Екзалтиран
Опасявам се от грешки. А ми е толкова приятно в твоята компания. Наистина. До сега винаги се е налагало изреченията да са повече. Да са обяснителни. Големи. Дълги. Винаги с някакъв специфичен цвят. Аромат. Подправени. Изморил съм се.
Тук е различно. Думите са излишни. Просто поддържащи. За да не остават усмивките някак самотни. Благодаря. Аз се запознах с теб, още преди да ме забележиш. Видях буйните ти коси. Видях как държиш чашата кафе. Как палиш цигара, за да помълчиш с живота. Влюбих се в съдържанието ти. Обикнах твоето изразяване. Ненатрапчиво. Тънко. Дълбоко и достатъчно. Защото, може би, ти прави впечатление... как бягам от излишни пояснения, как оставям по дума-две.
Та, исках да ти кажа, че и аз обичам да слушам джаз. И да гледам нощни пейзажи. И на картини, и на живо. Ето сега, например, се подхилвам, защото колкото и да не „говоря“, направя ли опит – казвам неща, за които се замислям за пръв път и споделям по подобен начин.
Аз също обичам кафе. А ти защо се усмихваш така? Разбира се, че те визирам. Търся. А може би предизвиквам. Кой знае?! Ако от съществуването ми остават само няколко мига, които да споделя с ограничен брой хора, то ти ще си от избраните. Тогава бих направил само едно – бих докоснал ръката ти с думите, че не съм лош човек.
Понякога седя и си мисля какво правиш. Как натискаш копчетата на клавиатурата. Дали носиш очила, за да гледаш екрана. Дали четеш на нощна лампа. И заспиваш на отворен прозорец... за да усещаш дъха на планината.
Знам, че си много специална. Не просто защото си в подножията на Силата. А защото действаш чрез нея. Аз съм от другото измерение. На изток сме по-дръпнати. Егоисти.
Тези дни си мисля как споделяме вечеря. Как не се нуждаем от разговори, макар да имаме много теми. Как сме притихнали, ограничили бурята на словата си. Защото...
В тези минути си мечтая. Да споделим една такава топла чаша, вдишвайки от свежата нощ. Как около нас е тихо, приятно хладно и с ухание на роса. Как на масата ни седи моята бяла роза за теб, близо до малките свещници.
Пак ще те потърся. Чувствам се добре. И много жив. Дано и ти си добре. Дано усещанията ми са правилни. Утре ще седна насред райграса и ще споделя кафето си с теб.
" – До утре! – ти казваш и тръгваш си вече.
А с поглед уплашен изпращам те аз.
До утре? ...Но то е безкрайно далече.
Нима часове ще лежат между нас? " *
_______________________________________________________________________________________
* – Блага Димитрова (" До утре")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© А.Д. Всички права запазени
