Опитвам се да гледам оптимистично на всичко станало и всичко предстоящо, но ми е трудно, когато знам че реалността е толкова коварна. Когато знам, че няма с кого да споделя прекрасните и лошите моменти, когато знам че всички са предатели. Всеки мисли само за себе си и за своята изгода от това да ти бъде „приятел” или по-скоро предател. Хората просто са си такива... а тяхното неумение да не се превръщат в егоисти убива всяка надежда в мен, че все ще се намери някой всеотдаен, някой който поне веднъж ще се поинтересува първо от моите нужди и желания, а след това от своите. Но просто ми е трудно дори да си го представя този момент, та камо ли някога да го видя.

Какво стана с онези невинни души от преди 10 години, с онези приятели добри, който си играех навън и си подаваха ръка, когато паднеха? Няма ли ги вече или и тях живота като мен ги научи да не се доверяват? Казват, че приятелството е най-краткия път до предателството.... но защо? Нима сме толкова обезверени един към друг, че само се нараняваме. Да обезверени сме, защото мислиш някой за приятел доверяваш му най-съкровените си мили, тайни и желания, а той ги ползва за собствена изгода. Идва момент в който имаш адската нужда от рамо на което да поплачеш и тогава разбираш, че нямаш приятел или поне не истински! И в този момент усещаш как нещо си отива от тебе, нещо толкова мило и свидно. Болката те разкъсва от вътре... Мислиш си как си се раздал максимално за този човек, а той с какво ти се отплаща сега! Всичко вече ти се изяснява кристално, но все пак искаш да забрави станалото, да живееш още малко в заблуда, за да спреш прииждащата болка. Чудиш се как да избършеш сълзите от лицето си като още не си съумял да сглобиш сърцето си!

И все пак, ако има истински приятел, то той е голяма рядкост и според мен се среща веднъж в живота! Така че, ако срещнете този приятел, не го изпускайте, защото нито един от тези фалшификати няма да успее да запълни и една малка частица  от това място в сърцето ви, предназначено за истинския!