Гергана пръхтеше нагоре по баира, понесла две торби с покупки. Насреща добродушният комшия Дечко пушеше цигара и както винаги шеговито ù подхвърли в приятен напев: - Моме Гергано, моме Гергано, накъде си поела толкова рано? - Де да беше рано! Цял ден съм търчала напред-назад и сега на нова сметка трябва да сготвя нещо на мъжагите за вечеря! Дечко я отпрати с усмивка, а тя се върна назад към мислите си за възможностите на китайската медицина да лекува „отписаните“. Дъщеричката на една колежка страдаше от церебрална парализа и беше страшна картинка... Всички в махалата познаваха Гергана като странница – беше като трън в очите или по-скоро като цвете в пустинята сред тези обикновени, отрудени хорица, за които стемежът към красота и изящество, към непознатото и нетрадиционното беше непонятен. Друго си е да си копаеш градинката или да готвиш пред печката. Като минаваше покрай насядалите по пейките комшийки, те само се побутваха и шушнеха „Ей я знахарката, как се е накиприла пак!“ Красотата на Гергана впечатляваше както мъжете, така и жените. Едните и се възхищаваха и не можеха да свалят поглед от нея, а другите и завиждаха за стройната фигура, красивото лице и безупречния вид, който видимо я отличаваше от „масата“. Имаше една приятелка в София, която работеше в едно представителство и непрекъснато се зареждаше с вносни стоки, което си беше лукс по времето на социализма. След някоя и друга година изпращаше на Гергана колети с вече остарелите дрехи. И започваше едно прекрояване, защото Стефания беше с 20 килоглама по-тежка. Наред със стесняването на дрехите Гергана вмъкваше и свои идеи – бродираше върху дрехите, пришиваше мъниста, вплиташе мотиви на една кука...Накрая изпод ръцете и излизаше една бутикова дреха, която нямаше как да остане незабелязана от околните. Макар и около петдесетте, Гергана имаше тяло на младо момиче и необикновените и дрехи я правеха неотразима. Стъпваше по улиците като принцеса, осъзнавайки, че всички след нея се обръщат и я оглеждат със завист. А всъщност нямаше за какво да ù завиждат! Ако знаеха колко тъмно и мрачно е в душата ù, колко мъка и неизплакани сълзи бяха стаени и заключени дълбоко в нараненото и сърце. Но в гордо вдигната и брадичка дори нямаше намек за болка и каквото и да било страдание. Баща ù я ожени насила, като през мракобесното Средновековие, защото Петър беше изгодна партия. Работеше в милицията на висок пост, имаше къща в града и беше сериозен и отговорен човек. Така изглеждаше отстрани, но каква беше действителността? Всъщност Петър беше мрачен и затворен човек, с доста закостеняло мислене, пък и разликата в годините – цели тринадесет години – си казваше думата. А баща ù си мислеше, че я спасява от трудния селски живот. Но живее ли се без любов? От жизнерадостно и весело момиче тя постепенно се превърна в умислена и сериозна жена. Но вечерите бяха нейното спасение. След вечеря, след като приключеше с всички семейни ангажименти, тя се отделяше в своите „покои“ и забравяше за околния свят. От няколко години спеше отделно от мъжа си в една нова пристройка към къщата и беше превърнала спалнята си в лаборатория. Стаята преливаше от литература, разхвърляна по масата и столовете, пакети от билки, инсталация за дестилиране вода и какво ли още не! Имаше си ритуал – първо преминаваше през банята, за да „смъкне“ от гърба си товара от деня. Водата отмиваше всичко – тя имаше огромна лечебна сила, за която хората дори и не подозираха. Една проста вода, а каква енергийна мощ! Познание само за тези, които имаха очи да видят, уши да чуят и трето око – да почувстват! След това идваше ред на маската с хума. Това беше нейната тайна за безупречно бялото и лице, без бръчки и петна дори и на тази възраст. След като си свалеше маската и си намажеше лицето със зехтин вече можеше да отвори вратата на „нейния свят“. Беше увлечена по източната медицина – акупунктура, масажи, лечение с билки и минерали...Това беше необятна материя, но именно в това беше предизвикателстовото – в купата със сено да намериш „иглата“, с която да помогнеш на някого, да видиш една детска усмивка, да чуеш една дума за благодарност... Защото тя така и не видя благодарност от мъжа си през тридесетте години съвместен живот. А имаше такава нужда от обич и топлина! И я откри в „пациентите“ си. Отначало лекуваше само приятелите си, постепенно кръгът се разшири, защотото имаше много болни хора, които бяха изгубили надежда. Тъкмо беше намерила мястото си и беше намерила някакъв привиден душевен покой и я връхлетя Промяната. Работеше като секретарка в Окръжния съвет и след подането на комунистическия режим началникът и си отиде, а с него и тя. Първоначално получаваше помощи, но не след дълго останаха само на пенсията на мъжа ù. До момента, в който получи инсулт и си замина за една седмица. И остана сама! Цял живот си беше мечтала омразният и мъж да го няма, а когато получи инсулт тя се молеше за него – от една страна защото се чувстваше гузна, той все пак беше баща на децата и, а от друга страна, защото оставаше без каквито и да било доходи. Опита се да си намери работа, но за жени над петдесетте беше доста трудно, направо невъзмажно. В това време на хаос и утвърждаване на нови порядки човекъ за човека ставаше вълк. Всичките и познати, които докато беше около високите етажи на власста вече я бяха забравили. На всички врати, на които беше почукала, не беше открила нито помощ, нито дори капка състрадание. След поредния опит да си намери работа в отчаянието си беше седнала на една пейка в центъра на града и гледаше „невиждащо“. Точно тогава покрай нея мина Иван, стар познат от село, който я заприказва и и сподели, че заминава за Германия. Останал без работа от дълго време и това е единственото му решение. Доста хора от село вече били тръгнали и той щял да опита, че някак трябва да се живее... Хвана се за идеята, като за сламка. Взе телефона на Иван и му каза, че и тя ще тръгне с него. Иван я предупреди, че ще минат границата нелегално, което крие рискове, но това мина покрай ушите и незабелязано. Само трябваше да намери пари за пътя. Прибра се вкъщи и извади кутийкат с бижута, която малкият и син беше направил по трудово обучение и и я беше подарил за едни осми март. Извади обиците от баба си и пендарата, която и беше подарила свекърва ù, когато дойде в дома им като снаха. Парите не стигаха и затова се принуди да продаде един китайски сервиз, който и беше подарен от една делегация от братски Китай, както и шевната си машина. Е, в новия живот може би няма да и се налага да шие. Дори и не подозираше какво ще и се наложи да преживее. Преминаха през нощта реката, но на отсрещната страна вместо германци ги посрещнаха познати балкански лица. Говореха на турски, това беше единственото, което успя да разбере. Беше толкова уморена, че заспа по пътя докато пътуваха, натоварени в един камион около тридесетина мъже и жени. Пристигнаха пред нещо като хижа. На слизане от камиона ги накараха да си дадат паспортите, за да ги регистрират. Отделиха жените в едно помещение, а мъжете в друго. Това наистина беше хижа с няколко големи спални, успя да разбере сутринта. Опита се да разбере каква ще е процедурата по-нататък и скоро разбра – трябваше да забавлява клиентите на едно казино. Моли се, плака, опита се да убеди каналджиите, които се оказаха чисти сводници, че вече е стара и че тази работа не е за нея, да я изпратят в някоя кухня да мие чинии, но милост нямаше. Две години и половина, които искаше да изтрие от живота си, трябваше да задоволява прищевките на сърби, турци, араби и мъгже от какви ли не още националности. След играта в казиното, независимо дали загубили или спечелили, мъжете имаха нужда да доизживеят победата или да утолят мъката си. И тук си създаде ритуал, за да оцелее някак си и да не изгуби разсъдъка си. Вечер, докато се опитваше да заспи, което ù се удаваше все по-трудно и по-трудно, затваряше очи и си представяше поляната пред къщата си. Беше пролет и глухарчетата бяха нацъфтели като малки слънчица, огряващи поляната. Тя беше боса и газеше росната трева и се опиваше от песента на събуждащите се треви и птици. Въртеше се в кръг като дервиш, облечена в дълга бяла риза с красив венец от цветовете на глухарчетата. Въртеше се в танца на дервишите – танца на духовното израстване. Колкото по-силно я тъпчеха и колкото по-низко падаше, толкова по-силно се въртеше, докато забравяше къде се намира... От стреса напълня 30 килограма. Назим, каналджията-сводник, най-накрая реши, че вече не става за пред „хора“ и я изпрати в кухнята да се грижи за храната на момичетата. Гергана видя светлина в тунела. Може би ще успее да се измъкне и да танцува на поляната пред къщатат си. Беше събрала някаква сума, която можеше и да и стигне да се прибере, но как да си вземе паспорта и как да се върне обратно? Довери се на едно от новите момичета, което и изглеждаше добронамерено, но в крайна сметка тя я предяде на Назим. Назим я преби и я предупреди да не си и помисля да бяга, че следващият път ще бъде по-лошо. Шафак, снабдителят я попита какво е станало с окото и. Нямаше смисъл да крие и му разказа за случката. Неочакваше реакцията на този закоравял престъпник: - Аз ще ти помогна! Ти си добра жена, направи толкова добро на много хора с целебните си ръце и мехлеми. Благодарение на теб съм жив след онази престрелка! Ще те върна обратно! Това ще бъде моето БЛАГОДАРЯ! И той направи невъзможното. По неизвестни за нея канали, непознати хора я прехвърляха един на друг докато най-накрая се озова в Русе. Качи се на първия автобус. Заизкачва баира, но с бавна и провлачена стъпка. Още на първата пейка старите комшийки я заприказваха: - Гергано ма, добре дошла! Как си се окръглила – доста трябва да си се облажила в тая Германия! Ама къде ти е багажа? Как така? - Остави съседките зад гърба си да гадаят и да съчиняват легенди за багажа и. Стигна до къщата на Дечко, но вместо усмихнатия, вечно пушещ шегаджия, видя на вратата опъната черна кърпа и некролог. Една от малкото добри души на тази улица си беше отишла. Амин! Сърцето ù се разтуптя – пред нея се разкри поляната пред къщата и, осеяна с глухарчета. Не можеше да чака утрото и росата. Захвърли малката си раничка, събу си обувките и чорапите и огряна от залязващото слънце се впусна в дълго жадувания танц. Продължаваше да се върти в танца на радостта, на победата на духа и единението с Бога под изгряващата вече луна. На сутринта съседите я намериха издъхнала, със застинала на лицето усмивка.