Вече беше чист следобед. Слънцето скоро щеше да залезе и да сложи край на поредния работен ден. Небето сега бе оранжево, понякога туктаме се разливаше и по някоя червена, алена боя, караща го да изглежда като кърваво. Алис,русокосата двадесет годишна, синеока девойка, стоеше пред имението и се любуваше на красивата гледка. Лек полъх на вятъра галеше нейните руси, спуснати коси и я милваше по лицето. Стоеше на входа на имението, права със скръстени ръце пред гърдите и продължи да размишлява върху днешните новини-за това,че Маркъс бе убит и повече никой от останалите,дори и тя, нямаше да може да го види пак. Не и в този живот. Замисли се и за Роджър-мъжът, в който се влюби така пламенно и страстно, мъжът, който я караше въпреки всичко, да продължава смело напред. 

   Оливия изведнъж се появи и застана до нея.

     -Здравей-проговори й тя.

    -Здравей, Олив - отвърна й Алис.

    -Как..., как си?-продължи да пита милата брюнетка.

    -Как да съм. В шок. Всички са в шок и то с право.

    -Разбирам, и аз съм така. Той бе добър човек.

   -Така е,бе и работлив,и възпитан,и учтив. Как е Сеф,Олив?

 също,...но,уви...Боже,какво ни донесе само?

    -Мъчно ми е за нея. Само,ако имаше някакъв начин да я разведрим - каза Алис.

    -Как?-запита с надежда Маслинка.

    -В момента нищо друго не ми хрумва,освен да разведем малко-да се поразходим трите навън. И въпреки лошото,да се опитаме да се насладим на този,все още стоящ на оранжево-аленото небе,красив залез. Какво ще кажеш… или… звуча като егоистка?-нотка на самоувереност се прокрадна в гласа на русокосата девойка. Оливия,за да я успокой,веднага с мил тон й проговори:

  -Не,миличка,не си егоист. Напротив,идеята ти е добра.Само не знам как ще реагира Сефра. Да отидем двете да й предложим? Можем да вземем и Мариян с нас-предложи й тя. За миг,детска,радостна усмивка,се изписа на лицето на Алис. Тя поклати потвърдително глава и двете се насочиха към общата им стая. Когато влязоха видяха Мариян и Сефра да стоят прегърнати-Сефра ронеше крокодилски сълзи,а Мариян,като една любяща майка,искаща да утеши тъжното си чедо,я галеше по косата и й говореше нежно. Сефра заспа. Измъчена и изтощена от днешния ден,чисто емоционално,тя бе положена на леглото си и бе завита от старата Мариян. Е,явно разходката щеше да остане само за двете момичета - Оливия и Алис. Те излязоха от стаята и наново застанаха пред входа на имението.

   Изведнъж,силна полицейска сирена,огласи вълшебната,царстваща до преди малко, тишина. Полицаи с две коли спряха точно пред сградата, където стояха двете момичета. Двамата полицаи, мъже, някъде около четиридесет, слязоха от колите си,но само единия от тях се престраши да заговори. 

      - Здравейте, млади дами! Търсим Госпожица Алис Бейквингтън - обади се единият полицай,престрашил се да заговори.

     - Да, кажете. Аз съм Госпожица Бейквингтън-отговори им Алис.

     - Госпожице Бейквингтън, боим се, че имаме да Ви предадем лоши новини-каза вторият полицай, приближил се до първия, заставайки редом до него на една обща черта - линия. 

   - Какво искате да кажете,Сър? Нещо лошо ли се е случило? - гласът на младата жена прегракна от страх.

   -Свързано е с баща Ви-допълниха колебливо те. Забелязвайки нейната тревожност,двамата се опитаха да го кажат по-внимателно, но за жалост,не им се получи.

   -Как така е свързано с баща ми? Той добре ли е? Чакайте, имам и майка! А тя добре ли е?

   -Там е работата,че …- единият полицай въздъхна. Личеше си, че му бе трудно да каже това, което трябва -

   - Сър, виждам, че се притеснявате,но ака не кажете на приятелката ми,тя ще стане по изнервена от Вас,затова,моля Ви,колкото и да е лошо, каже й, кажете ни! - обади се Оливия,хващайки здраво ръката на русокосото момиче. 

    - Баща Ви е бил убит, малко повече от преди час. Светът на Алис сякаш се бе изпарил в момента, в който чу това. Наистина ли баща й бе мъртъв или бе просто някакво недоразумение,някаква полицейска грешка в съобщаването на починали семейни жертви? 

   - Как така е мъртъв? Та аз вчера се видях с него и пътувахме в една каляска!-извика тя.

  -Мадам,знаем,в шок сте,имате право,но ще Ви помолим да не вдигате толкова огромен шум!-предупредиха полицаите. -Само,от Вас искаме да дойдете с нас,да дадете показания и Ви пускаме.

   -Алис,ще можеш ли сама или да дойда за подкрепа?-попита я Оливия,усещаща същата напираща в гърдите, тежка болка,която изпитваше синеоката девойка.

   -Да,Маслинка. Не се притеснявай! Ще се върна! Ако някой попита къде съм и защо ме няма,кажи му,че съм излязла да се разходя,да не разбират,че днес всички преживяхме голям шок,не трябва да се преживява и втори. Ще стане твърде много за понасяне-сълзи вече се стичаха по нейните бузи. Тя се обърна към двамата мъже и каза:

    -Моля да ме изчакате само да се преоблека набързо и идвам!

   -Разбира се,чакаме Ви! 

  След пет минути колите потеглиха,а зад тях остана Оливия,която гледаше печално на тази днешна картина-смъртта на Маркъс и внезапното известяване,че бащата на Алис, сега бе мъртъв. Ужасно!  

  Час по-късно, в селото пристигнаха двете коли. Алис,без да чака да й отворят врата,бързо слезе от едната кола и запита къде се намира участъкът. Започна подробен разпит - кога го бе видяла за последно, какво си бяха казали и говорили, разпитаха я за неговия живот, за това дали има някакви врагове и тем подобни. Вече беше станала късна,късна вечер-около десет през нощта. Някои хора спяха,други оставяха лампите светнати на техните прозорци или пък тераси,но всички заключваха вратите на домовете си много внимателно. 

    Алис,изтощена до краен предел,без почти никакви сили,излезе от районното и се огледа. Боже, как сега щеше да се върне в имението! Нямаше дори и кола! Единственият й избор бе да остане да пренощува при майка си. Запътила се към нея,изведнъж тя дочу някой да й говори:

     -Госпожице Алис,някой не Ви ли е казвал,че е опасно да се разхождате ей така по улиците вечер? Тук гъмжи с убийци и крадци!-каза гласът зад нея. Тя се обърна и видя Роджър на своя кон. Той слезе и се запъти към нея. Тя също тръгна срещу него. Двамата се завтичиха един към друг и се прегърнаха силно,силно,сякаш не се бяха виждали от толкова дълго време. Роджър я притисна към себе и я прегърна,колкото можа силно. Целуна я по врата и я попита:

 -Какво се е случило,мила? Алис го погледна в красивите,едри като лешници,дълбоки,дълбоки очи и само пророни сълзи. Той, не разбирайки какво се случва, я целуна по челото и я запита същото. Хората ги гледаха с интерес от терасите и прозорците си и се чудеха, и не спираха да си задават въпроса -,,Коя бе тази двойка, излязла в тъмното по това наистина опасно време?”. Момичето със сини очи, с вече пресипнал от мъка и болка глас каза:

 - Нямам вече сили. Първо Маркъс си отиде,а сега… и моя баща-проплака тя горчиво през сълзи. Роджър бе вцепенен, бе смразен от чутото.Знаеше кой бе уби Маркъс,но не й кой бе убил бащата на неговата,плачеща в този миг, любима. Та нали бе убил Амелия? Кой можеше да бъде тогава? Това бе една трудна за разрешаване загадка-много,много трудна и в същото време… твърде болезнена. Двамата се качиха на коня и потеглиха към имението. След време,пристигнаха. Пред входа,обаче ги чакаха всички-Маслинка,Сефра,Мариян,Максимус и Оугъст. Когато я видяха,всички се втурнаха към нея и започнаха да я утешават.Господарят им направи знак да влязат вътре. Жените и мъжете се настаниха в кухнята и изказаха своите съболезнования. Дори,плачещата до преди малко Сефра за Маркъс,плачеше и скърбеше заедно с русокосата си приятелка. Мариян й направи топъл липов чай,който за кратко успя да я успокои. Оливия държеше нейната ръка и й говореше тихо-винаги Алис се държеше като нейна по-голяма сестра,още от първия си ден,когато тя пристигна,когато тя й подаде ръка,когато бе насилена,тя даде собствена клетва,че винаги ще я подкрепя и помага с каквото може,и има. Сетне,двамата мъже дойдоха и също изказаха съболезнованията си. Девойката просто бе съкрушена,а какво й предстоеше да научи за напред,за това имение и за своя любим,само авторът може да каже! Накрая,когато всички бяха готови да си лягат,Роджър,Господарят предварително влезе в общата стая на жените,за да ги предупреди,че ще даде отделна стая на Алис,поне за два-три дена. Алис не знаеше това,тъй като не бе там,когато той го каза на трите жени. Донякъде на тях им се стори твърде подозрително той да дава отделна стая на Алис. Бяха забелязали,не само те,но и двамата мъже,също и преди да умре,Маркъс,заедно със тях,всички подозираха,че между нея и Господарят се случваше нещо. Постоянно имаше някакво осезаемо напрежение между тях.. или пък бе просто едно магнитно привличане? Никой не знаеше,освен двама души-те самите,младите възлюбени с греховна любов,тепърва за научаване,че не е редна да съществува. Но никой не каза нищо,никой не запротестира,защото донякъде си дадоха сметка,че това може би е твърде голям шок за нея и че тя е поискала малко самостоятелно,лично пространство-нещо,което беше твърде разбираемо и ценено от всички. Мастарът затвори вратата. Всички вече бяха заспали.Но Алис-не. Тя тъгуваше,тя плачеше и скърбеше,ридаейки тихо и безмълвно,но тежко и жестоко отвътре. Роджър влезе направо в стаята й,намираща се до неговата-след две врати. Той седна на леглото й и я попита:

     -Как си?

    -Мъчно ми е,извинявай!-прошепна тя и се опита да прикрие лицето си със шепи. 

    -Не се извинявай,напълно човешко и разбираемо е!-каза и Роджър. Алис бе засрамена твърде засрамена,за да го погледне в очите,затова изправи завивката си и се опита да скрие поне малко скърбящото си,обрисувано с едри капчици солена вода,лице. -Не се крий,недей!-продължи да й говори.

     -Не искам да ме виждаш такав, в такова състояние,срам ме е.-призна си тя.-Ще може ли да ме оставиш сама,просто...,имам нужда да си поплача-допълни тихо Алис. 

   -Добре,лека нощ,принцесо!-каза й той и се наведе към нея,целувайки пламенно едната й буза,изпивайки всяка една нейна сълза. След това,стана и отиде до вратата,но за миг се спря. Риданията и хлипанията на страдащата му любима,се чуваха прекалено ясно,дори и да бяха тихи,тихи...на пресекулки. -Знаеш ли какво,Алис?-обърна се той към нея,застанал на прага на вратата.

     -Какво?-запита го тя,опитвайки се да прикрие треперещия си глас.

     -Тази вечер няма да те оставя да плачеш и скърбиш сама,нито другата,ни то по-по-другата,разбираш ли?

    -Какво имаш предвид това?-обърна се тя към него.

    -Ето това! Мъжът запристъпи от мястото си,доближи се до леглото на девойката и я грабна на ръце,буквално! 

    -Роджър,пусни ме!-извика му Алис.

    -Шшшт,тихо,млада Госпожице! Хората спят!Нима искаш да ги събудиш ли?-допълни той,смеейки се. Носейки я на ръце,той стигна до вратата си,отвори я,затвори след себе си и положи момичето на леглото си. Стаята бе тъмна,тъмна,но това не беше никакъв проблем и за двамата. Те само свалиха обувките си. Мъжът я прегърна и каза:

     -Искаш или не искаш,макар че предполагам че дооста искаш,няма да те оставя да плачеш сама! Ще бъда до теб колкото и когато ти трябвам! До теб съм,любима!

    -Роджър,срам ме е! Казах ти,че не искам да ме виждаш такава-не можеше повече да сдържа сълзите си. Девойката даде ход на мъката си и заплака като ранимо създание,като ранима сърна,простреляна в гората от ловджия. Младият англичанин я прегърна,насочвайки брадичката й към него и с цялата си сериозност й каза:

     -Това не е слабост,Алис,напротив. Понякога всички ние плачем,за да покажем,че не,че сме слаби,а че сме издържали толкова много време и сме станали силни като скали,че сме станали издръжливи,най-вече психически. Няма от какво да те е срам! Знай,винаги има някаква смелост в това да бъдеш нежен,в това понякога да покажеш от какво те боли,защото по този начин,малката ми,ти показваш,че си силна! Роджър я целуна силно и бързо отдели устните си от нейните. Девойката спря да плаче и само го загледа с големите си,сини като мъниста, очи. Двамата легнаха и се отпуснаха един до друг на леглото. Погледнаха се,усмихна се взаимно,след което заспаха,прегърнати един в друг.