Денят беше страхотен – ползотворен. Тръгнах си от работа в 15:00 и не бях изнервена. Отидох с най-добрия си приятел в посредствена кръчма над нас, смяхме се, хапнахме. От там се запътихме на следобедна разходка към Каменните гъби. В колата обсъждахме на лежащите теми за празнотата на хората и нечовечността, за това кои сме ние и кои ще бъдем и как се виждаме след 10 години… Заваля! Обичам да вали. Като небесни сипещи се кротко сълзи, в които намирам такава утеха и спокойствие.

Решихме да завършим вечерта подобаващо и въпреки опасността, да седнем в заведението.

Усещаше тялото ми с всеки нерв, че си близо! Всеки лек полъх на вятъра, който си пробиваше път през найлоните до нас, по кожата ми усещах като дъха ти в деня в който по най-романтичния възможен начин си казахме „Обичам те” , помниш ли?

Затворих очи и сякаш се случваше сега … беше Зима и то не още студена … Бяхме разпънали дивана под климатика срещу телевизора в старата ми квартира… Бяхме заедно вече официално (от колко?) от месец може би. А не официално от 4 месеца някъде. Вече бяхме преминали през почти всички гадни етапи на едно ново обвързване, плюс някой бонуси заради моята възраст. Бяхме се борили със самите себе си и с общественото мнение и сега бяхме сгушени под топлите завивки …

Помниш ли какво ме попита?

„ Защо ме гледаш така? Изглеждаш влюбена в мен. Ако искаш да ми кажеш обичам те, добре, защото аз те обичам.” Не помня дали това бяха абсолютно точните думи… помня само от устните ти „Обичам те” и че плаках, защото сърцето ми преливаше и те усещах навсякъде в мен.

Сега обичаш друга и думите са за нея… Обичаш я, повече от мен, виждам го и знам, че така е редно. Тя е повече за теб! Аз съм вече „стока втора ръка” и никой дъжд или сълза няма да измие пътя ми, а той бе дълъг и  кален. Минах през много и имам история, а на теб ти отива чиста бяла роза, разцъфтяла за  пръв път и то само за теб. За да си уверен, че си единствен и специален, защото ти си и заслужаваш повече от жена, която е вървяла редом вече с някого, от жена с минало, рани и истории.  Заслужаваш да знаеш, че нейното „Обичам те” е било и е само за теб.

Обаче пак подухва и усещам кожата си да настръхва и мечтая само да ме прегърнеш и нищо повече … изчистих я тази любов не виждам вече нито целувки, не жадувам и за страстти и плът, а за присъствието ти! Да бъде силно и всепоглъщащо. Защото мечтая само да ми се усмихнеш. Усмихваш ли се още?

С нея сигурно ти е лесно, както и би трябвало да бъде. Никой не ти казва, че не е за теб. Дори семейството ти я харесва. Тя не е като мен… обагрено есенно листо… от което хората трябва да се отърват, защото загрозява подредената им градина. Тя е бяла уханна роза и разбирам, и повярвай ми се радвам за теб, само ти би могъл достойно да бдиш над роза с бодли и да не оцапаш с кръвта си белите и цветове… а мене и да ме оцапа човек не би се забелязало аз съм в багри всякакви.

Аз съм есенно листо… студено и шарено. Аз съм есенно листо вещаещо студ и тишина, а тя. Тя е бяла роза … вещае топлота и чистота

Но задуха… и сълзи дъжд достигнаха сърцето ми, защото пред очите ми се откри рая. Врата която не мога и не заслужавам да стигна. Но Господи, духа, а аз съм листо и леко летя към образа светъл на една любов вечна, на едно „Обичам те” в което се бях врекла…

Сега като те видях за минута и си спомних, колко необятно сини, като небето са очите ти. Изглеждаха ми тъжни… Видях и косите ти леко докоснати от слънчевите лъчи. А ти видя ли ме? Следя погледа ти от тротоара, да остана нямах сили и усещам сърцето си цяло само, защото гледа теб. И знам че щом те няма то пак ще замре в своя зимен сън и чудя се… кой по дяволите би обичал студа? Кой би се усмихнал на дъжда?