Нефрита отвори очи, при което светът ѝ се завъртя, карайки стомаха ѝ да се преобърне. Погледът ѝ беше размацан, като на новородено, което я паникьоса. Не си бе представяла отвъдния свят така. Не знаеше къде се намира – в Каерсе, земята на боговете, която приветства всички добри души или в царството на тъмната богиня Ягами, Ифхаркум, където злите души са осъдени на вечни мъки. В уплахата си, тя не се усети кога бе започнала да хленчи, неспособна да изрече нормална реч. Постепенно обаче, паниката премина в странна болка. Бузите ѝ пламнаха от нещо, което тя добре оприличи на два мощни шамара.

                Цветните петна, минаващи за заобикалящия я свят, лека-полека придобиха очертания, урагана от звуци започна да утихва, а пелтеченето ѝ постепенно придоби членоразделност. Тя затвори очи и се отпусна, опитвайки се да заспи, но два нови шамара промениха решението ѝ. Кривите образи вече бяха придобили ясна форма и цветове. За нейно учудване, пред нея  се блещеше непознато лице. Това, което я впечатли обаче, бе удивителната красота и чистотата на пропорциите, и детската невинност на младежкия му лик. Белокосият, синеок младеж я гледаше с ококорени очи, но опитът му да изглежда загрижен се бе провалил, тъй като самото му същество излъчваше аура на спокойствие, сигурност и върховна наслада.

                - Най-накрая ма! Помислих, че си изгубена завинаги! Недей повече да ме плашиш така! – гласът на младежа бе мелодичен и жизнерадостен. Тонът, който той използва, вместо да бъде строг и поучителен, бе нежен и успокоителен, като песен.

- К-кой си ти? – бяха първите думи на Нефрита, след завръщането ѝ от смъртта.

- Казвам се Хоукай, но за теб, бебче, просто Хоук. А твоето име, сладуранке?

- Не може да бъде! Господарю Хоукай! Простете ми за неуважението! – жрицата направи опит да застане на колене и да се поклони, но единственото което постигна бе да залитне и да полети към твърдия под. Единствено рефлексите на белокосият младеж, спасиха главата ѝ от сериозна травма.

- Да не си посмяла повече да правиш такива каскади! Едвам те спасих първия път. Не го превръщай в навик, става ли? – въпреки, че Хоук ѝ се караше, Нефрита все така изпитваше спокойствие и радост, което се издаваше от усмивката ѝ. Осъзнал проблема, Хоук се ухили и затвори очи за момент. Изведнъж красотата му придоби напълно обикновена осанка, без да настъпва физическа промяна. Както жрицата с ужас разбра, вече не чувстваше сигурност, напротив – инстинктите ѝ се изостриха, като на закоравял войн.

- И така… – Хоукай скръсти ръце пред себе си, а съществото му сега излъчваше само и единствено суровата мощ на майката природа – …първо и може би най-същественото нещо е, че аз не съм никакъв Бог. И второ, от чиста любезност, ще си кажеш ли името?

- Казвам се Нефрита Кейхатсу… - на жената ѝ бе трудно да събира мислите си – Как така не сте Бог? Та Вие ме върнахте от смъртта…

- … технически не беше умряла все още… - поясни младежа.

Без да му обръща внимание, Нефрита продължи:

- Освен това аз съм жрица в храма на гръмотевицата, Перу’Вих! Вие сте нашият Патрон!

Хоук се бе облегнал на стената със скръстени ръце. Погледът му се рееше отвъд взора и за момент си помисли: „ Ама и Сасчо ги е надробил едни…”. След което отново погледна към Нефрита и с усмивка заобяснява:

– Аз не съм Бог. Може да съм по силен от повечето от вас, но това не ме прави всемогъщото същество за което ме мислите. Убеден съм, че и аз си имам своите лимитации – последното изречение го каза с леко шеговит тон – но да минем на главния въпрос, а именно „Защо ме събуди?”

- Арханската цивилизация се нуждае от Вашата помощ. Неизвестен извънземен вид изпепелява нашите колонии, а военната ни мощ е безсилна срещу армията им…

- Моля те, не ми казвай, че си си въобразила, че аз ще мога едва ли не с едно щракване на пръсти да унищожавам цели флотилии? – повдигна притеснено вежди младежа.

- Ами да. Вие все пак сте нашият Върховен Бог!

При тези думи, младежът се плесна отчаяно по лицето:

- Дай да се изнасяме към транспортния кораб.

- Откъде знаеш за тран…

- Може да съм реликва, но и вие не сте се развили кой-знае-колко на технологично ниво, нали. В противен случай, нямаше да си тук.

***

- „Совалката на лейди Нефрита напуска орбитата на планетата…“  - каза металически глас.

Капитанът на Лунар, Чарлз Улоник, се усмихна ехидно и напусна мостика. Като излезе от елеватора, бе настигнат от бойния командир. Двамата се спогледаха в разбирателство и се запътиха към корабната лаборатория. Тя бе разположена в задната част на съда, далеч от каютите и тренировъчните площадки.

                Когато влязоха вътре, те се озоваха в ярко осветена зала. По стените имаше метални шкафове и големи монитори с постоянно сменящи се графики.

- Как върви експеримента Макуин ?

- По план. Новата технология наистина е невероятна. Не може да се сравни с нищо с което съм работил преди.

- С други думи ще имаме позитивни резултати? – това беше по скоро риторичен въпрос. Ръката на Улоник беше увита около дръжката на пистолета и нямаше намерение да го пусне скоро.

- Разбира се, но ни трябва много време, докато завършим процеса напълно. – отговори Макуин.

Бойният командир се приближи до една от капсулите. Съществото вътре на момента си отвори очите. Едното в прекрасно зелен цвят, а друго, заменено от механична протеза. Стреснат, командира рязко се дръпна назад, с насочен пистолет. Макуин се разсмя и го потупа успокоително по рамото:

- Без „сосец”, няма „морец”. – след което се върна пред монитора и пръстите му отново забарабаниха по клавиатурата.

Двамата офицери напуснаха лабораторията и се насочиха към доковете. Преди да затвори вратата, Улоник се обърна към учения:

- Да преговорим пиесата - Лабораторията не съществува! Особено за Нефрита!

***

Пилота на совалката изключи двигателите и отвори вратата, която от натрупалия се пясък в хидравличните помпи, издаваше звук на умираща котка. От дълбините на космическия апарат се показаха Хоукай и Нефрита. До където им стигнеше погледа, имаше хора. Архани, гмоли и тук-там се забелязваше по някой ондел и таробин. Последните два вида бяха рядкост на военен кораб. Докато гмолите доброволно се бяха присъединили и предложили своите услуги на империята, онделите и таробините си падаха бунтари.

                Целият екипаж гледаше новодошлите със задоволство и в момента в който ги видяха, започнаха да ръкопляскат. Хоук се учуди, тъй като държеше аурата си под контрол. „По дяволите Сассоро, какво си направил…”. Мислите на младежа бяха секнати от жрицата:

                - Ларс ще те заведе до каютата ти. Аз трябва да пиша рапорт. – при което пред Хоукай застана среден на ръст мъж, от чиято задница излизаше опашка. Младежът кимна и последва ондела.

                Докато вървяха из тесните коридори на „Лунар”, мислите на Хоукай бяха насочени към миналото… и по точно онова, от което се бе опитал да избяга с подвита опашка, като първия страхливец.

Ларс, както се движеше малко пред него, забави крачка и двамата се изравниха. Със шепнещ глас той попита:

                - Защо си тук? Не страдахме ли достатъчно? Какво сме ви направили аз и моите братя и сестри, че да заслужим подобно отношение?

Хоук не разбра въпроса, пък и не искаше, за това си замълча. Когато стигнаха каютата, той попита ондела:

                - Разкажи ми повече за чуждите раси.

Ларс го погледна изпитателно, но след секунда-две неловко мълчание, той заобяснява:

                - Ние, онделите, бяхме първите поробени от арханската империя. Милиони братя и сестри бяха избити… Бихме се до последна възможност преди да капитулираме безусловно. – Ларс преглътна, преди да продължи - Гмолите от друга страна не ги е грижа за свободата си. Докато имат джаджи и свободата да експериментират на воля с все по-нови токсини, тях не ги интересува кой ги владее. Таробините са мистерия. Все още не са известни причините поради които са се предали на империята. Съществуват отделни групи таробини, които се бунтуват, и макар, че технологията им е някак си примитивна, успяват да нанесат смъртоносни удари срещу арханите, затова и при тях нещата са по-особени. Няма засилено имперско присъствие на Таробеа, както пък и самите те са рядкост в имперските колонии…

Ларс беше разговорлив, но гривната на ръката му избибка и той побягна като попарен. Хоук затвори вратата и седна на леглото. „Дали пък не направих грешка? Светът е поел по тъмен път… Май беше грешка… Идиота очевидно не си е взел поука…”. Мислите му отново бяха прекъснати. Младежа повдигна въпросително вежда и ченето му увисна.

                - Кр.ен! С.а.ииии от .еен! – Сякаш далечен глас се опитваше да му каже нещо. По странното бе, че леглото го бодеше право в задника… Изведнъж чу гласа съвсем ясно:

                - КРЕТЕН! МОРУК! Гледай къде сядаш бе!

Младежът на момента се обърна и видя малко човече. То бе не по-голямо от педята му. Беше облечен в бяла риза и вискозен панталон. Мъникът правеше нецензурни жестове по негов адрес и продължаваше да го нарежда:

                - Да не си оглушал? Идиот, кажи нещо бе, малоумник!

Сякаш безмълвен, Хоук го хвана за яката и го вдигна пред очите си. Лицето на мъничето почервеня от яд и се разпсува още по жестоко. Младежът го ръгна с пръст в корема и се засмя:

                - Ти ли си това, което наричат таробин?

Тези думи сякаш детонираха атомна бомба от псувни и ругатни. Хоук отново го ръгна, но този път по тялото на малчото премина електрически заряд, което му охлади страстите:

- ПРЕСТАНИ! Схванах ти идеята! Просто мразя да ми сядат отгоре…

- Е? Ти ли си това, което наричат таробин? – повтори младежа.

- Не. Аз съм Параксианец. Ние сме елитните шпиони на империята… - заобяснява малчото.

- Перфектен шпионин – разсмя се Хоукай – Следващия път ми скочи на лицето, та да си сигурен, че няма да те видя.

- Ами беше тъмно и тихо, а пък леглото ти е толкова меко… Абе заспах бе…

- Как мога да разпозная таробините?

- Никакъв интерес в моята раса… Срам и позор… - на върха на пръста на Хоукай започна да пращи електрически заряд, което видимо стресна параксианеца – Таробините се разпознават по неземната им красота и дългите уши. Най-вече по дългите уши. Чувал съм, че императора ги нарича „елфи”, но не знам к‘ви са тия…

- Ясно… А ти как се казваш палечко?

- Не съм ти палечко. По-голям съм от палеца ти! – погледът на дребосъка се фокусира върху искрите в очите на Хоукай – Ъъъъ, казвам се Коб’Натал.

- Добре, Коб’Натал. Пръждосвай се от каютата ми.

Параксианеца това и чакаше. Тъй като и без това не му се искаше отново да вкусва от електричеството, потрепери за момент, след което изпод бялата му ризка изникнаха два чифта ципести крилца като на фея и отлетя през вентилационната шахта.

Хоукай сложи ръце на тила си, и се излегна на леглото замислен. Металическият таван отразяваше всичко и той се вгледа в себе си, в това в което се бе превърнал… в ходещ и дишащ Бог.

***

Утринната сирена го събуди. Докато запушваше ушите си с възглавницата, се молеше това да не е традиция в империята. Комуникационната конзола изпука и от нея се разнесе гласа на Нефрита:

- Хоукай! Хоукай, събуди се бе! Хоукай, трябваш ни на мостика…

- КАЖЕШ ЛИ ОЩЕ ВЕДНЪЖ „ХОУКАЙ”, ЩЕ ТИ ПУСНА ТАКЪВ ТОК, ЧЕ ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ НЯМА ДА МОЖЕШ ДА СИ СРЕШЕШ КОСАТА!

- Разбрано. Яви се възможно най-скоро на мостика. Нефрита, край.

Младежа се изправи до седнало положение. Осъзна, че бе заспал с дрехите, унесен в мислите си. Реши само да си наплиска лицето, и се запъти към мостика. Поне империята се бе сетила да сложи указателни конзоли на всеки ъгъл, за по-неориентираните. А той определено спадаше към категорията „отнесени от вихъра”. След дузина завои, асансьори и стълби, най-накрая стигна до заветната цел. Стори му се, че се намира на носа на кораба, но де факто, мостика бе разположен в центъра на съда. Когато влезна, всички извърнаха поглед за момент, преди да продължат с рутинните си дейности. Командната не бе толкова просторна, колкото Хоукай си представяше. В центъра бе разположено капитанското кресло, което бе по-високо от останалите, а непосредствено около него бяха разположени местата на бойният офицер, навигацията, пилота, комуникационният офицер, научният командир, разузнаването, медицинският ръководител и главният инженер. До една от стените видя Нефрита, която му направи жест да я последва. Двамата преминаха през една странична врата и се озоваха в конферентната зала. Там ги очакваше капитанът, Тери Улоник. Самата зала беше овална, и на равни интервали бяха разположени гвардейци. Те се разпознаваха по черните униформи, белия плащ и “гърмящите” алебарди.

Когато двамата влязоха, Улоник се изправи, заобиколи грамадната маса и се спря на сантиметри от Хоукай.

- Ще ме извиняваш, но нещо не ми се вярва, че точно ти си нашият Бог.

- Най-накрая един с интелект – зарадва се Хоук.

- Но така или иначе, Нефрита си заложи задника, за да те домъкне при нас, за това да те видим какво можеш. Не, че ще е много, но все пак…

- Ще бъде глупаво да ме подценявате – окопити се Хоукай – Може и да не съм Бог, но съм много по-силен от вас! – като, че ли да докаже тезата си, той започна да вибрира. Секунда по-късно тялото му се превърна в размацано петно, точно преди да изчезне от поглед. Гвардейците започнаха един-по-един да литват във въздуха и да падат на земята в несвяст. – В края на краищата, аз съм толкова Бог за вас, колкото и вие сте Богове за мравките – чу се съскащ глас в ухото на Улоник, който сега бе плувнал в пот.

- Чудесно. Усещам как баланса се накланя в наша полза… Ако ни атакуваха по земя, обаче. Можеш ли да се биеш в космоса?

- Мога да издържам във вакуума, но за кратко. Докато пътувахме към кораба, Неф ми обясни за ситуацията. Помислих над въпроса и имам теоретично решение. За целта ще трябва да конструираме специални кораби. Ще ви разкажа за един мой проект над който работех преди… да кажем години. Но преди това трябва да направим няколко предварителни неща. Останах с впечатлението, че сте политеистични…

- Точно така – уточни Нефрита.

- За да съм напълно сигурен, ще ми кажете ли кои са останалите ви Богове?

- Хелин, Господарката на огъня и страстта. Уминаре, Богинята на водата и живота. Ердо, Богът на земята и мира, Ягами, Господарката на мрака и смъртта, и Лихаво, богът на светлината.

Хоук повдигна невярващо вежди. „Страстта? Живота?Мира?” помисли си учуден той, „Тия наистина са изперкали”. Но реши да се съгласи. От далеч си личеше, че нямат време, особено пък за ненужно дълги спорове:

- Първите четирима ги познавам. Последните двама или са леко измислени или… абе измислени са. - Неф само повдигна вежди но си замълча - Та по план, първо ще трябва да събудим Хелин, Уми и Ердо. Знам къде се намират. Второ, искам да прегледам схемите на сегашните ви кораби.

- Второто го имаш – рече Улоник – но по първото, ще се справяш сам.

- Може би ще е по-добре да се разделим. Аз ще събудя някого, Хоук ще събуди някого. Така ще спестим време. – обади се Нефрита.

- Има проблем с това разделение. Аз бях лесен дето се вика. Ердо го оставяме за накрая, че при него ситуацията е малко по-особена. Уминаре е абсурд да отиде друг освен мен. При Хелин… ами можеш да я достигнеш, ама има леко огнен нрав и може да те опече за едното нищо…

- Значи е решено! – плесна с ръце Улоник. Лорд Хоукай отива при лейди Уминаре, а Нефрита отива при лейди Хелин.

- Нефрита – каза Хоук – искам да вземеш някой със себе си. Искам да прегледам на бързо най-опитните ви бойци.

***

Всички се бяха приготвили за предстоящите им приключения. Хоук бе прегледал схемите на корабите и бе изготвил схемите с подобренията. Улоник се бе свързал с флотския команден съвет и четири от главните корабостроителници вече се бяха захванали да модифицират една флотилия. На рампата до совалките се бяха наредили неколцина души. Нефрита бе облечена в странна униформа. Изцяло от кожа, в черни и бели орнаменти, и въоръжена до зъби. По височината на ботушите ѝ бяха наредени серия от бойни ками за мятане, по бедрата ѝ се намираха два патронажа с пълнители. На хълбоците ѝ висяха два пистолета, по гърба ѝ пък бяха наредени автомати от различен калибър, над рамената ѝ стърчаха две катани, а пък ръцете ѝ бяха украсени с два куоржа. На неизречения от Хоук въпрос, тя отговори с „Енрамаг” и лукова намигване. По-рано същия ден, Хоукай се бе запознал с Хотару Росору. Тази мадама не говореше много, но пък за сметка на това се носеше, че е най-добрата сред най-добрите. Навлякла лека броня, тя стоеше с все тъй каменното си изражение. На сантиметри от земята и половин метър над главата ѝ, в ножник на гърба ѝ, бе окачен огромен меч(Мьолтае). Двете с Нефрита имаха бойната задача да „събудят” господарката на огъня, Хелин. Хоукай от друга страна бе заменил облеклото си(и как иначе – хиляда години не го бе сменял) със съвсем обикновено. Противно на настояването на има-няма всички, той бе навлякъл бяла тениска, тъмносин дънков панталон, и черни маратонки. Единствено бе настоял за две хавлиени ленти за китки с вибраниеви нишки. Според него, това било достатъчно, за да събуди Уминаре. Капитанът бе определил две совалки, които сега бяха в пълна готовност и чакаха своите пасажери. Преди да се качи, Нефрита се спря и се обърна към Хоук.

- На добър час.

- Подобно – отговори белокосият младеж и се ухили като малко дете.