В сряда сутринта се събудих доста късно. Избръснах се, взех си душ, облякох мекия син халат и отидох в кухнята. Направих си кафе „Jacobs Monarch“ и зашляпах с чехли към хола. Седнах на дивана, протегнах дългите си крака и запалих една цигара „LM“. Отпивах от кафето и се кефех на уюта и стилната обстановка. Отвреме-навреме мързеливо издишвах през устатата, старателно упражнявайки се да оформям красиви къдрави кръгчета дим. И размишлявах...
В Ловеч си живеех безпроблемно. Преди градът бе доста голям, но тридесет и една години след „Промяната“ я имаше - я нямаше двадесет и пет хиляди души. Сега вече всеки познаваше всекиго и каквото се случеше на „Пресечената скала“ веднага се знаеше и на „Салито“, в другия край на града.
Тук планът ми нямаше да проработи. Налагаше се да отида другаде, но не и много далече, за да не ме спипат по пътя.
И така, на следващата сутрин отпраших за Троян. Шофирах внимателно, тридесет и петте километра взех за половин час, макар че карах зелен, чисто нов „Ford Fiesta Hatchback Titanuim“. Пътувах бавно, с предпазен колан и включени светлини, според изискванията на ЗДП. Бях гепил колата в София преди два дни и исках да избегна риска да ме спипат заради превишена скорост.
Автомобилът струваше трийсет хиляди с ДДС, но бях намислил да го харзулна на половин цена на някой балама, за да се отърва по-скоро от „горещия картоф“.
В Троян спрях до старата градска баня, откопчах колана, излязох и нехайно се облегнах на колата. Беше четвъртък, пазарен ден. Във въздуха се носеше гълчава. Около мен сновяха домакини, помъкнали пълни чанти с моркови, червени чушки и карфиол за туршиите си.
Възрастна селяка ме подмина, пресече улицата и се запъти към пазара отсреща, стискайки в ръка върбова кошница, покрита с вълнен месал. Изпод него патица проточваше шия, ококорила любопитно очета. Бабата угрижено бе смръщила вежди – сигурно се чудеше за какви пари да продаде птицата, та хем да посрещне някой масраф, хем да останат левчета за внучето.
Подпирах се на колата и се радвах на хубавата есен. Ноемврийското слънце ми провождаше по някой закъснял лъч и аз грижливо си кътах витамин Д за зимата. Висок бях, със стройно тяло за четиридесет и двете си години, благодарение на комбинацията от умерена диета и редовни сутрешни кросове по алеята на „Башбунар“.
В моя бранш трябва да си в добра кондиция.
Бáрнал се бях. Изглеждах елегантен, изтупан със стилен сив костюм, светлосиня риза и грижливо вързана вратовръзка. Цветът ѝ бе морскосин, като очите ми. Имам гъста, мека, тъмноруса коса, дълга почти до раменете, продълговато лице с високи скули, гръцки нос и красиви устни. Не съм хубав чак като манекен, но хващам окото. Със задоволство си отбелязах, че не само мои връстнички, но и мацета наполовина на годините ми, се заглеждаха в мен, а посланията в очите им бяха лесни за разгадаване.
Извадих предварително приготвената пурета, запалих я, дръпнах си от нея и преценяващо се огледах. Сигурен бях, че скоро някой лапнишаран ще се появи.
Не се излъгах в очакванията си. След десетина минути наблизо спря добре поддържана „Лада Самара“. Предната врата се отвори и навън с усилие излезе мургав, рошав, дребен човечец, облечен с домашно плетена жилетка от кафява вълнена прежда и панталон от черен шаяк. Селянинът измъкна отвътре дървена патерица и се облегна на нея, докато нахлупи на главата си износен кафяв каскет. Бяхме горе-долу връстници, но тридневната брада му придаваше уморен и запуснат вид. Изглеждаше недоспал.
Зачервените му черни очи се спряха на моята луксозна кола, огледаха я с интерес, а после се преместиха и върху пременената ми особа. Погледите ни се срещнаха и аз изпънах самодоволно рамене. Бях къде-къде в по-добра форма от него.
Подпирайки се на патерицата си, човекът бавно закуцука насреща ми.
- Добрутро – каза мъжът с тих глас.
- Добро утро! – отвърнах бодро и майсторски духнах няколко прекрасни кръгчета дим. Прекрасни, я, зер малко ли тренировки правих вкъщи.
- Много ти е хубава колата. Мислиш ли да я продаваш? – попита той. – Аз такава търся за сина си. Скоро се ожени и булката го натиска точно за тази марка.
„Готово-рекох си- клъвна!“
- Не съм мислил за продаване, но истината е, че спешно ми трябват пари за една сделка. Ти какво, да не си въобразяваш, че ще трампим?
- Че защо не? Утре, в петък, в Плевен е пазарен ден. Мислех да ходя дотам, да огледам, ама разгеле, видях тук колата. Много ми харесва. Навит съм. Ще ти дам и „Самарата“, и още двайсет бона. Нямам повече.
Ахнах. Добро попадение. Като изтъргувам и таратайката, тъкмо ще съм на далавера.
Помълчах, ужким размислях и казах:
- Двоумя се. Пък и не нося документите на колата със себе си.
- Няма проблем. Аз съм от Терзийско, на хвърлей място е. Викат ми бай Бончо Чакракчията. Сега ще идем до селото, ще ти дам парите и ще ми оставиш колата, а утре ще ми донесеш документите.
„Бинго!“ – възкликнах наум, но пак, за тежест, замълчах.
- Ако дойдеш с мен вкъщи – убеждаваше ме той, – ще ти дам и колата, и парите пред жената, за свидетел. – Добри пари – повтори мъжът. – Утре ще прехвърлим автомобилите официално, както си му е редът.
- Бива – промълвих колебливо, макар че вътрешно ликувах. Как ли щеше да се изненада на следващия ден, като не получи никакви документи.
- Ще карам пръв, да показвам пътя – рече Бончо, бавно се намъкна обратно в колата и подкара. След него и аз.
Излязохме от града и минахме покрай „Корията“, малко ресторантче, както винаги пълно с клиенти. От опит знаех, че тук манджите са вкусни и евтини. Продължихме по пътя, а гората препускаше от двете ни страни. Хвърлях по някой поглед наоколо. Есента бе обагрила листата на дърветата във всички нюанси на зелено, златно и бакърено, все едно майсторска ръка бе извезала гигантски гоблен и бе го проснала върху хълмовете покрай шосето. И ето, първите къщи на Терзийско се показаха в далечината.
Внезапно ладата рязко спря и аз, както зяпах настрани, за малко да се залепя за нея. Слязох от форда и тръгнах напред. Кълбета пара излизаха изпод капака на старата кола. Бончо смъкна малко стъклото и помоли да помогна. Вдигнах капака, приведох се и заоглеждах вътре. Вратата на шофьора се отвори, селянинът с пъшкане се измъкна, подпирайки се на патерицата, закуцука и застана до мен.
Улисан, така и не забелязах, че той замахва с дървото и с все сила го стоварва върху темето на моята глупава глава. Ушите ми звъннаха, свитки изкочиха от очите ми и вече падайки, докато се строполявах немощно на земята, видях как Бончо пъргаво хуква към форда, чийто мотор още работеше. После милостиво ме обгърна мрак. Освестих се след около десетина минути. Ушите ми бяха заглъхнали. Със зор се изправих седешком и се облегнах на ладата, гледайки тъпо пред себе си. Трудно ми бе да се концентрирам, но полека-лека започнах да се съвземам.
По пътя откъм селото се зададе каручка. Копитата на магарето чаткаха сякаш не по асфалта, а напарво в мозъка ми. Каручката спря и до мен се приближи едър балканджия, якето и панталонът му бяха от маскировъчен плат в цвят каки. И той имаше тридневна брада. Изгледах го с подозрение.
- Лошо ли те, човече? Що щеш на земята? Искаш ли да ти помогна да станеш? – попита загрижено той.
- Благодаря. Кръвното ми падна. Няма страшно.
Болезнено ми бе да движа главата си, ама и нямаше нужда. И от този ъгъл, като погледнех покрай краката на добичето, добре виждах дървената патерица, захвърлена в отсрещната канавка.
Разбира се, фордът го нямаше. Помълчах малко. То си беше ясно, но все пак продумах:
- Отивам до твоето село. Напътиха ме, че там живее бай Бончо Чакракчията. Един приятел нещо се усади, та ме прати да го намеря.
- Какъв Бончо? Нямаме такъв. Нито Бончо, нито чакракчия с друго име.
- Сигурно нещо не съм разбрал. Ще се оправя и ще се върна да питам.
- Щом казваш...
Човекът ме гледаше съчувствено с добрите си, кротки кафяви очи. Постоя малко, после се качи в каручката и си тръгна.
Криво-ляво станах и се затътрих до вратата на ладата. Добре, че „бай Бончо“ благородно бе оставил ключовете на таблото, иначе трябваше пременен да се друсам до Троян в магарешката каручка.
Как да е стигнах до автогарата. С кърпа добре избърсах волана и дръжката на вратата и зарязах колата. Сигурен бях, че е крадена и не си струваше да рискувам повече, а и главата яко ме цепеше. Затова си купих билет за автобуса и с него се прибрах в Ловеч.
У дома взех душ, облякох мекия син халат и отидох в кухнята. Този път си налях щедра доза „Ballantine’s“ и зашляпах с чехли към хола. Седнах на дивана, протегнах дългите си крака и запалих една цигара „LM“. Жадно отпих от чашата в лявата ми ръка, с дясната грижливо притисках торбичка с бучки лед към цицината на главата ми.
Горчиво се усмихнах. Право казват, че най-боли, когато паднеш в капан, който сам си заложил. Днес „бай Бончо“ перфектно се бе представил за безобиден, невзрачен, наивен и сакат селяк. И докато аз самонадеяно се правех на тарикат и отворко, успях да забравя, че и други могат да владеят елемента на изненадата, дори и по-добре от мен.
Този път лапнишаранът бях аз. Така ми се падаше.
© Margarita Vasileva Все права защищены