Каква зима! Каква пловдивска зима – доскоро
мокро метафорична, днес бляскава, но хаплива,
затворила ни между четири стени.
Толкова ми е познат пейзажът на дървото пред
прозореца ми – странен скелет, на който врабецът
търси сигурно клонче. Перушината му, мокро наострена,
душата му, сякаш мъничка монета, подрънква в джоба ми,
удряйки се в моята...
С коридор на усещания, с обаяние и омагьосани видения,
всяко кътче в града става тайна, шепот е, държи сетивата
отворени като траен парфюм на цветя, пясък и вятър
край бреговете на река...
Марица се носи лениво, заобикаля островчета, спира
до брега да си спомни глухарчето, с което флиртуваше,
помилва надвиснали върбови клони над водите ѝ
и препъвайки се в дънер, продължава надолу...
Този град – дневна говорилня на бързи и бавни хора,
с улични аромати и скандални погледи на непознати,
има светлина, мирис и чар – те изпълват въздуха и въздействат
като любов...
Моят град, сега, сграбчен от миманса на снеговалежа, все пак е
неоново вечерен,
неописуемо красив
и си пожелах емоция като щура вълна да ме удави...
© Дима Все права защищены