Ескизи на очакването

Децата се подхилваха, че Андрейчо не сваляше и в клас каскетчето с черна обточваща лента над козирката. У село се заговори, че Григор Кръстев - Гришата, е  убит от граната, попаднала в теснините на окопа. Жалееше баща си. Не му бе до смях, но  децата в ранна възраст са жестоки, сякаш  лешоядчета. Болката им  се струваше чудата възрастна женица, която щипе  другите, но не и тях.

Ванката, най-силното момче в школото, замахна с ръчището си над главата  на Андрейчо, уж да плесне  невидимата мухица, която смущавеаше урока с бръмченето си. Каскетчето  тупна. Претърколи се. Прашасалото ъгълче на  стаята му се оплези. Със смях децата  го заподхвърляха и когато  то падна в  краката на едно от тях, детето заподскача по него. Смачка го. Черната лента се сгърчи  с болка. Андрейчо  се разтрепери. Бяла сълза заседна в гърлото му.

- Ти баща нямаш ли си? Да те научи, че с шапка не се стои... - прихнаха децата.

- Нямам. Тати го убиха – съобщи Андрейчо,  изгубен в себе си, и побягна от класната стая.

Андрейчо захлипа, тичайки. Стискаше в юмруче  черната лентичка, с която поменаваше баща си.Искаше му се да избяга. И когато се уморяха крачката му, да паднеше по очи,  на гроба на баща си.Само да знаеше къде е, би му носил стръкчета полски цветя, за да му напомнят за поляната край малката им къщица.

Но  самотата рисуваше ескизи от момчешките сълзи. А светът е неприютно място за само дете. Изникват разни страшилки,които оставят чувството на настръхналост, невяра през целия ти живот.

Уморен от тичане, Андрейчо седна на земята, там дето се  кръстосваше коларския път, с този за гората. В далечината  се зачуха  хлопки и развеселени гласове, които се шегуваха на завален български. Покрай момчето изтрополя  циганска каруца, зад която беше вързана мечка с рунтава, почти квадратна глава. Басов глас  даде знак на кончето да спре. Животното се запря, чинно. От капрата  се ухилиха мургави мъже . Зъбите им засветиха като луна по пълнолуние. Андрейчо примижа. Тъмно безвремие бе завързало душата му. Помисли, че се е стъмнило. Мечката  изрева с досада. Прозина се. Андрейчо видя жълтеникавите и зъби.  После реши, че  циганите - мечкари  обикалят от землище на землище  и знаят къде  е затворил очи татко му. Мислеше, че така ще зарадва смалилата се от сълзите, майчица. Реши   да попътува с тях и хоп в каруцата им. Нямаше с какво да им плати, та заогъва каскетчето в ръчички. Единственото му богатство.Подаръкът на Гришата за някакъв празник. Каруцата се заклатушка.Мечкарите  спираха от село на село, от град на град. След войната, гладът  погали населението, та хората спряха да се удивяват на  потропващите  мечки,  на подсвирващите хармоники. Забравиха за седянките по селските мегдани, за танцувалните вечери по площадите. Свиха се в трохата хляб. Нижеха се сезон след сезон, а Андрейчо губеше надежда, че ще  намери земята, дето беше погребан баща му. С дайре в ръка и червено елече, обшито с  цветни  мъниста, Андрейчо караше мечката да танцува. Русокосото циганче, в което се превърна караше хората  да се усмихват.  Отделяха от нямането си  по някоя  шарена ябълка или парче хляб, за да заплатят усилията на малкия да ги разсмее.

В едно от селата, през които минаха, момчето  се сблъска със сакат, изпит  от болест мъж, небръстнат от месеци. Ръката му, изпъстрена  с белези се протягаше към хората. Дожаля му на русокосото циганче и  пусна в шепите на просещия  една от своите ябълки. Мъжът се усмихна, някак преди да се строполи сълзата от окото му.

- И  аз имам момченце на твоите години... – отбеляза  мъжът и погледна русокосото с умиление.

- Разделете си ябълката, тогава! – усмихна се Андрейчо и се загледа  в  отрязания крак  на мъжа.

Сакатият  се притесни от липсващия си крайник и  се опита да  загърне мястото със старото си  палто.

-Срам ме е да си отида в къщи!- виновно каза мъжът- Момчето ми ще се уплаши, че татко му е с един крак.Ще избяга!

-Ако  ти бях син, щях да се радвам, че просто те има...

Сълзите задавиха сакатият, но успя да ги спре. Протегна ръка  към главата на циганчето. Погали го. Стана му сладко, сякаш усещаше вкуса на ябълка в устата си.

-Аз съм Андрейчо- протегна ръка  циганчето към сакатият- Искаш ли да имаш още едно момче?

Гришата  не каза нищо.Само претегли Андрейчо към гърдите си. Като на лента пред очите му мина сгърчилите се от холерата  войници, избухналата граната, която разкъса крака му, простреляният му приятел- докторът. Занизаха се мислите- влакове по железни релси и усещането, че очакваните  все някога идват.  Светът в една прегръдка.Цвете в детска ръчица.

-Аз имам само едно момче!...