Арикс (Кирил Дървеничарски)
31 49
19 мар. 2020 г., 23:40

Геле и Гого 

  Проза
974 0 18
5 мин за четене

По Коледа в нашия град, както навсякъде поставяха украса. Тя се сливаше с новогодишната, защото всеки празнуваше Коледа с мисълта за Нова година. Сякаш първият празник бе репетиция за втория. Украсата се състоеше в опасването на дърветата по улиците със светещи маркучи и тук-там отрупване на някоя естествена ела с изкуствени подаръци и светещи лампички. Маркучите бяха оплетени в различни цветове и вечер внасяха колорит, но през деня приличаха на някакви гигантски нишки, впримчили иглолистното дърво като жужаща муха в паяжина. Минувачите, сякаш бяха хипнотизирани от празничната обстановка вечер, а сутрин всеки бързаше за работа. Празничните дни, всъщност най-много се усещаха по магазините. Всичко живо пазаруваше и централните улици заприличваха на огромни, цветни мравуняци преди дъжд. Заведенията се пълнеха с хора, които се виждаха за последен път през годината и се надяваха с пожеланието “Весела Коледа и Щастлива Нова година” да заживеят по-добре и да им се случи всичко онова хубаво, за което са си мечтали през годините. Изключително място в това време заемаха бомбичките. Те бяха едно от най-важните неща за настъпващата година. Както казах, репетицията бе Коледа и още от двадесети и първи, втори започваха канонадите от пиратки и гръмчета. Всеки, който се чувстваше достатъчно узрял, за да гръмне нещо за празника, се снабдяваше с разновидности от невинно свистене, придружено от безобидно плякане като от капсов пистолет, до мощно “избухване”, разтърсващо стъклата на жилищните блокове по кварталите. Тийнейджъри /естествено не само те/ от дванадесет до към шестнадесет, седемнадесет, бяха в основата на нарушаването, на следобедния сън, на бачкатори и пенсионери. Те не оставаха кой знае какви длъжници, защото благославяха бомбаджиите с такива мощни псувни и клетви, че децата, криейки се устремени от това да не ги „хванат“, поспираха да ги чуят и осмислят. Всъщност, макар и подсъзнателно, тийнейджърите по този начин “обличаха” коледно-новогодишната премяна на града.

Преди време един мой колега ми каза, че кучето му, което било порода “канадска лисица”, миналата Коледа, когато го разхождал, гръмнало бомбичка и то умряло на място. Гелето много тъжил за него. Той се бе привързал, защото бе старче на осемдесет и две години и не му бяха останали много приятели. Имаше ръст около метър и шестдесет, със светло сини очи и плаваща походка. На младини като че е бил русоляв, което личеше по светлите му черти. Ходеше на работа от близо половин век. Редеше нотите на един хор, в който преди много години бе пял. Казваше, че навремето бил пианист, а после хорист. Сега го обземаха някакви настроения на шеговитост, която се проявяваше с малко нелепи въпроси отправени към хората. Най-често питаше “Познаваме ли се от някъде?” и “ Вие къде работите?”. За него движението бе здраве, както казваше и цитираше един доктор, който му бе връстник. Поради тази причина минаваше през свободното си време да налива минерална вода от банята, която я раздаваше - “пълно за празно”, по канцелариите. Гелето, освен мен, имаше още един приятел там, който „отново“ му бе и колега. Той се наричаше Гого. Последният сега бе на длъжност портиер, а преди работеше като елтехник. Те се хвалеха, че единият е вече от четиридесет и седем години, а другият от петдесет и две. Аз като наблюдател и на двамата, не можех да кажа, че са кой знае какви приятели, в предвид прекараното заедно време, защото се държаха студено. Може би старческите им неволи налагаха подобно отношение.

Гого бе по-съсухрен и по-изкривен като походка, той знаеше много и изгаряше от желание да поучи някой на нещо. Гелето бе полуоглушал и имаше глас като шепот, а Гого притежаваше глас за трима. Той го използваше предимно, за да крещи ако на момента решеше, че си сгрешил. Например крещеше ако не си му върнал ключ или за друга дреболия. Гого и Геле внасяха респект като най-възрастни. Те успяваха с нещо средно между подчиненост и насмешливост да се отнасят към по-младите си началници. Сякаш се правеха, че не ги забелязват, защото трябваше да изразяват някакъв вид благодарност, че ги държат все още на работа. Общите черти на двамата се покриваха в две – полуеднаквата им възраст и старческата им глухота. Тя бе причина за доста недоразумения, но каквото и да кажех за тях не би било достатъчно, защото бях от друго време и място, плюс това чувствах нещата, които се случват в много различно измерение.

Понеже всеки се настройваше за празниците и Гелето съвсем естествено разказваше историята за кучето си, отново и отново, което, както споменах умряло от гърмеж. “Как така бе?” – попита Гого. “Умря от уплах, от една бомбичка”- отговори Геле и така разказа му приключи. После млъкнаха. Като че да разкрие многозначителността на своите преживявания, Гого реши да разкаже една история за първите си кънки. Те „естествено“ били зимни. Пързалял се той, преди много години “ Не знам, колко – рече - но като дете!” на езерото Ариана, на Орлов мост. Криво-ляво пазел някакво равновесие, когато чул сирената, която предупреждавала за “летящите крепости”, т. нар. американски самолети, които бомбардирали нашия град през Втората световна война. Летящите крепости бучали доста преди да хвърлят бомбите си, така че макар и да виела сирената, Гого продължавал да се пързалял. Само че в един момент улисан в кънките си, усетил как някой го задърпал доста безцеремонно за ръката на някъде.

  • Щеше да ми откъсне ръката! – изрече Гого загледан нанякъде.

Била майка му. Той не усетил как се приближила, защото бученето било вече повече от значително. Те доста трудно се скрили, не заради бомбите, а защото постоянно падал от забиването на кънките в снега. Катинарите на мазетата, които служели за скривалища подскачали, когато паднела бомба. По-нататък обясни какви бяха пораженията като излезли, разправяше дори за една неизбухнала бомба, но Гого така или иначе можеше да ти говори „до утре“, само време да имаш и да не заспиш…

В момента всичко бе празнично настроено, подготвено за новото начало на Новата година. Хората определяха настроението си, чрез желанието за промяна или поне за изява, затова и гърмяха. Геле и Гого ги гледаха недоумяващо, защото отдавна желанието им за каквато и да е промяна или изява бе стихнало, цъкаха с бисерните си ченета след всеки гърмеж и прошепваха “Много близко почнаха да падат тея бомби!”

 

 

© Кирил Дървеничарски Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти за интереса Костадин. То тези Геле и Гого ги поиндианчихме леко с една абсурдна дискусия, но моя грешка, желая здраве на всички в тези трудни времена!
  • Не беше ли на Ташунко сапа или сапа на Ташунко,ма ко ми пука,интересен ми беше разказа ти Кирил.Поздрав.
  • Ташунко Сапа. Не на лопата. Забравих какво означаваше на апачски. Нищо, другия път ще стане по-хубав разказът. Писатели, хората четат, и го умеят по-добре от писателите. 👍😊
  • Това беше френският актьор Пиер Брис.
  • Хора /писатели/, малко се бях нервирал и съм писал без да мисля, а всъщност аз и така си пиша, само по чувство. Помня го в ролята на Винету, когато показваше на един млад индианец как трябва да е твърд и стисна един въглен /жив/. Та тази млад индианец как се казваше - Ташун Косапа или Ташунко Сапа
  • https://youtu.be/kukk7pmZvhc
  • Малко се отклонихме от темата, ама заради бате Гойко си струваше. Велик актьор, няма как да забравя Винету, и всички останали... И да, точно така му викахме децата: бате Гойко. Голяма обич беше, аз още искам да съм индианец. 😊
  • Сърбин е, роден е в село Стройковци, което се намира близо до град Лесковац. Отраснала съм с неговите филми. И не само аз.
  • Да не става дума за Гей Комитич? Или пък за Гай Комитич? Гойко Митич живее в Германия, мисля, че е хърватин по произход, и си е добре човека, даже се снима още, мисля. Един ден, като дете го видях на главната в Бургас, ама ме досрамя да си поискам автограф. Сериозно. 😀👍
  • То няма такава.
  • Гой Комитич? И от тук нататък дискусията губи смисъл...
  • Съжалявам, че го погребах човека, но сякаш бях чул, че е починал. Вероятно Господ ще ме накаже за своеволието ми
  • Гойко Митич е все още жив, но не виждам в каква връзка го споменаваш. А графиня Годайва е една красива легенда.
  • Тези преживявания с кънките са изстрадани чувства на Гого, който макар и да крещеше като изоглавен, трудно говореше за живота си. Лошото е, че не мога да пиша за новите приключения на Гой Комитич / Бог да го прости/ или продължения на филмите на Леоне или може би онази царица, която мина гола по площада, дето се опитваш да напишеш продължение пък на онзи филм. Успех!
  • На мен пък ми харесват такива сухари, които описват с по две думи разтърсващи истории. Много хумор намирам в това, въпреки че не е смешно. Чешити!
    И въобще, образите ми допаднаха. Вклинени в новия свят, заседнали в своя, стария, но безспорно колоритни.
    И разказът звучи така, все едно те са го писали
  • Можеше да се получи разказ по темата, ако беше изграден върху случката с кънките, преживяванията на героя по време на бомбандировките и възстновяването след това. Но така поднесено е една каша и ще го дисквалифицирам
  • Добра е идеята, тя е в последните изречения. само че някак ми се искаше да са не толкова много описанията. Историята за кучето и кънките също ми се искаше да е някак по-колоритна. Но най-много ми хареса последното изречение, в него аз виждам идеята на този разказ. Разбира се, не бива да съдим тези, които не виждат по-далеч от носа си (не можах да се стърпя 😊).
  • Къде е фалубата в този текст? Докато се описва подготовката за Коледа, характерите и историята на героите, тя се загуби. Нито пък има връзка с темата.
Предложения
: ??:??