ЕСТЕТИКА НА КОЛЕЛА
Иван скочи от кабината на камиона и запъшка по стълбите към къщата. В оставения на портата вестник намери писмо. Беше от Павлинка, малката му дъщеря - ученичката, След кратко въведение, тя съобщаваше: "Татко, аз се омъжих..." По-нататък шофьорът не можа да продължи. Ръцете му затрепераха, буквите заскачаха пред очите.
"Омъжила се? Как така изведнъж? Та тя е още малка, има да учи" - шепнеше той. Остави листа и излезе в двора да се успокои. „Не може да бъде!” - не му се вярваше и тръгна да се увери дали не е прочел грешно. Напразно търсеше грешка - беше написано ясно и разбрано с едър, четлив почерк: "Татко, аз се омъжих. Чакайте ни в събота вечерта!" Захвърли писмото и прокара ръка по оросеното си чело. – „Да прави каквото ще. Тя ще си блъска главата, няма да се ядосвам заради нея!”
Пусна телевизора, за да прогони мислите от главата си. Предаваха за естетическото възпитание. Иван не разбра това, което говореха и още повече се ядоса. "То пък една програма! Вместо да дадат развлекателни неща, дай им да умуват. Излязат двама с вратовръзки и цяла нощ си чешат езиците." Не издържа, изгаси екрана и излезе.
Здрачаваше се. Над селото падаше вечерна прохлада, но шофьорът не я усещаше, беше му душно. Гърлото му съхнеше, езикът лепнеше по небцето. В обърканите му мисли блуждаеше и думата "естетика", смущаваше го с неяснотата си. Дойде си жена му. Дълго разговаряха за случилото се, а след като си легнаха недояли вечерята, въртяха се в леглото и сън не ги хващаше. Едва когато пропяха първи петли, Иван заспа.
Сутринта тръгна на работа недоспал, с подпухнали очи, без настроение. За пръв път не направи преглед на автомобила, преди да тръгне на път. Товарачите забелязаха подтиснатостта му. Най-възрастният, бай Йордан се качи при него в кабината и го заговори:
- Иване, днес си тъжен. Какво се е случило?
След кратка пауза шофьорът отвърна:
- Тя стана една... Нали Йорданка се омъжи и не завърши училище. Сега Павлинка последва примера ù.
- Е, не е много приятно, но не се отчайвай. На сватба хората се веселят, а ти си увесил нос. Радвай се, че дъщерите ти са здрави и хубави, харесвани - семейства създават. Важното е да са добри хора, а че не са учени, не съжалявай толкова!
Думите на работника легнаха като мехлем върху рана в душата на мъжа зад волана. Мислеше над тях и с всеки изминат миг се убеждаваше в правотата им. Когато стигнаха площада, Иван спря и отиде да купи нещо за почерпка.
- Така те искам! - викна му товарачът, доволен от настъпилия обрат.
Потеглиха отново. Иван беше вече в добро настроение. "Всяко зло за добро" - казваше си. В мисълта му отново се заплете в думата "естетика" Спомняше си, че по телевизията казваха, че една от основните задачи на образованието е естетическото възпитание. „Какво ли ще да е това, да си естетически възпитан? Дали дъщерите ми, като учиха, недоучиха няма да изостанат с нещо от другите в забързаното време на промените? Дали това не засяга и мене по някакъв начин? Защо тези хора не говорят на разбираем за народа език? – ядоса се пак той, като помисли за това.
Вечерта си дойдоха младоженците. Зетят му хареса. Но по време на вечерята, дори за своя изненада, той попита:
- А какво представлява естетиката?
Не можаха да му отговорят. Всички се сконфузиха.
- Снощи слушах по телевизията да говорят за това... Не знам защо се сетих изведнъж. Нищо, ще науча аз!
Павлинка усети в думите на баща си намек я каза:
- Татко, ще продължа във вечерния техникум.
Аз ще ù помагам! - добави зетят. Той беше завършил техникума.
Думите им зарадваха шофьора. Напълниха чашите и пиха за тяхно здраве.
Отшумя празникът - младите заминаха в града. Иван се успокои. Тогава отново го загложди въпросът за естетическото възпитание. Поразпита по-образованите хора в селото, но всички го съветваха къде може да прочете, щом толкова го интересува.
- Не мога да се оправям с книгите. Там все с купешки приказки казано. Аз искам да ми обясните по простому, отведнъж да разбера! - отвръщаше.
Караше Иван камиона и си мислеше за това, че доста години живееше на земята, а още много неща не знаеше. Машината излезе от гората и с рев се втурна по асфалтовото теме на голия хълм. Насреща изскочи друг камион. Сърцето на шофьора трепна - петнадесет години беше работил с него. Двете машини се изравниха и клаксоните им писнаха за поздрав. "Държи се старецът! - помисли си. - И двамата не се предаваме." Със стария камион преди години спечели за пръв път съревнованието и хората заговориха за него. Още си спомняше онази лятна нощ, когато обмисляйки как да спести време и гориво, за да стане първенец, чу към полунощ изтракването на капака на двигателя. Скочи като ужилен и надникна през отворения прозорец. Забеляза няколко сенки край автомобила. Долови шепот:
- Развали центровката, а аз ще изпусна гумите.
По гласа разпозна главния си конкурент от съседното село. „Значи така искаш да спечелиш? Почакай, ще те науча аз!" Грабна от килера ловната пушка. Блесна огнен език и екна оглушителен гръм.
- Я кажете какво търсите там?
Сенките с ужасени викове се пръснаха на всички страни. Цялата къща светна, и вдигна всички на крак. Успокои ги - каза, че е стрелял по кукумявка. Цяла нощ не мигна, мислеше как да отмъсти. Но до сутринта му мина - сърцето му бързо забравяше злото.
В един дъждовен ден видя съперника си закъсал в едно разкаляно място. Като приближи, Иван намали скоростта, но онзи нямаше очи да го погледне. Спря и му викна.
- Ще ти помогна, дай въжето.
- Нямам – повдигна огорчено рамене конкурентът.
- Нищо, аз имам.
Изтегли боксуващата машина на чистото.
- Благодаря ти! Ако не беше ти, кой знае колко време щях да стоя тук! - каза смутено съперникът.
Няма защо. Това е дълг на всеки от нас, водачите, да си помагаме при нужда на пътя. Сега да вървим, съревнованието продължава. На добър път! И да си набавиш въже - викна му на тръгване.
Докато си припомняше това, пристигнаха на гарата и разтовариха. На връщане някой му махна с ръка от автобусната спирка. Беше съседско момче - студент по изкуствата. Взе го в кабината при себе си. Подхваната разговор. Студентът разпитваше как върви работата, какво ново в Ново Градище, а шофьорът отговаряше кратко, защото знаеше, че тези неща не го интересуват, а пита от учтивост, колкото да разговарят.
- Как върви учението? - попита на свой ред шофьорът. В главата му се завъртя онази неясна и смущаваща го дума, чудеше се как да поведе разговора за нея.
- Скоро ще завърша. Малко остана. Отивам си на село, да напиша на спокойствие курсовата си работа по естетика.
При тези думи сърцето на мъжа зад волана трепна.
- Та за какво казва, ще пишеш?
- За естетизирането ва околната среда - курсова работа по естетика.
- По телевизора веднъж слушах нещо такова - нищо не разбрах. Казаха, че една от основните задачи на образователната система е естетическо възпитание. Можеш ли по простому да ми обясниш какво е естетика, ама отведнъж да ми стане ясно?
- Най-просто казано, това е наука за красотата, за възприемането ù, създаването ù в природата, обществото, човека.
- Аха, това било значи. Ами аз какво мога да направя, за да бъда в крак с времето по този въпрос?
- Най-важното вече си го направил, започнал си да мислиш за това - отвърна младежът, но като видя, че този отговор не задоволява шофьора, продължи:
- Ако пък искаш да направиш нещо конкретно... - той малко се замисли, огледа кабината, усмихна се дружелюбно и добави: - Първо можеш да махнеш окачените в кабината картички. Конструкторът е сложил всичко необходимо, за да ти е удобно да работиш. Картичките отвличат вниманието, създават излишна претрупаност, повечето от тях нямат художествена стойност.
- Започвам да разбирам - поклати глава Иван, малко засрамен от това, че този млад човек го поучаваше.
Замълчаха. Шофьорът си спомняше момъка като момче, как заедно с другарчетата си от махалата се нареждаше зад гърба му когато поправяше двигателя, как жадно поглъщаше това, което им обясняваше, докато работеше. Сега бяха разменили ролите - той слушаше жадно младежа.
В селото студентът скочи от камиона и каза:
- Благодаря за возенето! Довиждане. И да знаеш, че няма никога да изостанеш от изискванията на времето, щом мислиш за това. Спорен ден!
При следващия курс бай Йордан влезе при него в кабината, поогледа се и рече:
- Защо ми се струва, че кабината е станала по-просторна, по-светла, по-чиста?! Аха, махнал си картичките! - плесна се той по челото. - Хм, нищо и никакви картички, пък каква промяна!?
- Това е тя, естетиката, бай Йордане! - усмихна се шофьорът.
Беше му весело и леко на душата, „Та тя не била толкова сложно, неразбираемо нещо, тази естетика, щом мога да я взема при мене в кабината и да я повозя!" - мислеше си със задоволство той. Беше доволен от себе си, защото знаеше, че сега не изостава от повелята на времето и е в крак с новите му изисквания.
© Иван Хаджидимитров Все права защищены