Отскоро съм във фирмата и не познавам квартала добре. Всъщност и София не познавам добре извън широкия център. На картата видях, че е някъде на юг от Западния парк, малко преди Военното училище. Знаех, че е непрестижен квартал и че нашата куриерска фирма, “Фаст Деливърс”, много рядко има доставки  там. Самият аз съм роден във Варна, зад Икономическия университет и, въпреки че съм от две години в София, доскоро изобщо не подозирах за съществуването на такъв квартал – дори, когато ми казаха “Факултета” малко се поизложих пред колегите, защото ги попитах Химическия или Педагогическия имат предвид. Така бях изпратен с бурен смях и с многозначително поклащане с глава от страна на шефа.
 Ето го “Факултета”, както се казва, в пълния му блясък. Не знам кой  шегобиец и кога е нарекъл така това чиста проба циганско гето с такова гръмко академическо име. Вероятно е имал предвид факултет за престъпници – т.е. мястото, където се усвоява по естествен път, от най-ранна възраст, занаята да се краде, да се лъже и изобщо как да се престъпва закона. Купчина гнусни коптори, кал до глезните, разпиляни боклуци, рояци мърляви циганчета, прогнили  коли от ерата на комунизма, дръгливи коне, джапщи из нечистотиите – ето най-краткото описание на това “университетско” средище. С нова фирмена кола съм и след първите сто метра разбирам, че е рисковано да продължа с нея. Иззад полусъборените изгнили дървени огради ме посрещат недружелюбни погледи, както и такива, изпълнени с нездраво любопитство и копнеж към блясъка на сребърния металик на лъснатия автомобил. Съвсем спокойно някой като този с накървавените от пиянство очи може да ме спре, да привика шайката си, да ме извади от вътре, да ми хвърли един пердах и да откара “Маздата” в неизвестна посока. За полицията това ще бъде едно от поредните неразкрити престъпления, но за мен това може да е краят – както на кариреата ми, така и моят собствен. Спирам и небрежно, сякаш без да бързам, се опитвам да върна на заден ход, за да обърна в обратна посока. Само че някакаква каруца точно в този момент, уж случайно,  препречва пътя ми. Едва не я блъсвам. Натискам спирачката, превключвам и давам газ напред – там, макар и наводнен с мътна огромна локва, пътят е чист. Слава Богу, измъквам се. Завивам надясно, минавам покрай някакъв продъден навес, после пак надясно покрай групичка циганки и ето ме на централния път. Изнасям се за секунди по посока на града. Когато виждам първите блокове, си отдъхвам.
 Това копеле шефа! Нарочно ме е изпратил тук. Някаква дебелашка шега, от най-тлъстите. Пък и нали съм нещо като новобранец. Бойно кръщение. Една от симпатичните колежки, която се облича винаги предизвикателно, ми намекна за такъв сценарий. Било нещо като традиция новопостъплите колеги да бъдат “кръщавани”. Тогава не разбрах какво има предвид. “Достигаме навсякъде!” е мотото на нашата фирма. Под “навсякъде” трябва да се разбира не само Марс или Амазонската джунгла, но и това гнездо на престъпници. Мястото на бойното кръщение за такива като мен.
 Натискам спирачката, колата заковава. Излизам навън и дишам дълбоко. Това всъщност е тест. Все още съм в пробен период. Как не се досетих по-рано – това е тестът, който ще реши бъдещето ми. Няма да ме изпратят в Бояна я, при богаташите и тлъстите бакшиши – за там си има други хора. Някой ден – сигурно, но сега, като начало, нека го проверим. По време на прескъпия курс за  обучение, организиран от фирмата,  на една от лекциите имаше нещо в този дух. За трудностите и за тяхното преодоляване. Когато възникне трудност, тя трябва да се определи, анализира, да се набележат стратегии и да се преодолее. “Управление на кризите”. Така се казваше курса. Звучи добре на теория. Ето ти обаче реална криза: цигански квартал и пратка, която трябва да бъде доставена. Да се анализира и преодолее. Какъв ти анализ! Дивотии.
 Все пак трябва да доставя тази пратка. За това място се борих с деветдесет и трима кандидати. И нима още при първото по-сериозно препятствие ще се проваля? Не трябва да го допускам. Шефът може би точно това цели. Въпреки че ме одобри, от първия ден ме гледа накриво. Дъртото копеле беше хвърлило око на едно младо, надарено от природата девойче, но в края на краищата я остави резерва – тя не знаеше английски на моето ниво. Ако се върна с пратката, ще и се обади и с мен е свършено. Нямам избор, по дявалите. Ще доставя проклетия пакет, ако ще да умра.
 Първо трябва да се оттърва от колата. Преди малко някъде тук видях платен паркинг. Намирам го отново и я оставям. До факултата е не повече от километър – километър и половина. Десетина минути. С моята широка крачка дори и по-кратко. Вземам плика, картата на София, поправям вратовръзката и тръгвам.
 Пристигам по-бързо от очакваното. По пътя все пак анализирам ситуацията (кризата). Стратегиите – всъщност е една – да съм любезен, усмихнат, позитивен, с една дума – добронамерен. Всеки обича позитивните и добронамерените. Дори и такива съмнителни личности като  аутсайдерите, дето обитават гетото. Грешка – за да съм убедителен в поведението си, трябва да няма дистанция между тях и мен. Те не са аутсайдери, а хора – хора като мен, като майка ми и сестра ми (тя свири на пиано, но това няма значение, с какво е по-различна от тях, нали така). Да не съм предубеден. Точно така, това са хора, които съдбата е ощетила, но са си хора, добри, свестни, хора... по своему.
 Ето ме пак тук. От колата, макар и грозни, нещата бяха поне само визуални – т.е. само картини, образи, но не и миризми. Не, миризма не е точната дума – имам предвид воня. Първоначално ми се струва, че някакъв амонячен цех е изпуснал отровни газове. Но всъщност е  урина. Много се извинявам за израза и асоциациите, които поражда, но е направо отвратително. Та тези хора нямат ли тоалетни?! Не е само урина – някаква смесица от вони от преизподнята,  на непрани дрехи, на кисело зеле, на конски тор, на тежки запръжки и друга ужасна смрад. Едва успявам да не повърна. Но  продължавам смело напред...на някъде по-точно и нагазвам в калта.
 Че съм нагазил в калта, разбирам първо от някакво хихикане. Група или по-скоро банда главорези пият ракия недалеч от мен и ме гледат. Поставили са голямо преполовено шише от “Кока Кола”  върху един дувар и отпиват от някаква жълтеникава мътна течност във спукани филджани. Зъбите им блясват с метала на златото, а гласовете им са груби като пили. Едва сега болезнено усещам пронизващият студ в глезените си. Отскачам, но е твърде късно – калта е преляла над ръба на обувките – те са “Бата”, но са плитки официални офисни обувки, непригодни за газене в рядка кал. Моята закъсняла отчаяна реакция да се предпазя от тинята предизвиква нов взрив от смях, който вече се придружава от тежка тютюнджийска кашлица. Почти се задавят, пичовете.
 - Шефе, кално ли е, а? – подмята иронично един от шайката. Вече всички, без изключиние се задавят в кашлица и плюят черни храчки.
 Запазвам самообладание и ги изчакавам да спрат.
 - Извинете, момчета – хиля се любезно, – да знаете къде е улица “Безименна”?
 “Момчетата” внезапно утихват.
 - Коя улица ти требва?
 Уж не съм съвсем сигурен, поглеждам към тънкия бял плик..
 - “Безименна”. Номер три.
 Не отговарят. Гледат ме с любопитство, което, струва ми се, прераства в неприязън. Чувствам тежките им погледи върху моя скъп костюм, върху копринената вратовръзка и снежно-бялата яка на ризата.
 - Не я знаем, господине – казва най-старият от тях. Той, като повечето от тях, е на неопределена възраст, но по-пълен и по-солидно изглеждащ. Сигурно е старши или някакъв такъв. И допълва – тук аз не знам да има улици с имена, пък и с номера отгоре.
 Приближавам още към тях, но не много. Вече не ме грижа за калта.
 - На картата обаче я има, момчета. Пряка е на “Тумба” и “310-та”.
 - Няма тука улици, бе господине! Тука живея цели четириси и три години и не знам да има такава улица.
 - Виж, бате, ако кажеш кой търсиш и за какво, може и да помогнеме. Горе-доле всички се знаеме тука... – тази реплика изпуска един страшно дрипав, тънък като глист циганин с цвета на калта, от която е произлязал. Но тутакси е отрязан от бързия смразяващия поглед на тартора и млъква.
 - Познаваме се – ветър – избоботва тарторът. – Тука надойдоха какви ли не. Ти какъв си, да не си прокурорин? – стрелва ме той с червеното на очите си.
 Едва сега разбирам.
 - Не, не, не съм нито прокурор, нито полицай. Аз съм куриер!
 - Какъв си? – Не разбира босът. – Кур... какъв?
 Другите избухват в поредния бомбастичен смях, който този път продължава поне минута. Докато ги изчаквам да спрат, разбирам, че неусетно съм се превърнал в сензацията на квартала. Вече съм наобиколен от над петдесет циганчета, които ме гледат като бог, а приждат и други цигани, възрастни, и ме наблюдават като извънземен, който иска да осъществи контакт с местните жители. То, горе-долу, си е така. Трябва да побързам, иначе... Усмихвам се широко.
 - Искам да кажа, че съм пощальон, бе, приятел!
 - Никакви  приятели не сме, аз тебе не те познавам – изръмжава мъжът.
 - Това е само обръщение, едно добронамерено обръщение – обяснявам аз и в същия миг разбирам, че не е трябвало да го правя. Настъпва пълна тишина. Някой от тълпата пали миризлива цигара и прекалено дълго държи огънчето. Палят и други. Най-накрая, добре облечен субект, с обсипани с пръстени ръце, с черна, намазана с брилянтин коса (изглежда той е истинският тартор), излиза пред тълпата,  и пита:
 - Призовка ли носиш?
 Тези, с които досега разговарях, подвиват почтително опашки и се стопяват в множеството. 
 - Пратка нося. Аз не съм призовкар. Аз съм от частна фирма. – Бързо вадя баджа от джобчето на сакото – ето, виж, шефе, тука пише “Фаст Деливърс”. Това е частна фирма за бързи доставки.
 Кръгът застрашително се стеснил – или поне така ми се струва. Босът ме гледа преценяващо няколко секунди и пак пита – този път по-властно.
 - И какво доставяш?
 Усмихвам се глупаво.
 - Това е фирмена тайна. Искам да кажа, че това е залегнало в правилата на фирмата – пълна конфиденциалност... – Всичко това са глупости разбира се, минава ми през ума. – Вижте какво, господине, един от вашите хора, който живее на улица “Безименна” №3 преди месец си е купил телевизор. Цветен, хубав телевизор, сигурно е искал да гледа световното. При него отивам.
 Враждебната тишина се сгъстява. Прекъсва я босът.
 - И искаш да му го вземеш?
 - Не, в никакъв случай!... Точно обратното!
 - Какво обратното!
 Изстисквам от себе си последната усмивка и глупаво прошепвам:
 - Господинът е имал изключителния шанс да спечели награда от томбула, в която участват всички, закупили тази марка телевизори.
 - Каква награда бе! – провиква се някой и този път цялата тълпа се взривява в смях. Обаче босът не се разсмива и те млъкват като под команда.
 - Я да видя – протяга ръка той.
 - Ама аз не мога, мен могат да ме уволнят, това е против правилата, нали разбира... – подавам му пратката.
 Той я разкъсва и вади листа. Вдига го над рамото си и го подава на някой. Веднага до него притичва друг циганин, явно по-грамотен и го взема. Чете беззвучно, мърдайки устни.
- Чети – кратко нарежда босът.
- “Честито!Вие печелите екскурзия за двама във Венеция.”
След няколко секундно пълно мълчание сега тълпата избухва в бурни овации. Това, което чувам е нещо средно между “е-е-е-е!”, “о-о-о-о”, “деа...ма му” и много други.
Но босът мълчи и отново всички млъкват.
- Коя каза е улицата?
Казвам му.
Той щраква с пръсти към едно циганче и нарежда:
- Взимаш този човек и го водиш при бай Първан от Големешевите.

      ***

- Как мина – пита ме с прикрито ехидство шефа. Надул е климатика на шест.
- Супер – отговарям му неформално.
- Моля?!
- Доставката е на адреса – тиквам му обратаната разписка в лицето и я поставям на масата.
- Сигурен ли си?
- Можете да проверите. Улица “Безименна” номер три . На вратата няма номер. Съвсем къса е. Успоредна е на “Суходолска”. Можете да влезете и откъм “Възкресение” по улица “Калитко”. Мога ли да си вървя?
- Миришеш на алкохол.
- Наложи се. Трябваше да спася имиджа на фирмата... и кожата си. Традици, нали разбирате?
- Голямя сган, а?...Добре.. Това, варненците, май сте много печени, а?... А, и още нещо... измий си обувките.
Копеле, мисля си, докато затварям вратата.