Зимата беше люта и студена както никога. Не помнеше да е имало по-страшна и сурова като тази. Събуди се и отвори очите си едва. Толкова му се искаше да поспи още мъничко, но нямаше как. Беше студено дори под завивките. Нямаше особено желание да разбере колко повече е извън тях. И въпреки това се налагаше. ”Някои неща са неизбежни ” - помисли си той, преброи до три и седна на леглото, поседя така няколко минути, разтърка очите си, които все още се бунтуваха и стана. Цялото му тяло настръхна. Усещаше тръпките, играещи по всяко кътче от светлата му кожа. Цялата му физиономия се намръщи в прозявка. На прага на банята на косъм се измъкна от фатално подхлъзване. Това разбуди сетивата му. Нищо лично - инстинкт за самосъхранение. Изми зъбите си прецизно. Нямаше мотивация за предстоящото излизане, но беше длъжен да го осъществи. Беше дал обещание на свой приятел, а истинските мъже като него спазваха всяко свое обещание. Помисли, че в бъдеще ще внимава повече в това какво казва, че на всяка цена ще изпълни, ала знаеше, че няма да последва собствения си мъдър съвет, затова прогони тази мисъл бързо. Имаше нужда от стимул за деня. Но какво пък, милиони хора на тази планета нямаха и пак живееха и се справяха със задълженията си добре. Защо той да е изключение. Той е мъж, той е силен, няма нещо, което да му се опъне. Няма нещо, което да не може да контролира. Приготви се бързо. Не отдели много внимание на външния си вид, защото не очакваше нищо интересно и ново да се случи. Ето защо косата му стърчеше доста осезаемо в профил. Но това нямаше значение, нали?
 Караше бавно, дори мудно. Нямаше за какво да бърза. Липсваше му онази тръпка, емоция, вдъхновението, за което си струва винаги да бързаш, за да му се насладиш за колкото се може по-дълго. Минаха няколко часа и той достигна крайната си цел. Пред него хвърляше тържествена сянка една огромна и помпозна сграда. Прозорците на огромните ù зали приличаха отдалеч на пламнали от любов очи. В същото време ги сметна за стряскащи. Не знаеше защо, просто така се почувства. Изведнъж изпита притеснение, но тъй като нямаше видима причина за появата му реши, че е по-добре да го остави настрана. Пое дълбоко въздух и влезе в голямата галерия. В този момент зениците му се разшириха до максимум. Толкова много красота се откри пред него, че неимоверно почувства недостойнство. Чудеше се как сърцето му все още се държи спокойно. Стотици ледени и красиви скулптори бяха прецизно наредени една до друга, коя от коя по-хубави, по-изящни. Бяха толкова истински, кристални и... Усети потупване по рамото. Беше приятелят му. Здрависаха се и стартираха любителската си обиколка из „острова” на вълшебностите.
Мигновено едно от изящните творения на изкуството привлече пъстрите му очи. Не можеше да спре да го гледа и се приближи. Стоеше и просто се взираше. Сякаш виждаше някакви неща, които никой друг не можеше. Замисли се дълбоко. Стоеше там дълъг период от време, докато един нежен глас не го телепортира отново в реалността.
- Виждам, че харесвате работата ми. - сладкодумно прошепна гласът.
Той имаше чувството, че минаха векове докато се обръщаше. Толкова дълго му се видя, че цялото му тяло бе обзето от страх, че реакцията му е закъсняла. Че когато се завърти, хубавият глас ще си е тръгнал, без да остави никакви следи. Не можеше да го позволи, не...
- Вие сте...? - думите му се давеха и излизаха трудно от гърлото му. Сякаш устните му се бяха схванали.
- Не знам точно за какво питате, но да, аз съм... - отвърна гласът.
Първото нещо, което той видя, бяха само две разкошни и сочни устни, които се движеха така грациозно. И една усмивка, много широка. Досега не беше срещал подобна. Напомняше му нещо, но не можеше да се сети какво точно. После несигурно задвижи опиянените си очи в посока на синевата и срещна самата синева. Сега усмивката ù бледнееше пред тези очи. Бе така стъписан, едва удържа тялото си да не се свлече треперещо на пода. Осъзна колко значимо нещо му се случва и в крайна сметка взе контрол над ума и сърцето си. Продра тихо гърлото си, а после каза:
- Това, което сте направила... Толкова е прекрасно. Нереалистично и в същото време така истинско. Много ми се иска да го докосна, но докосването ми ще го унищожи, нали така?
- Няма да го унищожи, просто красотата ще се разтопи в ръцете ви. - отговори предизвикателно тя. Елате, искам да ви покажа нещо.
Хвана ръката му и той почувства студенина. Пръстите ù бяха много меки, дълги и красиви. Всичко в нея граничеше с перфектността на творението ù. Никога нямаше да забрави това докосване. Разведе го из цялата изложба и му показа както нейните, така и творбите на други, но той не им обърна внимание. Пред нея всичко бледнееше. Цялата вечер разговаряха така приятно. Когато мероприятието свърши, ù предложи да я закара. Тя с охота прие. По тона ù усети радостта, че още няколко часа ще имат възможността да си поговорят. Точно така и стана. Стори им се, че стигнаха за няколко минути. Тя му пожела лека нощ и бързо го целуна по устните. Сетне подари един магичен поглед и излезе.
 Дълго той седя, взирайки се в тъмнината. Погледна към звездите. Усмихна се. После нежно и бавно докосна устните си и затвори очи...