Вятърът блъсна свирепо предното стъкло на снегорина. Отнякъде проникна рояк снежинки, завъртя се палаво и уморено се разтопи върху арматурното табло.

 

– Затвори по-хубаво вратата – каза Стефан.
– Че тя е затворена бе тате – Петьо бутна за по-сигурно още веднъж и добави неуверено – затворена ами.

 

Стефан пусна за миг волана, пресегна се, блъсна я, и тя се отвори. Виелицата ги перна с ледени пръсти.

 

– Ей тъй! – рече, дръпна рязко и вратата се затвори със звънко щракане. После се облегна назад, едър, самоуверен, хванал небрежно волана с една ръка.
– Ще те направя човек! – каза категорично – Сега си една мърда, дето за нищо не става! На майката ти възпитанието – изсумтя презрително – на майка ти пикливото възпитание! Една врата не можеш да затвориш като хората!

– Уж я бутнах бе тате...
– Бутнал си! По-мъжки бутай... кекава работа!

 

Петьо мълчеше виновно. Беше хлапак на седемнадесет години. Пъпчив, рошав и влюбен в баща си. Пред тях бе пътят. Виелицата се мъчеше да го погребе. Снегоринът се бореше с нея навел сърдито стоманена зурла. От двете страни – огромно и бяло се простираше полето. На границата на видимостта през кипящата снежна мъгла прозираше тъмния масив на залесителния пояс.

 

– Тате – обади се несмело Петьо – беше обещал да дадеш да покарам малко... пък...
– Не обиждай – Стефан даде газ и снегоринът гневно избуча – щом съм обещал – няма начин. Земята ще обърна и пак ще стане. 
– Абе знам, ама смяната свършва – обади се пак Петьо.
– Спокойно, има време. На връщане... – той се надигна – Гледай, гледай каква пряспа. Ей голяма пряспа. Сега ще я порна. Най ги обичам такива...

 

Даде газ и отклони снегорина в дясно от пътя, към пряспата. Вряза се в нея.

Нещо издрънча. Нещо сребристо блесна в снега.

 

***

– Туй пък какво е! – Стефан натисна рязко спирачката – Какво е туй бе!
– Кола, – рече Петьо – тате някой си е оставил колата – той се залепи на стъклото – ауди, тате, ауди е.
– Смотаняк! – изръмжа Стефан – Винаги се намира някой смотаняк да тръгне в най–кирливото време. Да го... – на езика му се закръгли и нещо сочно и пиперливо, но той го преглътна навреме.
– Тате да сложа ли въжето? – каза с готовност Петьо – Нали ще го изтеглим? Тук пречи, а тате, да го закача ли?

– Добре де, върви – съгласи се великодушно Стефан.

 

Петьо се гмурна пъргаво във виелицата. Пет секунди по-късно се появи обратно.

 

– Тате – изписка ужасено – там има някой, там има някой бе тате!

 

                                                          ***

Вратата на аудито бе заключена. Стефан удари рязко стъклото с лакът и то изстена разсипвайки се на стотици бляскави парченца. Мъжът вътре бе захлупил безжизнено глава върху волана. Протегна ръка в ледения полумрак и го дръпна за рамото. Човекът се свлече плавно напреки на седалката. Шапката му се търколи и откри плешиво теме осяно с лунички.

 

– Умрял ли е – прошепна пронизително Петьо – тате , умрял ли е?

 

Стефан не отговори. Разкопча бързо дрехите му и пъхна ръка. За миг застина.

 

– Жив е, – каза – жив е смотанякът! Ще се оправи! – и добави категорично – Няма начин!

 

После го сграбчи, издърпа го с мощно движение, метна го на гръб и затича тромаво към снегорина.

 

– Петьо – изкрещя задъхано – стой на пътя. Ако мине нещо спри го.

 

Петьо проследи с уплашени очи как баща му носи безжизненото тяло, как отваря с усилие вратата на снегорина и го стоварва вътре, как наведен зад заскреженото стъкло започва да прави нещо трескаво и съсредоточено. Едва тогава отрони.

 

– Добре тате.

 

***

Пътят зееше безнадеждно празен в двете посоки, изпъстрен с черни асфалтови петна там, където виелицата бе отметнала снежната покривка. Петьо, застанал по средата, подскачаше вече петнайсе минути от крак на крак. Нямаше шапка и косата му бе заприличала на бяла кралска корона от полепналия сняг.

 

Вятърът донесе тънък като конец звук на двигател. Той замря, ослуша се напрегнато, после хукна към снегорина. Подскочи и удари с юмрук по стъклото.

 

– Тате, идва кола.

 

Стефан се подаде за миг.

 

– Ами спри я бе! – викна – Какво си заблъскал!

 

Петьо се врътна и изтича бързо обратно. Срещу него, през снежната мътилка, жлътнаха фаровете на лек автомобил. Той размаха лудо ръце.

 

– Стой! – изкряка с момчешки фалцет – Стой бе!!! Стой!

 

Автомобилът – очукана, зелена шкода забави ход. Водачът бе сам. Чистачките не работеха и през покритите със сняг стъкла се виждаше само силуетът му. Неочаквано, когато бе само на няколко метра, увеличи рязко скоростта си и заобиколи момчето. Задният калник го блъсна, то загуби равновесие и падна. Лежеше в снега и гледаше сащисано след колата. Червените габаритни светлини едва се виждаха, когато се разнесе пълният му с безгранично възмущение вик.

 

– Къде бе простак, ей, простак с простак такъв!!!

 

Баща му скочи от снегорина – зачервен, разгърден и гневен.

 

– Тоя не спря ли бе – изрева – видя ли му номера, ей видя ли му номера, неговата....
– Не го видях – проплака Петьо – щеше да ме прегази бе тате, щеше да ме прегази като нищо.

 

Стефан изскърца със зъби от ярост, пое дълбоко въздух и онова сочно и пиперливо нещо, което, преди малко се търкаляше като камъче в устата му, разтърси снежните преспи наоколо.

 

***

Автобусът мина минути по-късно. Пътниците струпани по прозорците гледаха разтревожено как пренасят отпуснатото тяло на човека. Не бе дошъл в съзнание, но кожата му бе порозовяла.

 

– Ще се оправи, няма начин – каза по-късно Стефан, хванал уверено волана. – Важен е масажът. В такива случаи е важен масажът. Така го разтрих, че... – той доволно се засмя – ще се оправи, няма начин!
– Тате, щеше ли да умре? Ако не бяхме го намерили?
– Да – отвърна кратко Стефан.

Петьо мълча дълго. Подреждаше нещата в себе си.

– Ей тате – обади се – обаче оня голям простак. Ще ме прегази, ама няма да спре... голям простак.
– Такива трябва да се мачкат – каза свирепо Стефан – видиш ли такъв – смачкай го. Като гнида! Ако се надигне – пак го смачкай. Защото иначе той ще те смачка... няма начин…

 

***

Снегоринът излезе на кръстовището, избута поредната пряспа, и продължи към града. В кабината бе топло. Двигателят уютно боботеше, а снежните вихри навън изглеждаха нереални.

 

– Тате – измърмори Петьо – нали щеше да ми даваш да...
– На полигона – прекъсна го Стефан – като стигнем полигона ще отбия и ще направиш няколко кръгчета. Хем ще го почистиш.
– Е, полигона – проточи разочаровано Петьо – сега пък полигона...
– Ти какво? Искаш да ми вземат книжката ли?

 

Петьо не отговори. Обърна сърдито гръб на баща си и притвори очи в престорена дрямка.

 

                                                           ***

– Петьо, виж, виж!

 

Петьо отвори стреснато очи. Неусетно се бе унесъл.

 

– Същата ли е? – каза Стефан приведен хищно напред – Същата е нали? Други коли не са минавали... същата е, няма начин.

 

Пред тях, на завоя, завъртяна, забила муцуна в снега, зеленееше шкодата.

 

– Тя е – рече Петьо – същата.
– Падна ли ми гнидо – скръцна със зъби Стефан – гледай сега, само гледай, гледай как ще и смачкам фасона на тая гнида!

 

Някой тичаше срещу тях с вдигнати ръце. Стефан натисна спирачката, свали стъклото, подаде глава и запита приветливо.

 

– Какво става бе приятел, закъса ли?
– Бихте ли ме дръпнали – викна човекът и вятърът отнесе думите му встрани. Беше млад мъж, свит зиморничаво в червен скиорски екип – Страшно бързам. Трябва...
– Няма проблеми – прекъсна го Стефан – ще те дръпна разбира се. Хора сме да си помагаме нали? – той смигна на Петьо – Няма начин.
– Благодаря ви – каза човекът – сам не бих могъл да се измъкна. Бях се отчаял вече. Мислех...
– Спокойно, – прекъсна го пак Стефан – ей сега ще стане. – Петьо, я изтичай закачи въжето.
– Сега тате – рече Петьо и изхвърча навън.
– Абе аз откъде те познавам – каза Стефан – познавам те отнякъде.
– Не знам, – човекът повдигна притеснено рамене – аз не съм ви виждал.

 

Понечи да тръгне към колата.

 

– А нямаш ли брат спря го Стефан, един такъв русоляв…
– Не, – рече човекът – нямам.

 

Вратата на снегорина хлопна и Петьо влетя като хала.

 

– Готово тате – каза задъхано – закачих го.
– Ха така, – рече Стефан – и потегли рязко повличайки шкодата.

 

Човекът се защура, замаха с ръце, известно време бяга успоредно, викаше нещо раззинал широко уста. Виковете му потъваха в снега и шума на двигателя. После започна стръмнината и той изостана. В страничното огледало се видя как се опитва да отвори вратата на шкодата в движение, как се подхлъзва, пада, как се превръща в малко кърваво петънце в далечината.

 

– Гнида такава – изсъска през зъби Стефан – гнида нещастна…

 

Намали скоростта. Червеното петънце наедря. Превърна се в тичаща през снежната фъртуна фигура. Стефан изчака хладнокръвно да приближи на няколко метра от шкодата и даде газ.

 

– Петьо, хубаво да запомниш – каза натъртено. С такъв само така. Да му е обица за цял живот. Смачкваш го като гнида. Ако се надигне – пак. Ясно ли е?
– Ясно – рече Петьо умърлушено и погледна към страничното огледало. Червената фигура отново се бе превърнала в кърваво петънце.
– Ще му взема водата – Стефан намали скоростта – ще го изцедя! Докато клекне! Ще клекне. Няма начин.

 

Фигурата в страничното огледало отново наедря. Той изчака хвърляйки кръвнишки погледи назад " Неговата..." и рязко потегли под носа му. Човекът приближаваше отново и отново, и всеки път снегоринът отскачаше напред повличайки шкодата, като огромна примамка.

 

***

– Тоя бил голям инат – измърмори Стефан, даде газ и човекът отново се превърна в малка червена точица по средата на страничното огледало.
– Тате, стига толкова! – обади се Петьо – Стига тате!

Не бе продумал от момента, в който повлякоха шкодата. Гласът му потреперваше.

– На такива никога не им стига – каза сурово Стефан. Натисна спирачката и зачака търпеливо.

 

Човекът приближи. Залиташе но се стремеше се с неочаквана, почти нечовешка упоритост към колата. Падна, не намери сили да стане и запълзя. Почти докосна задния и калник, когато тя отскочи напред издърпана безмилостно. Лежа така няколко мига, после се надигна и запъпли отново – настървено и яростно.

 

– Тате стига, стига толкова – обади се отново Петьо, и гласът му затрепера още повече.
– Не го съжалявай – изръмжа Стефан – не съжалявай тая гнида!!! 
– Не го съжалявам, ама... много стана.... – Петьо почти плачеше.

 

Стефан се извърна към него. Погледна го внимателно.

 

– Добре де – каза неохотно – но ако питаш мен…

 

Натисна спирачката. Свали стъклото и се изсули навън. В първия момент не видя нищо. После различи оваляната в снега фигура. Приближаваше бавно. Залиташе сгърбен от поривите на вятъра и умората. Стигна до колата и спря подпрял глава върху нея. Отвори задната врата, надникна, затвори я и закрета към снегорина.

 

– Ей, приятел – викна ухилено Стефан – какво става бе, къде си ходил...

 

Човекът приближи. Дишаше тежко. Постави крак на стъпенката, надигна се и сграбчи Стефан за реверите. Очите му горяха под, заскрежените вежди.

 

– Слушай мръсник такъв! – изхриптя с ненавист – Там вътре лежи жена ми. С болки. Ще ражда бе мръснико! Ще ражда…

 

***

Шкодата потъна във виелицата. Стефан мълча дълго втренчил празен поглед в километража. Кабината изстина и предното стъкло започна да се покрива с приказни ледени плетеници.

 

– Тате , да тръгваме вече – обади се плахо Петьо.

 

Стефан се размърда вдървено. Постави ръка на коляното му и каза, без да го поглежда.

 

– Нали искаше да караш.
– Ами... – рече неопределено Петьо.
– Хайде, сядай на кормилото.

 

Той отвори вратата и скочи тежко в снега.

 

– Хайде, – извика – какво чакаш!

 

Петьо се подвоуми, протегна крак и се прехвърли на другата седалка.

 

– Пали! – каза Стефан. Беше затънал до колене в снега, разгърден, обвит от снежния вихър. Снегоринът избоботи.

– Тръгвай!

 

Петьо го гледаше недоумяващо, хванал здраво кормилото с две ръце.

 

– Тръгвай ти казвам! – кресна Стефан.

 

Стоманеното тяло се плъзна тежко край него.

 

– По-бързо – изрева – по-бързо!

 

Затича тромаво след снегорина.

 

– И няма да спираш! Няма да спираш! Ако ще да се скапя няма да спираш! Чуваш ли! Няма да спираш!!!

 

Викът му прониза виелицата, рикошира в облаците и се залута някъде в полето.

 

Автор: ПИ