Пеньо отри с длан потта от челото си, подпря гръб в каросерията на камиона и надигна манерката. Остави водата да се стича по брадата и шията му. Все е било жега, ама такава не помнеше. Въздухът се къдреше пред очите му и всичко изглеждаше някак не на фокус - безкрайното поле, балите от слама и малките помощници... „Как ли издържат горките деца?” - помисли той и с усилие рече:
- Борко, Митко, да спрем, татювата, та да пийнете водица и да си починете!
- Давай, давай, тате, да натоварим пак камиона с бали, че до довечера дано да сколасаме! - бодрото гласче на големия син поуспокои бащата.
Не му се искаше да използва децата, ама не намери други работници. В селото живееха десетина роми, които по цял ден се шляеха по улиците, но не се съгласяваха да работят в тази горещина. Не бяха будали те - получаваха си обезщетение като социално слаби и само когато им беше кеф, се захващаха с кърска работа. Ех, ако си намереше поне шофьор за камиона, тогава Пеньо щеше да хвърля тежките бали в каросерият ...