18.03.2012 г., 13:03 ч.

Ескизи на очакването 

  Проза » Разкази
1712 1 35
4 мин за четене

Децата се подхилваха, че Андрейчо не сваляше и в клас каскетчето с черна обточваща лента над козирката. У село се заговори, че Григор Кръстев - Гришата, е  убит от граната, попаднала в теснините на окопа. Жалееше баща си. Не му бе до смях, но  децата в ранна възраст са жестоки, сякаш  лешоядчета. Болката им  се струваше чудата възрастна женица, която щипе  другите, но не и тях.

Ванката, най-силното момче в школото, замахна с ръчището си над главата  на Андрейчо, уж да плесне  невидимата мухица, която смущавеаше урока с бръмченето си. Каскетчето  тупна. Претърколи се. Прашасалото ъгълче на  стаята му се оплези. Със смях децата  го заподхвърляха и когато  то падна в  краката на едно от тях, детето заподскача по него. Смачка го. Черната лента се сгърчи  с болка. Андрейчо  се разтрепери. Бяла сълза заседна в гърлото му.

- Ти баща нямаш ли си? Да те научи, че с шапка не се стои... - прихнаха децата.

- Нямам. Тати го убиха – съобщи Андрейчо,  изгубен в себе си, и побягна от класната стая.

Андрейчо захлипа, тичайки. Стискаше в юмруче  черната лентичка, с която поменаваше баща си.Искаше му се да избяга. И когато се уморяха крачката му, да паднеше по очи,  на гроба на баща си.Само да знаеше къде е, би му носил стръкчета полски цветя, за да му напомнят за поляната край малката им къщица.

Но  самотата рисуваше ескизи от момчешките сълзи. А светът е неприютно място за само дете. Изникват разни страшилки,които оставят чувството на настръхналост, невяра през целия ти живот.

Уморен от тичане, Андрейчо седна на земята, там дето се  кръстосваше коларския път, с този за гората. В далечината  се зачуха  хлопки и развеселени гласове, които се шегуваха на завален български. Покрай момчето изтрополя  циганска каруца, зад която беше вързана мечка с рунтава, почти квадратна глава. Басов глас  даде знак на кончето да спре. Животното се запря, чинно. От капрата  се ухилиха мургави мъже . Зъбите им засветиха като луна по пълнолуние. Андрейчо примижа. Тъмно безвремие бе завързало душата му. Помисли, че се е стъмнило. Мечката  изрева с досада. Прозина се. Андрейчо видя жълтеникавите и зъби.  После реши, че  циганите - мечкари  обикалят от землище на землище  и знаят къде  е затворил очи татко му. Мислеше, че така ще зарадва смалилата се от сълзите, майчица. Реши   да попътува с тях и хоп в каруцата им. Нямаше с какво да им плати, та заогъва каскетчето в ръчички. Единственото му богатство.Подаръкът на Гришата за някакъв празник. Каруцата се заклатушка.Мечкарите  спираха от село на село, от град на град. След войната, гладът  погали населението, та хората спряха да се удивяват на  потропващите  мечки,  на подсвирващите хармоники. Забравиха за седянките по селските мегдани, за танцувалните вечери по площадите. Свиха се в трохата хляб. Нижеха се сезон след сезон, а Андрейчо губеше надежда, че ще  намери земята, дето беше погребан баща му. С дайре в ръка и червено елече, обшито с  цветни  мъниста, Андрейчо караше мечката да танцува. Русокосото циганче, в което се превърна караше хората  да се усмихват.  Отделяха от нямането си  по някоя  шарена ябълка или парче хляб, за да заплатят усилията на малкия да ги разсмее.

В едно от селата, през които минаха, момчето  се сблъска със сакат, изпит  от болест мъж, небръстнат от месеци. Ръката му, изпъстрена  с белези се протягаше към хората. Дожаля му на русокосото циганче и  пусна в шепите на просещия  една от своите ябълки. Мъжът се усмихна, някак преди да се строполи сълзата от окото му.

- И  аз имам момченце на твоите години... – отбеляза  мъжът и погледна русокосото с умиление.

- Разделете си ябълката, тогава! – усмихна се Андрейчо и се загледа  в  отрязания крак  на мъжа.

Сакатият  се притесни от липсващия си крайник и  се опита да  загърне мястото със старото си  палто.

-Срам ме е да си отида в къщи!- виновно каза мъжът- Момчето ми ще се уплаши, че татко му е с един крак.Ще избяга!

-Ако  ти бях син, щях да се радвам, че просто те има...

Сълзите задавиха сакатият, но успя да ги спре. Протегна ръка  към главата на циганчето. Погали го. Стана му сладко, сякаш усещаше вкуса на ябълка в устата си.

-Аз съм Андрейчо- протегна ръка  циганчето към сакатият- Искаш ли да имаш още едно момче?

Гришата  не каза нищо.Само претегли Андрейчо към гърдите си. Като на лента пред очите му мина сгърчилите се от холерата  войници, избухналата граната, която разкъса крака му, простреляният му приятел- докторът. Занизаха се мислите- влакове по железни релси и усещането, че очакваните  все някога идват.  Светът в една прегръдка.Цвете в детска ръчица.

-Аз имам само едно момче!...

© Петя Стефанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Понякога и аз се връщам към нещата, които съм написала, за да си спомня коя бях...
  • Докосна и мен, Петя!
  • Радваш ме,Ив!
  • Нека разказите ти да се множат, както и наградите, Петинко. Рядко ми остава време да се залисам из раздел (проза), но винаги намирам време за твоите творби (и на Аноним), защото си и поет...Поздрави за майсторството и за таланта!
  • Хе-хе, преди време ми пратиха покана за приятелство. Пак ме питаха дали съм Петя Цанева, основателка на българското училище в Мадрид.Е, все още не съм станала жена на годината.Възможно заради възрастта ми, а и заради незнанието ми на все още много неща.Да, на 25 години и половина съм, както обичат да се хвалят децата на запиталите ги. Започнах да пиша, преди 5 години,без да твърдя, че това, което правя е перфектно.Детските мисли, понякога невъзможността да се изкажеш, желанието да бъдеш разбран, се изляха върху листа.Обичам да цитирам Ане Франк:Листите са по-търпели от хората.
    За да не се взривя, когато съм се чувствала изгубена или щастлива, започнах да пиша.Първо за себе си, за да ми олекне, после за другите.Почнах да се интересувам от митологичното мислене на предците ни, от символи и фолклорни първообрази и за мен писането стана бягство...За моя изненада други хора оцениха желанието ми за избавление. Получих грамоти за 1-во и 3-то място в национални арменски конкурса за есе и проза, 2-ро място за написване на иманярска история,както и няколко поущрения.
  • Ти определено си майстор на късия разказ! Възхищавам се на моженето ти, Петя! Наистина ли си на 25 години? Струва ми се невъзможно таково авторово израстване за тази млада възраст! Надявам се, че с това си изказване не те засягам! А дали пък ти не си Петя Цанева, която получи приза "Жена на годината" за 2011? Едва ли е съвпадение на имена. Потърсих името ти в чичко Гугъл и той ми разказа това...
  • Добре си дошъл отново!
  • умееш да разказваш, Петя и да докосваш душите на хората!

    поздравления за което!
  • Стоплящо присъствие, Маги!
  • много ме развълнува разказът ти, Петя...
    поздравявам те..
  • Радвам се, че си при мен!
  • Трогна ме, Пети..
  • Радвам се, че сподели!
  • C anonimapokrifoff (Аноним )
    Болезненo затрогващo, със силно въздействие!!!
    Поздрав!
  • Хубаво ми е след идването ти,Веси!
  • Знам...И се усмихвам! И се срещаме през разстоянията...Прегръщам ви, всички!
  • Обичам разказите ти, Петя!
  • Радвам се! <a target="_blank" href="http://smayliki.ru/smilie-1287010887.html"><img src="http://s20.rimg.info/f32287aed3a0a9a44879b68422e97daa.gif" ></a>
  • Хареса ми! Емоционално и със силно въздействие! Поздрави, Петя!
  • Благодаря ви!
  • Поздравявам те! Винаги те чета с удоволствие!
  • Видими са картините ти, пренасяш читателят до самия герой...Разказваш, сякаш виждаш случващото се пряко до теб!Хубаво е!
  • Нека остане отворен и всеки да го довърши за себе си...
  • Не знам как изглеждат за вас написаните неща от мен, но пиша ли се опитвам да чувствам със сърцето на героите си. Не ги оплитам в излишни колизии, за да не ги загубя или за да не им придам друг смисъл на появата и развитието им в текста.Да пренапишеш нечии чувства, си е друг прочит...
    hubavkaaa (Хубавена ), радвам се, че стигнах и до теб!
  • Пак си тук, Ивон! Топло ми е! Има ви!
  • Хубав разказ! С поздрави, Петя!
  • Благодаря!
  • Докосващи думи!
    !!!
  • Благодаря за редакцията,Ники Комедвенска!
    Таня,Виктор,Галина,Ваня,Веселин, за думите ви благодаря! Много е за мен, че отново ме подкрепихте с прочита си.
    anonimapokrifoff (Аноним ), много пъти съм казвала, че не съм детайлист, не са ми присърце протяжните описания, пък и каквото искам да кажа си го казвам по друг начин.За мен основно е синовното чувство или по скоро липсата на защита, на приютност,потребността от бащина ласка. Дори Андрейчо да не намери баща си, той търси в непознатите липсващото му. Наивно се доверява, защото още е дете, но и възможно да не е успял Гришата, в отсъствието си да даде на сина си "уроци" как да се отбранява, да не допуска всичко на вяра...Ако погледнете предния разказ "Часовник с обратно броене", ще се запознаете с частичната история на бащата- отпътуването за Америка, сприятеляването, търсенето на себе си, както и болестта, споходила го на фронта.
  • Хубав ти е разказът, но от момента, в който героят среща циганите, го изпускаш и претупваш. До голяма степен си отнела от силата на финала.
  • Хубав, затрогващ разказ! Поздрави, Петя!
  • Трогателен, реалистичен разказ. Вълнуваща и болезнена тема. Хареса ми, Петя! Поздрав!
  • Много е хубав, Петя!
  • Хубав разказ, Петя!
  • Частично редактирано.
Предложения
: ??:??