Седях и съзерцавах тази спокойна върволица от хълмчета, която ограждаше долината от юг. Седях и се възхищавах на неземното спокойствие, което излъчваше. Пролет, лято, есен или зима, тя си беше все същата, само дето менеше цвета си. Ту ставаше сива като намръщено есенно небе, ту разливаше златния си цвят и омайваше със зеленото си спокойствие, а когато побелееше, в главата ми възлизаше спомена за чая от бъз на баба. Въпреки това, тя винаги изглеждаше спокойна, това сюблимно планинско спокойствие търсех и аз. Хем спокойна, хем дивна, хем страшна, да се чуди човек дали ще оцелее в нея неподготвен. Заедно с това, тя беше и майка, закърмила ме със своето розово мляко, което бликаше от гърдите и всяка пролет, а през тежките летни вечери ме омайваше с приспивния лилав аромат на лавандула. От хилядолетия в обятията и лежаха моите предци и тя пазеше техните тайни, а днес заветът им роди мен. Не можех да не пропиша за нея, невъзможно беше да я забравя. В нея се сблъсках с всички първи неща.  Нямаше как да забравя тази, за която Балканът беше огледало, тази, която плакнеше с хлад сутрешните зари, а вечер, езерото, издълбано в дъхавите и дебри кротко отмиваше залеза и тя дъхтеше приспана. Погледнеш ли я през лятото, както сега, ще видиш само тежката омара, която е затлачила тялото и само върховете и стърчат замислени към безкрая спасени. Някога и аз щях да лежа в недрата и отпуснато да почина.

    Средна гора, гора на омая, гора тръпнеща с безкрая.