Ес`Тарел: Сърцето на стихиите- част 29

Таласия се беше облегнала на прозрачната повърхност на конзолата и следеше холограмата, на която пламъци и вихри раздираха палубата на „Сребърната сирена“. Очите ѝ — сини, студени и бездънни като дълбините на океана — блестяха в отенъка на нещо средно между любопитство и отегчение.

— Виж ги ти, поданиците на Огъня! Живот си живеят, а уж са „изостанали“. — тонът ѝ беше смесица от лична обида и жлъчен сарказъм. — Стихийността, използвана така, сигурно носи мигновено удовлетворение… но съсипва. Състарява. Изтощава до смърт. Аз никога не бих го допуснала. Вече. Дори и да ме принуждават.

Кателана, която стоеше на няколко крачки встрани, се намръщи. Очите ѝ се заковаха в светещите правоъгълници, в които се сменяха образите — морета, кораби, лица. Тя напрегна поглед, сякаш се опитваше да разгадае тайнството.

— Това… какво е? — прошепна тя, но гласът ѝ прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос. — Магически прозорци? Сънища, пленени в стъкло? Никога не съм виждала подобно нещо.

Таласия дори не се обърна към нея. Само леко отметна кичур тъмно руса коса и се усмихна самодоволно.

— За нас — информация. За теб — мистерия. — произнесе тя спокойно. — Но всъщност няма никаква магия. Само наука. Схеми. Поток от данни, превърнат във визуални образи.

Кателана сви устни, стисна юмруци.

— Илюзия. — отвърна тя твърдо. — Това е друго име за магия. Вие просто сте си намерили свой начин да я прикриете зад сложно звучащи думи.

Таласия най-сетне я погледна — този път с искрица иронично съчувствие.

— Може би. А може би твоето „вълшебство“ е само детинска версия на онова, което сме усъвършенствали тук. Ние не изпепеляваме онези от нас, които не споделят мнението ни и не ни боготворят. Не разхищаваме дара си, за да издуем платно или да отблъснем противник. Ние караме самата стихия да работи в наша полза. — Тя посочи екрана, където Тарелин избухваше в пламъци. — Докато вие се самоизгаряте отвътре.

Кателана потръпна от думите, но очите ѝ не се откъсваха от сцената на битката. Там бяха нейните хора, нейните съперници, но и съотечественици. А жената до нея беше…чужда.

— Не сме „ние“ и „вие“, — каза тя, гласът ѝ бе дрезгав от гняв. — А сила срещу сила. И ако това е твоят „научен“ свят, ще видим колко ще устои пред огъня.

Таласия се засмя тихо, мелодично, но студено.

— Наивно момиче. Огънят, колкото и буйно да гори, накрая винаги угасва. Водата обаче остава. Защото е част от кръговрата на енергията и материята. Защото тя е животът.

Кателана пристъпи напред, очите ѝ проблеснаха в червеникав пламък. Въздухът около нея извибрира от топлината на стихийността ѝ.

— Щом вярваш, че огънят угасва, може би трябва да ти покажа колко дълго може да гори, когато е в ръцете на Избраница. — думите ѝ звучаха като заплаха, макар гласът ѝ да трептеше.

Таласия я изгледа. Погледът ѝ не беше нито уплашен, нито впечатлен. Беше… аналитичен. Като на учен, който наблюдава хода на любопитен свой експеримент.

— Опитай. — каза тя тихо. — Но имай предвид, че стените тук не се поддават на твоите пламъци. Те отвеждат топлината, пречупват я, поглъщат я. За да не изгори нищо излишно.

Кателана се поколеба. Огънят в дланите ѝ трепкаше неспокойно, готов да избухне, но в същото време не се решаваше да атакува.

— Какво си ти? — прошепна тя. — Майа ли си? Богиня? Или нещо друго?

Усмивката на Таласия стана почти предизвикателна.

— Аз съм Водата. — отвърна тя просто, като че ли изричаше най-очевидния факт. — Тя, която тече, която събира и разделя. Която отглежда светове, докато вашият Първи само руши.

Кателана замръзна. Сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали жената пред нея говори буквално или преносно. Но във всяка нейна дума се усещаше тежест, която въздействаше всепроникващо, само че без да ранява. Непринудено, почти нежно, дори някак… изцеляващо. Отнемащо и тревога, и болка. Дори пресилена гордост. 

И за пръв път от много време, Огнената се почувства не като господарка, а като ученичка. Поданица. Последователка.

— Ако е вярно… тогава защо аз съм тук? — попита тя, повече себе си, отколкото събеседницата.

Таласия вдигна поглед към холограмите, които продължаваха да прожектират битката на „Сребърната сирена“. Гласът ѝ беше равен, безмилостен:

— Защото някой е решил, че е време да те потопи. И да види дали ще изплуваш.

Кателана присви очи, в които пламтеше провокативно предизвикателство:

 —Говориш, сякаш знаеш повече, отколкото показваш. Познаваш ли го? Тарелин?

Таласия леко отклони погледа си от екрана, после се обърна към Кателана с усмивка, която бе горчиво-сладка

 — Да, познавам го. За съжаление, твърде добре.

Кателана се стъписа за миг, но след това продължи с треперещ глас:

 — Откога?

Таласия прокара пръсти по повърхността на прозрачната маса, сякаш инспектираше наличието на неравности по нея, които да премахне своевременно:

 — Отпреди вашите години да бъдат измислени. Отпреди времето да притежава смисъл за човеците. Милиони, ако така ще ти е по-лесно да го възприемеш.

Кателана потръпна, после изсумтя с нотка на недоверие:

 — Лъжеш. Никой не притежава такава памет. Подобна мощ…

Таласия наклони глава на една страна и я подпря с ръка, като човек, който наблюдава с интерес дете, инатливо опитващо се да пробие стена с главата си:

 — Никой смъртен. Но аз не съм смъртна, Огнена. Аз съм Първата. Той — Първичният Огън. Сблъскваме се откакто Вселената съществува.

Кателана прехапа устна, пламъците в ръцете ѝ угаснаха за малко, но гласът ѝ остана остър:

 — Но ти си тук, а той— там. Защо? 

Таласия се засмя тихо, почти нежно, но в смеха ѝ иззвъня стоманена нотка:

 — Много неща не знаеш, млада госпожице. Преди безброй епохи, когато Великата война свърши, решихме единодушно да бъде тъй. Да заличим спомена за началото, за да не стигаме отново до страшния край, който постигнахме тогава. В летописите ви се споменава Лан`Кевир. Той бе лицето на онази катастрофа.

Любопитството на Кателана се пробуди. Нима бе истина? Та дори самата мисъл за нещо подобно бе ерес, светотатство! На Високия континент, в Еквалис, статутът на Първия бе едва ли не божествен. Тарелин бе известен като родоначалникът на всички стихии, знаеше се че се появява във време на криза и изчезва, когато се преодолее. Но никъде, по никакъв повод не се бе отваряла и дума за това дали след като той умее да се въплъщава, останалите три стихии не са способни на същото?

Първичната вода. Господарката на тази тъй враждебна и чужда на природата ѝ сила. И Орвион бе решил да я запрати точно при нея. Нищо хубаво не би могло да произтече от сблъсък на огъня с водата. Беше ясно, че тук, лице в лице с Първата, я очаква сигурна гибел. Само че кога…

Кателана заговори с треперещ глас:

 — Ако казваш истината… тогава всичко, на което сме се учили, всичко, в което вярваме… е лъжа.

Таласия се усмихна снизходително:

 — Не е лъжа, Огнена. Нарича се утеха. Истината ранява по-силно от коя да е стихия. Дори и от Първите.

Кателана постоя известно време със зареян в гладкия, създаващ илюзията за течението на река под, след което изригна и от ръцете и се родиха пламъци:

 — А защо да ти повярвам? Нямам причина, освен твоята надменност!

Таласия отвърна с хладна ирония:

 — Точно така. Защото ще познаеш отражението си в огледалото, което съм ти аз. Затова. Дори най-яростният огън знае, че срещу дълбините на водата не би издържал дори секунда.

Кателана се наведе напред, очите ѝ пробляснаха в мистериозно сияние:

 — Казваш, че се сблъсквате от началото на всичко. Но в сблъсъка винаги има победител и победен. Кой от двама ви е изгубил?

Таласия изсумтя и присви очи:

 — Грешиш. Стълкновението, борбата за надмощие невинаги е битка. Понякога е прегръдка. Друг път — целувка. И най-често — любов, която по същество е война.

Лицето на Кателана пламна от зародилата се догадка:

 — Ха! Рецитираш гатанки като стара вещица. Да не искаш да кажеш, че между вас…

Таласия рече с омекотен тон докато погледът ѝ се замъгли за миг, но после се избистри с ледена строгост:

 — Казвам само това, което ти е нужно да чуеш. Той и аз… ние бяхме причина светът да се разцепи. Любов, омраза — такива думи са твърде незначителни да опишат онова, което беше и никога вече няма да е.. Ние бяхме прилив и изригване. Сливахме се. Разрушавахме се. И отломките от нас… се превърнаха във вашите континенти.

Кателана ахна, пламъците по кожата ѝ изчезнаха , но се завърнаха с двойна сила:

 — Не. Не мога. Просто не желая… да повярвам. Ти искаш да ме подчиниш. Като Орвион, като баща ми, като Тарелин… или просто искаш да ме разколебаеш. Никой не може да твърди, че континентите са… деца на любовна трагедия!

Таласия промълви тихо, но с хлад, който режеше като нож:

 — Уви. На трагедия, да Дали е било любов или нещо друго… Вечността още не се е произнесла. Но, кълна се, когато пак се срещнем с Него… светът отново ще бъде разтърсен из основи. А щом ти си тук, значи този момент ще настъпи съвсем скоро.

Кателана отвори широко очи и преглътна. След което, макар боязънта да я стискаше за гърлото, събра смелост да продума:

 — Ще ми разкажеш ли? Трябва да знам. Не се боя от истината. А и ако след това ми е съдено да загина, едва ли би имало чак такова значение за теб ако една смъртна разбере за какво всъщност е всичко.

Таласия я изгледа дълго и изпитателно. Не би могла да отрече, дори и да иска, че момичето пред нея притежава дързостта на потомствена владетелка. И по някаква необяснима за самата нея причина, това ѝ се нравеше страшно много:

 — Харесваш ми. Никога не съм симпатизирала на потомците на Огъня, но явно ти си едно щастливо изключение. Слушай, тогава…

И Първичната Вода, чиито очи светнаха в тюркоазено и сребристо, заразказва увлекателната, изпълнена с трагизъм и драматизъм история, несъхранена в никоя книга:

— Беше време, когато светът, че дори и Вселената, бяха единни и четирите стихии се преплитаха и съществуваха в пълна хармония. Над тях бдяхме ние, Първите — вечни, недостижими, сияещи като самата тъкан на сътворението. Аз, Таласия. Първичният Огън Тарелин. Първичната Земя Гаела и Първичният Въздух Ерион.

Сред стихиите, двама бяхме обединени от по-особена връзка. Първичният огън. И Първичната Вода. Бяхме… едно. Телесно, духовно, емоционално. Огън и вода, уж непримирими, но вплетени в страст, която създаваше и унищожаваше едновременно. Нашата близост одухотворяваше моретата, парата, дъждовете и вулканите. В нас светът позна живото чудо — любовта като извор на равновесие.

Но най-великата сила се превърнала в неутолима жажда за надмощие.

 Тарелин пожела да властва над всичко и всички. Искаше въздухът, земята и водата да коленичат пред неговия пламък. Аз, колкото и да го обичах, видях заплахата от ужасяващата гибел в тази алчност. И отказах да му се подчиня. Останах на страната на Ерион и Гаела. Трима срещу един.

Тогава се намеси Лан`Кевир — Огненият майе, любимецът на Тарелин, когото Огънят бе издигнал до свой наследник. Предводител на Ордена на Първите. Виртуоз, овладял всички стихии, той застана на страната на своя покровител и въвлече стихийниците в конфликта. Тарелин се обърна срещу мен, затова и стана най- големият ми и омразен враг.

Така пламна Великата война.

 Огънят и водата, земята и въздухът — вече противници — сблъскахме армиите си. Много загинаха. Светът се разцепи. Континентите бяха откъснати един от друг, сякаш самата планета се пръсна от болката на разединените елементи.

В най-страшната битка Лан`Кевир загина, защитавайки Тарелин. А аз, обляна в сълзи, ударих с цялата си мощ на моретата. Бях предадена, унизена, гневна. Огънят беше сломен и отстъпи, но никога не угасна напълно.

След войната, Първите сключихме мрачен мир. Решихме историята да започне наново, да се забрави. Старият език беше забранен. Лан`Кевир бе запомнен само като „Сребърният владетел“, виновникът за катастрофата. А любовта на Таласия и Тарелин бе изтрита от летописите — превърната в апокриф, който се предаваше тайно, от уста на уста. И дори вече е толкова преправена от погрешното преразказване, че няма нищо общо с истината. Единственото вярно в нея е, че всяко велико могъщество си има цена. Понякога тя е собственият ти живот. Понякога е любовта ти. А понякога те са едно и също. Така че, галенице на огъня и негова вярна последователке… Готова ли си да платиш своята?

Кателана бе разтърсена от внезапно плъзналия по гръбнака ѝ мраз. Но кимна и след кратък размисъл отговори:

— Ако залогът е съдбата на реалността ми… да, готова съм.

— А ако твоята реалност върви в комплект с един самовлюбен унищожител? Би ли се изправила срещу него, а не редом до него, въпреки риска ти да бъдеш унищожената от яростта му?

— Тарелин ли имаш предвид? Аз не…

— Да, виждам го. Ти си като мен, но си и като Лан`Кевир. А трябва да бъдеш като наставника си. На страната на справедливостта и Баланса. Поставяйки ги преди всичко останало. Дори и пред собственото си бъдеще и благоденствие. Добре стори вашият хармониарх, че те изпрати при мен. Но… Имаш още да учиш доста. А както виждам, приятелите ти от кораба— също. Я ми кажи, онази самоотвержената…тъмнорусата хубавица с плитката… 

— Иренвейл ли? Тарелин я поиска за себе си. Но тя му се опълчи. Нямам представа как оцеля след това. Но ето, че и тя идва насам. 

— Х-м… Не може да му се отрече, вкусът му е изискан… Е, Кателана… Доколкото разбрах от “забавната” сценка, която с теб наблюдавахме, Иренвейл е стихийница с колосален потенциал. И забележителен характер. Точно като теб, между другото. Но двете с нея не бива да бъдете съперници, а да се съюзите. Защото в онова, което ни предстои, всяка помощ ще се окаже безценна.

— И какво толкова ни очаква?

— Не просто война, Кателана. Тя вече се води. Апокалипсисът също е в ход. Предстои ни да изберем между себе си и бъдещето. А това никога не е било лесен избор…