Понякога се питам дали прекалената емоционалност не ми пречи? А уж обичах да съм истинска?!
Виенско колело. Като бръмбарчета във корема. И килим от чудеса.
Плаче ми се... знаеш ли. И тази нощ ще строя посредством сълзите си. С надежда за по-добър следващ ден.
Боли ме... във въздишките. Чуваш ли? Кога ще престана да дишам в миналото?
Топъл въздух. И пиано. Среднощно няма ще остана. И ще раздробя тъгата си. В открития.
Защо ме мами жълто-черното? Кога ще ме откъснеш? Като цвят на презряла липа. Искам да се изгубя в бялото. Като страх от нещо ново. И мирис на загоряло...
Поредна нощ... изписвам те. Омръзнало ми е да бъда пяна. Като нечия обвивка. Нечий завоалиран срам.
Боли ме... със подсмърчания. Защо е толкова трудно да те издишам? Капнах. И тежа. А си предричам красиви моменти... И се спъвам в тях... до несвяст.
Кога ще бъда силна в кацането? Като лястовица. Задавям се. И храча... копнежи, несбъднатости и всичко, което можех да съм.
Дали прекалената емоционалност не ми пречи? Или да я ...