Опасявам се от грешки. А ми е толкова приятно в твоята компания. Наистина. До сега винаги се е налагало изреченията да са повече. Да са обяснителни. Големи. Дълги. Винаги с някакъв специфичен цвят. Аромат. Подправени. Изморил съм се.
Тук е различно. Думите са излишни. Просто поддържащи. За да не остават усмивките някак самотни. Благодаря. Аз се запознах с теб, още преди да ме забележиш. Видях буйните ти коси. Видях как държиш чашата кафе. Как палиш цигара, за да помълчиш с живота. Влюбих се в съдържанието ти. Обикнах твоето изразяване. Ненатрапчиво. Тънко. Дълбоко и достатъчно. Защото, може би, ти прави впечатление... как бягам от излишни пояснения, как оставям по дума-две.
Та, исках да ти кажа, че и аз обичам да слушам джаз. И да гледам нощни пейзажи. И на картини, и на живо. Ето сега, например, се подхилвам, защото колкото и да не „говоря“, направя ли опит – казвам неща, за които се замислям за пръв път и споделям по подобен начин.
Аз също обичам кафе. А ти защо се усмихваш така? Раз ...