Пеньо отри с длан потта от челото си, подпря гръб в каросерията на камиона и надигна манерката. Остави водата да се стича по брадата и шията му. Все е било жега, ама такава не помнеше. Въздухът се къдреше пред очите му и всичко изглеждаше някак не на фокус - безкрайното поле, балите от слама и малките помощници... „Как ли издържат горките деца?” - помисли той и с усилие рече:
  - Борко, Митко, да спрем, татювата, та да пийнете водица и да си починете!
   - Давай, давай, тате, да натоварим пак камиона с бали, че до довечера дано да сколасаме! - бодрото гласче на големия син поуспокои бащата.
    Не му се искаше да използва децата, ама не намери други работници. В селото живееха десетина роми, които по цял ден се шляеха по улиците, но не се съгласяваха да работят в тази горещина. Не бяха будали те - получаваха си обезщетение като социално слаби и само когато им беше кеф, се захващаха с кърска работа. Ех, ако си намереше поне шофьор за камиона, тогава Пеньо щеше да хвърля тежките бали в каросерията, а нямаше да товари с това децата! Знаеше той, че му трябва шофьор и още преди година бе помислил за това. Тогава се сети за съседски Гошо. Без работа бе останало момчето, та се зарадва на предложението на Пеньо, само дето си призна, че няма книжка - можел да кара и камион, и трактор, ама бил самоук.
    - Ще те запиша на шофьорски курс, бе Гошо - рече Пеньо, извади хиляда лева и ги даде на съседа си, че на курс да тръгне, сетне помисли малко и уверено му предложи: - Ако пък се съгласиш и покрай кравичките да ми помагаш по празниците, ще ти плащам за всеки ден, както се полага.
    Зарадва се Гошо, взе хилядарката и обеща скоро да се запише на шофьорски курс, а и да дава по едно рамо на съседа си по празниците. Сетне се загуби нанякъде. По Коледа, докато нормалните люде празнуваха, наш Пеньо се потеше в обора, сякаш беше средата на лятото. Няколко дни след Нова Година, Гошо се появи, ни лук ял, ни лук мирисал и ухилен до уши:
    - Здрасти, комшу! Как я караш?
    - Как да я карам? Няма празник, няма делник - все съм в обора, а ти завърши ли шофьорския курс? - обнадеждено попита Пеньо.
   - На Пампорово бях, съседе, на Пампорово... Поживях си малко, нали знаеш: мацки, дискотеки, това-онова... - заразправя Гошо.
   - Ами тогава ми върни парите, комшу! - ядосано го прекъсна селският баш фермер.
    - Ще ти ги върна, не бой се! - обеща съседът и оттогава все работа търси момчето, но на Пеньо не ще да помага.
   Ей, скоро оборският труженик пак към комшията се обърна, след като ромите отказаха да си мръднат и пръстите в горещините. Гошо пък рече, че бил болнав нещо и щял да си лежи вкъщи, на сянка. Ето как Пеньо до децата си опря.
    - Хайде, хайде, тате, не се залисвай - стресна го малкият син - давай да побързаме, че ще замръкнем!
   Пеньо се сепна, навири пак манерката, пи дълго, а сетне си плю на ръцете...
    Къде привечер тримата работари сколасаха - успяха всички бали да откарат до склада и по живо, по здраво, си се прибраха у дома. Както си вечеряха, по-малкото дете задряма на стола. Пеньо го разбута:
   - Хайде, мойто момче, стани си измий поне краката!
   - И-их, тате, вий пък в това село всяка вечер ли си миете краката?! - отвърна троснато малчуганът и пак оклюма. Тогава таткото внимателно го пренесе до креватчето и го сложи да спи - така, с неумити нозе... Големият син също бе задрямал мръсен. Пренесе и него на леглото. Сетне застана до прозореца и се заслуша - напевът на щурци и жабки бе примесен с песни и викове. Комшията се веселеше - един живот се живее, нали така?