Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 37

Бяха изминали няколко месеца от схватката на Първичния огън със Светлината и Мрака. Стихийниците и Първите сключиха пакт, в името на добруването на континентите и кралствата си. 

Децата на Еквалис се бяха завърнали у дома и се подготвяха за планираните вълнуващи промени. Ин`Велор склониха, въпреки гордостта си, да дадат подкрепата си на трона и хармониарха. Дори капитаните Тиарен Марин и Каелигн Пирос се бяха помирили и демонстрираха доблест и уважение един към друг.

Но никой от тях нямаше да бъде в центъра на вниманието днес. Първенството принадлежеше на една необикновена жена и нейната животоспасяваща мисия.

Иренвейл стоеше пред огледалото в килията си, но не oбръщаше никакво внимание на отражението си — погледът ѝ се плъзгаше през него, сякаш там, отвъд сребърния отблясък, можеше да види нещо изгубено. Онова, което действително бе от значение.
По устните ѝ трепкаше болестна бледност, а в очите мъждукаше онзи зареян поглед, който принадлежи на хора, видели твърде много мрак, за да повярват отново в деня.

Белариен, застанала от дясната ѝ страна, я наблюдаваше притеснено.
— Готова ли си? — попита тя, като се опитваше да звучи бодро. — Всички чакат долу.

— Почти. — отвърна Иренвейл. — Или поне така се надявам.

— Изглеждаш тъжна. — каза Белариен с мекота, каквато пазеше само за нея— най-добрата си приятелка.

Иренвейл се усмихна с крайчеца на устните си, без радост. 

— Не зная защо. Всичко уж е както трябва. Постът на хармониарх, годежът с Вирон, одобрението на Първите… всичко. Но всъщност не е. 

— Може би просто си уморена. — предположи Белариен. — Много ти се струпа. Не всеки би го понесъл. Ти си същинска героиня.

Но Иренвейл поклати глава. Погледът ѝ се върна към огледалото.
— Не. Това е нещо друго. — прошепна тя. — Чувствам се… празна. Все едно нещо от мен е било изтръгнато насила и никога няма да се възстанови.

Тя замълча, после добави почти безгласно:
— Всъщност не нещо. Някой.

Белариен не попита кой. Само се изправи и я прегърна.
— Понякога празнотата е просто тъгата на душата, когато сърцето ѝ е било твърде голямо за света.

Но Иренвейл не отвърна на прегръдката. Очите ѝ блестяха. Не от сълзи, а от светлина — същата, която бе видяла, когато Тарелин изчезна в пламъците на собственото си жертвоприношение.

В ума ѝ изникна онзи последен миг — как се усмихна, как я нарече мислено  „светлина моя“, но никой освен нея не го чу, как пламна в цветове, които никое око не бе виждало.
И тогава не го бе разбрала. Не бе осъзнала, че с изчезването му, той е отнесъл със себе си част от нея — онзи ритъм, онази вътрешна пулсация, която сега липсваше. Която я правеше… жива?

Иренвейл прошепна, без да се усети, като че думите сами изтичаха от душата ѝ:
— Той беше сърцето. Не само на стихиите. Но и моето.

Белариен се отдръпна леко.
— Ирена…?

— Не ми обръщай внимание. — отвърна бързо тя, тръсвайки глава и се изправяйки се. — Просто… странно ми е да живея в свят, в който го няма.

Точно тогава вратата се отвори и Вирон влезе — висок, спокоен, с очи като равната сребърна повърхност на родната му Силвария.
Иренвейл мигновено събра силите си, изправи рамене, загаси в погледа си светлината на спомена.

Но Вирон я видя. Видя, че зад нейната уравновесеност има пробойна.
— Готова ли си? — попита той.

— Почти. — отвърна тя. — Остава само да повярвам, че това, което предстои, има смисъл.

Вирон пристъпи по-близо, внимателно, като човек, който не иска да наруши крехък сън.
— Смисълът не винаги идва от радостта. Понякога идва от загубата.

— А ако загубата е самият смисъл? — прошепна Иренвейл. — Ако огънят, който ни създаде, е изгаснал, какво ще поддържа живота ни по- нататък?

— Ти. — каза Вирон просто. — И онова, което остана в теб от него.

Тя затвори очи. И в този миг, само за миг, ѝ се стори, че чува сърцебиенето му. Не на Вирон, а на Тарелин. Онзи ритъм, който бе разтърсил вселената.

Иренвейл се усмихна едва забележимо и прошепна:
— Ако това е така, значи този свят има за какво още да гори. И за кого.

Белариен внимателно оправи ревера на робата ѝ, но Иренвейл не помръдна.
Стоеше неподвижна, с поглед, отправен към прозореца — към далечината, където вулканичните върхове на запад все още димяха в утринния въздух.
Мъглата се надигаше от долините като дъх на спящ великан, а светлината на слънцето сякаш не смееше да пробие напълно небето.

— Ще закъснеем. — прошепна Белариен, сякаш да не я стресне.

Иренвейл се откъсна от гледката и кимна.
— Да вървим. — каза тихо, но в гласа ѝ имаше нещо ново — не решимост, а… отдаденост.

Вирон и Белариен поеха след нея мълчаливо и със сведени погледи, но я следяха зорко с периферното си зрение. И на двамата им бе повече от ясно, че бъдещата им повелителка изобщо не е на себе си и ще се нуждае отчаяно от тях.

Пътят към амфитеатъра на Крепостта на Елементите бе осеян със стари знаци и руни, светващи под стъпките им. Въздухът бе наситен с енергия — сякаш самата планета дишаше в очакване.  Когато достигнаха вътрешния мост, гласовете на стихийните ученици вече ехтяха отвъд.

Амфитеатърът на Майтеа не беше просто архитектурно чудо. Бе жив титан, изтъкан от стихии. Изграден от самите тях, той се променяше с всеки изгрев. Точно като диханието на света. Сутрин стените му блестяха от златни вълни, отразяващи слънцето; по здрач — от виолетово и цикламено, сякаш небето се разтваряше над него.
Подът бе постлан от слоеве полупрозрачен полиран камък — редове от кристал, вплетен с водорасли, кварц и пясък от свещените брегове на Спиразия.
А когато четирите стихии се събираха в съвършен баланс, в самия център на арената проблясваше сияние — петият знак. Символът на Светлината.

Днес сиянието беше по-ярко от всякога. По трибуните се бяха събрали всички родове на майите — вода, въздух, земя и огън. Отделени в четири сектора, но преплетени чрез мостове от светлина, които образуваха кръг около центъра.
Високо, върху извисяващите се полупрозрачни платформи, стояха Първите — Таласия в лъчист воден ореол; Гаела — тежка и неподвижна като древна планина, с венец от мъх и изумруди; Ерион — с наметало от струящ вятър, косата му развяна от бурята, която сам предизвикваше.
До тях бе Орвион Лет`Саал — строг, достолепен, облечен в дълга роба с разкошна мантия, която сякаш поглъщаше всички цветове, за да ги върне в балансирана хармония. До него — Негово Величество Сантирон Скавре, неподвижен като обсидианов монумент.

В центъра, пред Петия знак, бе отреденото за Иренвейл място.
Сърцевезницата бе в бяла дреха, изтъкана от нишки, които сияеха с меко вътрешно сияние — нито плат, нито светлина, а нещо между двете. По ръкавите ѝ се виеха фини извезани плетеници — червени, сини, зелени и златни — символите на четирите елемента, преплетени в съвършен кръг.
На шията ѝ вече блестеше знакът на Хармониарха — кристал, в който се отразяваше целият свят, а вътре в него трептеше огнена искра. Искрата на Ес`Тарел.

Белариен застана най-близо до нея — с ръка върху сърцето си, горда, но просълзена.
До нея бе Кателана Ин`Велор — пламъкът в очите ѝ бе омекнал, но не изгаснал.
Езерил стоеше малко встрани, сякаш готов да излети, а Вирон — неподвижен като скала, но с топлина, която идваше от дълбините.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, въздухът се нажежи от концентрираната мощ.
Орвион пристъпи напред и вдигна дланта си.

  — Деца мои… и наследници на един свят, който вече не е същият.
Той направи пауза, докато вятърът разпръсна последните облаци.

— Благодарен съм, че дойдохте. Зная, че не сте длъжни. Нито на мен, нито на света. Но времето на отделните стихии свърши. След жертвата на Първия… след онова, което стана в Нищото, ние вече не сме разделени.  Някога вярвахме, че сме господари на стихиите. После разбрахме, че сме само техни ученици. А сега… вече знаем, че сме част от тях.

В погледа му проблесна умора, но и сияние.
— Ес`Тарел го доказа. Той изгори не света, а границите му. И ако има нещо, което можем да сторим, за да не изгасне напълно, това е да продължим онова, което той започна — хармонията чрез различие.

Разноцветните му очи се извърнаха към небето. Таласия прехапа устна, Ерион сви рамене, а Гаела сплете пръсти, сякаш се молеше.

— Светът трепери. — се включи за кратко крал Сантирон. — Моретата изригват, планините се рушат, небесата губят посока. Дори аз усещам… празнота.
— Не празнота. — поправи го Таласия. — Отзвук. Сърцето на огъня още бие. Но не тук.

Орвион вдигна ръка, призовавайки тишина.
— Именно затова ви повиках. — рече той. — Трябва да решим как да продължим. Без Него. Без онзи, който поддържаше ритъма.

Белариен пристъпи напред. 

— Светът не може без ритъм. Земята без пулс е просто камък.

Кателана я подкрепи, като стисна юмрук:

 — А пламъкът без сърце е само разрушение.

Вирон вдигна поглед и тихо добави:
— Но може би огънят, който той запали, не е угаснал. Просто е преминал в нас. В нея. — и посочи към Иренвейл.

Всички очи се обърнаха към нея.
Иренвейл стоеше неподвижна. Вятърът играеше в косите ѝ, а отражението на водата се плъзгаше по кожата ѝ. Тя изглеждаше едновременно присъстваща и далечна — като светлина, която се колебае дали да остане или да си тръгне.

— Аз… — започна тя, но гласът ѝ се прекърши.
Таласия я погледна с разбиране. 

— Не е нужно да говориш, дете. Сърцето знае.

Думите ѝ отекнаха в сърцата на присъстващите.

Гаела, протегнала изящно дългите си клонести ръце към сцената, постави длан върху рамото ѝ и каза:
— Сърцето не умира. То се превръща в земя, от която поникват нови светове.

Иренвейл затвори очи. В гърдите ѝ нещо трепна — не болка, не мъка, а топлина. Ритъм. Слаб, но истински. Пулсът на стихиите. Пулсът на Ес`Тарел.

Орвион усети промяната, макар никой да не каза и дума. Усмихна се едва забележимо и произнесе с глас, който се разля като молитва над събралите се:
  — Днес се ражда ново равновесие — изрече той, а гласът му се разнесе като ехо по водата и камъка. — Сърцето на Стихиите говори чрез човешката форма на своята довереница. Ан Иренвейл. Защото никой огън не умира, докато има кой да го помни.

Първите разпростряха длани над амфитеатъра. От ръцете им се спуснаха нишки — поток от вода, въздух и земя. Но и огън, дошъл от… Нищото?

Четирите стихии се завъртяха около Иренвейл, обвивайки я като мантия.
В този миг небето потъмня. Вятърът замря като отрязан с меч. И тогава, от самия зенит, се спусна лъч от бяла, непоносима светлина. Не ослепителна, а божествена. Докосна челото на Иренвейл и я обля като нежна ръка. Дрехата ѝ се разпиля на сияние, очите ѝ заблестяха с пет цвята едновременно — злато, лазур, рубин, изумруд и чиста светлина.

Гласът на Висшата Светлина — далечен и женствен — прошепна в умовете на всички присъстващи:

„Балансът не се постига чрез власт, а чрез съзвучие.
Иренвейл Керелин, от днес ти си Омниархът на световете.
Бъди тяхната песен, тяхното дихание и техният спомен.“

Небето се отвори. Оттам се спуснаха хиляди искри — като звездопад наобратно.
Езерил коленичи, Белариен прикри лицето си от ослепителния блясък, а Вирон стисна ръката ѝ, когато тя се олюля от енергийния тласък.

От четирите страни на амфитеатъра се надигна хор от звуци — песен без думи, древен зов на елементите.  Водата танцуваше нагоре, въздухът вибрираше, огънят пулсираше, земята пееше.  Всичко живо, всичко дишащо се поклони пред новия Хармониарх на Еквалис и Омниарх на Вселената — Иренвейл Керелин.

Тя вдигна поглед към небето. За миг ѝ се стори, че сред светлината вижда силует — висок, огнен, с усмивка, в която се отразяваха и любов, и сбогуване.
Тогава прошепна тихо, почти без глас:

— Ти си тук. 

Аплодисментите от амфитеатъра още кънтяха в далечината, но Иренвейл вече не ги чуваше. Стоеше изпъната като струна на каменния подиум, с венец от светлина над челото си, а въздухът около нея трептеше.
Слънцето се бе издигнало почти в зенита си и пламъците от лавовите долини на Майтеа рисуваха по земята пътеки от пурпур и злато. Вятърът носеше гласовете на множеството — радост, почит, възторг.
Но за нея това бяха само далечни, ехообразни сенки от звуци. В гърдите ѝ пулсираше нещо друго. Тихо, но непреодолимо. Не приличаше на сърдечен ритъм, а на зов — безгласен, но ясен като шепот от отвъдното. Тя усети как пространството около нея се разширява, как реалността се отдръпва, като вдишващ океан.
Пламъците на факлите избледняха, звездите изгряха преждевременно. Светът се сниши, за да ѝ стори път.

Белариен, стояща най-близо, забеляза как очите на Иренвейл избледняват — не от умора, а от прекалената светлина.
— Ира… — прошепна тя, но гласът ѝ бе погълнат.

В следващия миг въздухът се разцепи.  Не с гръм, не с удар — а с безмълвно издишване.
Пред Иренвейл се отвори кръг от блясък, в който цветовете се преливаха като течен кристал. Беше като огледало, но не отразяваше света, отразяваше самата ѝ същност. Тя направи крачка напред.
Зад гърба ѝ амфитеатърът замръзна във времето. Всеки поглед, всеки жест, всяка искра от факлите застина като в прозрачна смола.  Тя беше единственото, което все още дишаше.

Стъпи в светлината. Почувства как земята под нея изчезва, как телесното се разтваря, как шумът на света заглъхва  неусетно. Първо изгуби усещането за посока. После за време. И накрая, за собствената си личност.

А после… се събуди. Около нея вече нямаше нищо от Майтеа.  Нито факли, нито хора, нито небе. Единствено, безкрайно сияние, в което вселените плуваха като отблясъци на мечти.
Стоеше в центъра на кълбо от чисто съзнание — Сферичната зала на Световете, сърцето на всички реалности. И в тази светлина, в самия център на нейното същество, тя чу глас — тих, познат, топъл:

„Не бой се. Тук пътят свършва само, за да започне отново.“

Иренвейл се усмихна през сълзи. Тя вече знаеше кой я вика. И направи крачка към светлината, в която я чакаше той.

Когато зрението ѝ се проясни, Иренвейл не можеше да различи дали наистина стои в зала, или в самото сърце на сътворението.  Пространството около нея се разстилаше като жива сфера — без стени, без таван, без дъно, а въпреки това всичко изглеждаше подредено, уравновесено, завършено.
Въздухът бе прозрачен и наситен с мека фосфоресцентна светлина, която се преливаше в бавно течащи цветни снопове — злато, синьо, виолетово, сребро. Тук самото сияние изглеждаше разумно, като че наблюдаваше всяко нейно движение.

Под нея се простираше повърхност, създадена от кристализирано сияние — като огледало, което отразяваше не лицето, а същността на онзи, който го погледне. По него бавно се движеха вълни от образи — спомени, светове, животи, които бяха и не бяха нейни.  Всеки отблясък бе като прозорец към различна реалност: свят на безкрайни морета, град от пясък и огън, пустиня от сънища, които още не са се случили. 

От центъра на тази сфера се издигаха седем лъча, които се преплитаха във въздушна спирала.  Всеки лъч имаше своя цвят, свой звук, свой пулс. Първият — рубинен, пееше с глас на сърце. Вторият — сапфирен, шепнеше като прилив. Третият — смарагдов, пулсираше като дъх на планина. Четвъртият — златист, трептеше като песен на вятъра. Петият — бял, сияещ, но почти болезнен в чистотата си. Шестият — безцветен, но дълбок като мисъл. Седмият — черен, и въпреки това излъчваше светлина. Те се издигаха, кръстосваха се и образуваха над нея купол — не архитектурен, а жив, туптящ, като организма на вселената.
Иренвейл разбра, че това не е просто точка отвъд реалността или друго измерение. А възелът на всички светове, точката, в която се срещат минало, настояще и бъдеще — и всяка мисъл, която някога е съществувала.

Звукът тук не бе чуваем, а осезаем — мелодия от пулсове, която вибрираше през костите, като съчетание на хиляди сърца, туптящи едновременно. Нямаше мирис, нямаше плът, но имаше усещане за присъствие. Множество очи, без тела, без лица, я наблюдаваха с благоговение — очи на отдавна изгубени богове, на сътворени и забравени светове.

Тя се чувстваше гола пред тях — не физически, а душевно. Всяка мисъл, която не бе чиста, всяко съмнение, всяка болка отекваше в светлината и се разтваряше в нея като капка в океан. А в същото време , тя усещаше как самата Зала я приема. Не като натрапник, а като дете, което се е завърнало у дома след векове скитане.

И точно тогава, в самия център на сиянието, където лъчите се пресичаха в една точка, се появи сянка — не тъмна, а по-скоро отсъствие на светлина. Тя се разширяваше бавно, докато не прие очертания на фигура. Висока, грациозна, с пламтящи отблясъци, които не осветяваха, а вдъхваха живот.

Гласът, който последва, не беше звук, а усещане — топлина, която премина през цялото ѝ същество.

— Иренвейл…

Тя застина. Не трябваше да може да го чуе. Не тук. Не след края. Но този глас можеше да бъде само един.

— Не гледай назад, дете на стихиите. Времето е просто дим над огъня. Аз съм тук. Винаги съм бил.

Иренвейл вдигна глава, сиянието, отразило се в сълзите им придаде вида на  диаманти. Пред нея, сред огъня, стоеше Тарелин. Не плът, не дух, а нещо неописуемо, между двете. Огънят му не грееше, а дишаше. Не топлеше, а усещаше. Всяка частица от въздуха трептеше около него, сякаш самата Зала признаваше присъствието му като свое собствено сърце.

Иренвейл не помръдна. Не посмя. Дори дъхът ѝ бе пленник на този миг, в който реалността се изкриви така, че в нея да има място за невъзможното.
Той беше там. Отново. А тя… не знаеше дали да се зарадва, или да се уплаши.

— Не се бой — прошепна Тарелин. Гласът му беше топъл, но не изгарящ, а ласкав като южняк след люта зима. — Не съм дошъл да те връщам в Мрака. Само да те видя.

— Не… — прошепна тя, отстъпвайки назад, сякаш всяка стъпка я отделяше от собствената ѝ воля. — Не си истински. Не можеш да си…

— Истинността е дума на живите — отвърна той спокойно. — Аз не съм нито жив, нито мъртъв. А остатъкът от пламъка. Ти ме създаде така.

— Аз… не помня. — Гласът ѝ се пречупи, а погледът ѝ се плъзна към сиянието под нея. — Или може би… не искам да помня.

Той пристъпи по-близо. Стъпките му не оставяха следа, но въздухът около него пулсираше като сърце. Не я докосна. Само застана на една ръка разстояние.

— Не те питам за миналото, Иренвейл. — думите му бяха тихи, почти шепот. — Питам те за сега. Какво ти е сторил този свят, че не се чуваш?

Тя не отговори веднага. Очите ѝ, обикновено сини като дълбините на морето, сега бяха помътнели. В тях имаше нещо чуждо — не мрак, а застиналост.

— Аз… не зная. — каза тя след пауза. — Откакто ме върна от отвъдното, всичко там ми е чуждо. Хората ми говорят, покланят се, възхваляват ме. Но… никой не ме вижда.
— Дори и Вирон?
— Дори и той.

Тарелин присви очи, но в тях го нямаше обичайното му високомерие. Имаше загриженост. Истинска. Нещо, което Иренвейл не беше вярвала, че може да види у Първичния Огън.

— Когато бях жив — каза той бавно — вярвах, че властта е просто пламък. Че ако гориш по-ярко от всички, ще осветиш света. Но се оказа, че понякога… колкото повече светиш, толкова повече хората ослепяват от теб. И престават да виждат.

— Не исках да съм светлина — прошепна тя. — Не исках… това.

— Зная. — гласът му бе толкова мек, че почти се сливаше със звука на светлината. — Но не всичко, което отхвърляме, е зло. Понякога волята ни е по-слаба от онова, което трябва да бъдем.

Тя вдигна поглед към него.
— Значи трябва да приема, че съм пленница на съдбата си?

— Не. — отговори Тарелин тихо. — Но трябва да признаеш, че си избрана от нея.

Между тях се надигна мълчание — тежко, наситено, като дим. Иренвейл стисна юмруци. Сълза се отрони от окото ѝ, падна на кристалната повърхност и избухна в бяла искра, която се разля като огън по цялата Зала.

— Не разбирам, защо ме боли. — прошепна тя. — Не би трябвало. Аз го приех. Приех всичко. Хармонията. Баланса. Силата. Защо тогава…

— …душата ти е разсечена? — довърши Тарелин вместо нея.

Тя кимна. А той се усмихна — не тъжно, не иронично, а почти човешки.

— Защото половината от нея все още е в мен.

Иренвейл ахна. Светлината около нея трепна.

— Не… не говори така.

— Защо не? — той направи крачка, и пламъците около него засияха като дъх. — Не е срамно да бъдеш цяла само, когато болката е с теб. Нито е грях да обичаш онзи, който вече го няма.

Тя отстъпи. Не от страх — от вина.

— Не се опитвай. — продължи той, гласът му вече бе по-дълбок, почти като вибрация на въздуха. — Кажи ми истината, Иренвейл. Тук, в тази Зала, лъжите не живеят дълго.

Тя преглътна.
— Нищо от това, което ми се случва в Еквалис… не е мое решение. — думите излязоха като признание, което боли. — Принудена съм. От тях. От твоите Първи. От самата Светлина. Те ме карат да бъда нещо, което не съм.

— Омниархът… — прошепна той. — Върховното равновесие, нали?

Тя кимна.

— Ала равновесието не значи покой. — продължи той. — И аз го научих късно. Балансът е буря, не тишина. И ти, миля моя, си сърцето на бурята.

Сълзите ѝ вече не бяха прозрачни, а златисти. Те се стичаха по лицето ѝ, попиваха в кристалния под и оставяха след себе си светлинни следи.
Тарелин ги наблюдаваше — сякаш всяка капка бе дума, която не може да се произнесе.

— Не искам да се боря повече — призна тя тихо.
— Никой не иска. — отвърна той. — Но борбата не пита. Тя просто идва.

Тогава той протегна ръка. И този път я докосна. Само за миг — но този миг бе достатъчен, за да почувства топлината му. Не като огън, а като живот.

— Не се страхувай от това, което ще станеш, Иренвейл. Страхувай се единствено от деня, в който спреш да чувстваш.

Тя го погледна с онзи поглед, в който се смесват любов и загуба. И прошепна едва доловимо:

— И ако вече чувствам само заради теб?

Той се усмихна.

— Тогава, значи най-после си станала себе си.

Светлината около тях угасна. Залата на Световете се смали, превърна се в едно-единствено пламъче, което се плъзна в гърдите ѝ — там, където винаги бе било неговото място. Когато очите ѝ отново се отвориха, пред нея нямаше вече Зала. Нямаше светлини, нито сияние.
Само въздухът — реален, плътен, дишащ — и шумът на далечния океан, който огласяше подножието на Майтеа.

Иренвейл стоеше на същото място, където бе започнала церемонията.
Амфитеатърът — величествен, с белите си полукръгли стъпала, обсипани със светлинни нишки — беше изпълнен с хора. Но всичко звучеше глухо, сякаш в паметта ѝ бе останал само отзвук. Гласове, аплодисменти, приветствия… не достигаха до нея.

Белариен я наблюдаваше отстрани, със свити устни и притеснен поглед. Вирон стоеше изправен зад нея — неподвижен, почти мраморен в своята сериозност. Орвион се взираше в нея с дълбока тревога, но без намеса.
Всички чакаха. Само че Иренвейл не знаеше защо. 

Тя пое дъх. Не въздух — а светлина. Тънка, прозрачна, но осезаема. Всяка частица в нея шепнеше като спомен от нещо, което никога не трябваше да се случи. Светът бе… различен. По-ярък, по-близък, но и по-далечен едновременно.

„Аз съм тук“, прошепна гласът в нея. „Не като огън. Като сърцето ти.“

Тя затвори очи за миг. И когато ги отвори отново — вече знаеше.
Това чувство, тази празнота, която я беше завладяла отвътре… не беше загуба.
Беше памет. Ехо на онзи, който бе горял, за да я създаде.

— Иренвейл? — Белариен се приближи, гласът ѝ леко трепереше. — Толкова си бледа! Всичко ли е наред с теб?
— Да. — отговори тя тихо, без да я погледне. — Просто… за миг си спомних какво е да си истински жив.

Белариен се смути, но не настоя. Погледна я така, както човек гледа приятел, когото не разбира, но въпреки това обича.

Иренвейл се извърна към множеството. Очите ѝ вече не бяха само сини. В тях имаше отблясъци — като пламъци, затворени под повърхността на водата. Те сияеха, но не с власт. С дълбочина.

Когато Орвион произнесе заключителните слова — древните фрази, с които хармониархът предаваше на наследника си сърцевината на Равновесието — въздухът в амфитеатъра се раздвижи.
Вятърът на Ерион се вля в ръцете ѝ, солта на Таласия облиза кожата ѝ, искра от невидим пламък проблесна по устните ѝ, а под краката ѝ земята на Гаела вибрира с топъл трепет.

Но Иренвейл не усети власт. Усети… докосване. Там, в най-дълбоката тишина на себе си, тя чу глас. Не свой, не божествен. А онзи, който бе обещал, че ще се върне като ритъм в сърцето на света.

Тарелин.

И докато множеството коленичеше пред новия  Хармониарх, Иренвейл не вдигна ръка за да приеме клетвата им. Тя просто стоеше там — неподвижна, загледана в далечината, където небето и морето се срещаха.
И шепнеше безгласно:

— Чувствам те. Все още.

А в отговор, в ума ѝ прозвуча:

“Добре. А сега да се заемем с наистина сериозното…”