Това беше най-хубавата екскурзия, която някога съм имал. Сутринта, когато пътувахме към мястото на тръгване, бяхме с нагласата че групата ще е малка и че ще се пътува в микробус. Но когато пристигнахме, установихме, че се състои от около 25 човека, и ще се пътува с голям рейс, смолянска регистрация. Трябваше да разберем коя е екскурзоводката Жанет. Не знам защо, но винаги и бърках името със „Златка”. Запознахме се с нея и се качихме в рейса. Първоначално нямаше време да огледаме всеки поотделно от групата, но това стана в последствие. Само видях че има едно момче горе долу на нашите години – Кирил. За мое изумление, не беше типичния „смотаняк”, както на другите екскурзии, когато други връстници присъстваха – беше добре облечен, нормална и прилична външност. Потеглихме около 5 часа в посока Солун. Беше тъмно и по пътя нищо не можеше да се разглежда. Предната вечер не можах да спя, и това се отрази зле върху физическото ми състояние през деня. По пътя ми се ходеше до тоалетна. Първата ни спирка беше на една бензиностанция в Дупница. Освен че използвах тоалетната, си купих и сладки неща, защото много ми се ядяха по пътя. Впечатленията ми от Дупница не са много положителни. След това тръгнахме в посока границата – Кулата. На пункта се качи един митничар грък, който ни провери личните карти. Живко се беше притеснил, защото на неговата карта оставаха 2 дни валидност. Но за щастие преминахме без проблеми, и след границата спряхме отново групата да използва тоалетна. Това беше последната спирка преди Солун. Преминаването на границата не пробуди у мен някакви по-специални чувства. Мислех си, че другата държава – Гърция ще е по-специална и ще се почувствам по-различно, но до Солун нямаше нищо необичайно. Пристигнахме в Солун. Направихме една панорамна обиколка на града от автобуса. Екскурзоводката ни прочете беседа, след което се качихме на една планина, бивш затвор, и от там се полюбувахме на града от високо. Правихме снимки. Посетихме църквата „Свети Димитър”, разгледахме я, и вътре една баба ни заговори на гръцки. Ние нищо не разбрахме, затова и не можахме да и отговорим, от което тя не остана очарована. Отвсякъде бях заобиколен с гръцки надписи, и така малко от малко се научих да чета на гръцки – нещо което преди това сам в България не успях. Слезнахме след това до Бялата кула. Там имахме няколко свободни минути, и успях да се докосна до Бяло море. След кулата се отправихме към центъра. Дадоха ни повече свободно време там. Разгледахме го, стигнахме отново до морето. Вятърът беше много приятен, и почувствах полъха на Гърция. Сякаш бях в рая. Малко след това обиколихме магазинчетата и Живко реши да си купи сувенир. Не знаехме гръцки, но продавачката успя да го разбере. От нея научих и една гръцка дума – афто (това). Сувенира – макет на Бялата кула, струваше 2 евро. След това се отправихме към мястото, където се намираше автобуса ни. Изчакахме го малко, и се качихме. В програмата първоначално беше включено посещение на гръцката пещера Алистрати. Но се оказа че е много висока цената за вход, и групата се отказа, без една жена, която аз и Живко нарекохме „скандалджийката”. Развика се на екскурзоводката че „тези неща предварително се решавали”, и беше изключително арогантна, с което стана за смях на всички. Тръгнахме към другата дестинация – град Серес. Там се оказа,
че повечето магазини не работят по това време, и следователно нямаше много неща за разглеждане. Помотахме се, аз търсейки тоалетна, но без успех. От групата имаше едни други хора – влюбена двойка. Живко предположи, че мъжа е женен, и е взел любовницата си с него на екскурзията. През целия път се целуваха и си говориха за секс. Нарекохме ги „ебливите”. Той беше на 40, а тя имаше венчален пръстен. След Серес, тръгнахме в посока България – Сандански, където се намираше хотела ни за нощувка – Астра. Една жена от групата, която непрекъснато предявяваше претенциите си, и с Живко нарекохме „претенциозната”, изяви желание да посетим гръцкия Карфур, защото смяташе, че там цените са по-евтини. Но уви, оказа се че не е така и всичко беше като българските цени, но в евро, или иначе казано – двойно. Стояхме там 1 час, което беше много време. На Живко му се приходи до тоалетна, но не знаехме как да попитаме къде има. Обърнахме се към Жанет, и тя попита на гръцки език касиерката. Така разбрахме че владее гръцки. След Карфур минахме отново границата, и се отравихме към Сандански, вече каталясали от умора. Близо до границата спряхме в някакво магазинче, за да могат хората да си изхарчат последните евро и да не ги връщат в България. Оттам си купих десертче. Пристигнахме и се настанихме в хотела. Стаята беше невероятно луксозна. Живко си взе душ, след което и аз. Банята ми хареса изключително много, около 1 час стоях под душа. След къпането, въпреки умората, излезнахме из града, за да потърсим заведение за ядене. Върнахме се за чадър, защото валеше, и служител на хотела ни услужи с неговия. Каза ни и къде можем да ядем. Седнахме на заведението и си поръчахме : кока кола, пържени картофи със сирене и млечна салата. Живко си взе пица. Освен че яденето беше превъзходно, обстановката около ресторанта придаваше още повече приказност на преживяването. Навечеряхме се, Живко си взе пицата с него защото не можа да я изяде, струваше 7,50. Моята сметка беше около 7 лева. Прибрахме се в хотела и си легнахме. Живко искаше да чете книга, защото на мен много ми се спеше, но се заприказвахме и книгата остана на заден план. След малко приказки заспахме, защото умората ни беше в повече, а и на другия ден трябваше да станем рано за закуската в 8. По графика на Жанет, трябваше в 9 сутринта да сме готови, и да тръгваме към Рупите. Закуската беше тутманик, сок, айрян, кафе. Всеки си взимаше каквото и колкото му се яде. Ние с Живко станахме малко по-рано, за да може преди закуската да разгледаме Сандански по светло. Попитахме едни дядовци за центъра на града, и те като разбраха че сме от Пловдив, много ни се зарадваха. Прибрахме се в хотела, събрахме си багажа, закусихме и тръгнахме към Рупите. След около 20-30 минути бяхме там. Впечатлен бях от гроба на баба Ванга. Почувствах нещо много странно в мига в който го зърнах. След това влязохме в църквата. Запалихме свещичка и се помолихме. Взехме си печати за туристическите книжки. Наляхме си вода от изворната чешма до църквата, която беше гореща.Заредихме се с положителна енергия от това свято място, точно както каза и екскурзоводката. В близост до местността има една планина Кожух, за която екскурзоводката ни разказа, че Ванга е вярвала, че тя крие една голяма тайна за човечеството. Освен това преди време на тази планина е имало град, който е бил унищожен от изригването на вулкан. Видяхме и къщичката на пророчицата, където е живяла и приемала хора. След това се отправихме в посока Мелник. Там трябваше да посетим Кордопуловата къща, която също е включена в 100-те национални
туристически обекта. Взех си печат. Първоначално смятах да не влизам, защото Жанет каза, че входа е 4 лева, и седнах на пейката за да изчакам Живко да разгледа. Там се запознах с едни хора от Видин, и след малко комуникация получих комплимента, че „пловдивчани сме били много мили ”. Изведнъж Живко ме извика, че входа бил само 1 лев, и така аз реших да вляза. Горе не ми хареса, най-интересна беше избата, където се дегустираше и продаваше прочутото мелнишко вино. Живко си купи една бутилка за 7 лева, а аз само дегустирах. На излизане бях огладнял, и двамата седнахме в една механа до къщата. Като видях цените на менюто, най-демонстративно станах и отидох с групата на друго заведение. Там имахме 10 % отстъпка, и си поръчах лимонада и пържени картофи със сирене. Живко си взе картофи и кола. Излезе ни общо 6 лева. Мелник освен че е най-малкия град в България, се нарича и град – музей. Оттам се отправихме към Рилския манастир. Първоначално не беше включен в програмата, но заради пещерата Алистрати, екскурзоводката се съгласи да ни заведе, нещо като компенсация. Пътувахме около 100 километра. Пристигнахме, но валеше. Разгледахме църквата и видяхме мощите на свети Иван Рилски чудотворец. Отдадохме им почит, след което се заехме да търсим мястото, където се подпечатват туристическите книжки. Това беше музея на манастира, който разгледахме, и чак тогава жената се съгласи да ни сложи печат. В този музей ни казаха, че в църквата има чудотворна икона на Богородица, и аз настоях да се върнем да я видим. Отдадохме почит и на нея и си сложих ръката на мястото за докосване. Живко чу че се продава хляб, и искаше да си купи. Докато чакаше на опашката, аз стоях на една пейка, защото валеше. Там едни хора ме помолиха да ги снимам заедно. Като си взе хляба, се прибрахме в рейса, защото заваля много силно. Това беше и последния обект, който посетихме. На връщане спряхме за малко до тоалетна в Боровец, но жените не успяха да се облекчат, защото валеше и нямаше скрито помещение. През целия път на отиване и връщане с Живко се смяхме, коментирахме хората и се забавлявахме. Пристигнахме в Пловдив около 8 вечерта. Сбогувахме се с групата и екскурдоводката, и се отправихме към къщи, заредени с много положителна енергия, и незабравими спомени за цял живот.

25.09 - 26.09 2010

Янко Трендафилов