Опитвам се да гледам оптимистично на всичко станало и всичко предстоящо, но ми е трудно, когато знам че реалността е толкова коварна. Когато знам, че няма с кого да споделя прекрасните и лошите моменти, когато знам че всички са предатели. Всеки мисли само за себе си и за своята изгода от това да ти бъде „приятел” или по-скоро предател. Хората просто са си такива... а тяхното неумение да не се превръщат в егоисти убива всяка надежда в мен, че все ще се намери някой всеотдаен, някой който поне веднъж ще се поинтересува първо от моите нужди и желания, а след това от своите. Но просто ми е трудно дори да си го представя този момент, та камо ли някога да го видя.
Какво стана с онези невинни души от преди 10 години, с онези приятели добри, който си играех навън и си подаваха ръка, когато паднеха? Няма ли ги вече или и тях живота като мен ги научи да не се доверяват? Казват, че приятелството е най-краткия път до предателството.... но защо? Нима сме толкова обезверени един към друг, че само се ...