Бабите от махалата

Като в картина на Майстора... Още живеят в ума ми, макар и отдавна преселили се отвъд. Над тях расте гъста зелена трева и вятърът свисти из клонаците на старите акации, превземащи постепенно малкото гробище. Но тогава, всяко лято и в началото на есента, а понякога и по друго време на годината, привечер, щом всяка приключеше с домашните си задължения и попреминеше жегата, излизаха на пейката пред някоя къща, колкото да разменят лениво някоя и друга клюка и да дочакат козето стадо да се върне от паша. Бабите от махалата се редяха мълчаливо на пейката, промърморвайки: ”А, добър ден!”– вързали басмените си забрадки на тила, с шарени престилки, където морно отпускаха загрубелите от полска работа и шетане у дома кафеникави ръце. Току до моста беше къщата на дядо Деко и баба Искрена – единствена тя от всичките имаше по-съвременен поглед към света и женската красота и дори и на тази преклонна /според нас тогава/ възраст си боядисваше косата. Имаше широко червендалесто лице с тънки устни, а вроден дефект на мекото небце ѝ придаваше специфичното гъгнене на гласа, с което несвикналите се объркваха, а ние се забавлявахме искрено и дори понякога, когато внуците ѝ още не бяха излезли на улицата, тайничко я имитирахме. До тяхната къща беше тази на баба Евтима – дребна старица с вечната черна забрадка-избеляла от слънцето, но искряща от чистота. Тази баба имаше толкова дълбоки бръчки на лицето, че цялата приличаше на изсушена смокиня, но пък винаги се смееше и имаше тих глас, наподобяващ звука на молива, който пише по хартията..Следваше по съседски баба Василка... Тя живееше в голямата къща на Василови и беше най-възрастният член на голямото им семейството. Едра, с криви крака, вечно обути в старовремски рипсени чорапи, тя имаше ведро лице с грубовати черти и косъмчета, стърчащи от многобройните ѝ бенки. Баба Василка беше първата от всичките баби, която си направи изкуствени зъби, но поради некадърност на зъботехниците нещо не й бяха по мярка, та все ги наместваше, издавайки странни клопащи звуци. Василови имаха голям двор, където садяха корнишони и ги продаваха. През предния двор, където обикновено стоеше голямата конска каруца и циментовото корито на чешмата, в дъното-обора, където връзваха сивкавия кон, на име Веско, та пред големия обор изсипваха на разстлани черги краставичките, малки и вкусни, току що откъснати от растенията. Често баба Василка ни изнасяше в престилката си от тях, а ние ги разграбвахме за секунди и щастливо хрупахме свежите зеленчуци, плюейки крайните им части, които понякога горчаха като отрова... Баба Зорка – самотната баба...  Пред къщата й растеше огромен стар орех и хвърляше сянка върху две улици и неизмазаната ѝ къща, затова пред нея нямаше зеленчукова градинка или асми, като пред всички останали къщи. Баба Зорка беше посадила огромни чемшири около циментовата пътечка, която водеше от портичката ѝ до задния двор на къщата ѝ  –отново сенчест и леко запуснат. Баба Зорка имаше внучка – Петя, на нашата възраст. Рядко идваше на село и за кратко. Със сестра ми я харесвахме и винаги, когато видехме че е дошла, я канехме да се полюлее на нашата люлка в двора. Но това щастие се случваше твърде рядко на баба Зорка. Синът ѝ започна да идва доста по-често чак година след нейната смърт. Така и си отиде-сама...Понеже рядко ѝ идваха гости, бяха я открили два-три дни след смъртта ѝ, както често се случва на самотните възрастни хора... Отсреща живееше баба Вита – прегърбена от тежестта на годините и остеопорозата мъничка бабичка, която беше много известна сред нас, защото в двора ѝ растеше зарзала и лятна круша с примамливо сладки плодове, съвсем близо до телената мрежа, ограждаща къщата ѝ. Тя сякаш отгатваше копнежа ни по нейните прекрасни плодове, затова често излизаше с пълна престилка и щедро ни черпеше с тях. До нея пък живееше баба Тинка-най-млада от всички тях, тя беше доста дебела и тромава. Обикновено излизаше клатушкайки се от двора си, където около пътечката до портичката растяха разноцветни астри и дамски сърца, а през есента – златисти и бели хризантеми обточваха като ароматен шпалир оградата и стените на къщата й...  В задния й двор имаше същия голям стар орех, под който стърчеше високото геранило на герана ѝ. И, разбира се, баба...Щом видеше групата, събрана на пейката, баба обуваше гумените галоши и излизаше да поклюкарства и тя. До нашата къща, пак до моста, срещу къщата на баба Искрена, беше тази на Цириликови, а баба Ценка излизаше рядко на пейката, освен, когато нямаше специална мисия-да се поскара с някоя комшийка или да даде лакомство на внуците си. Тя беше единствената баба от махалата, която пускаше децата с филиите на улицата, останалите все се притесняваха, че няма как да дадат за всички, затова всеки от нас закусваше у дома, а навън хрупахме зелени джанки или откраднати от Меденяковата улица кисели ябълки и неузрели круши. Бабите стриктно следяха за две неща-дали всички деца и младежи, които минаваха по това време по улицата поздравяват според обичая и дали знаят всичко за всеки, който се мяркаше наблизо. Така като тема на мързеливия им разговор бяха всички девойки от горния край, които тогава тръгваха, пременени с най-хубавите си дрехи, към центъра на селото, за да се закачат с младежите и да се кикотят на плоските им шеги. Понякога някоя от тях се появяваше, возеща се на рамката на нечие колело и тогава клюките се наостряха и придобиваха пикантен и доста по-любопитен оттенък, особено ако след известно време се оказваше, че въпросната двойка се е задомила. Имаше няколко поостарели ергени, особено един от тях беше чест обект на обсъждания, защото се возеше с жълта лада и ухажваше не една, а цели три девойки от махалата, а така и не се ожени за нито една от тях...Бабите седяха на някоя от сенчестите пейки с усмихнати лица, белите им коси се подаваха изпод забрадките и все се чудеха какво да правят с ръцете си, така, останали известно време без работа. Щом отвъд моста се зададеше стадото кози, с подрънкващи меко звънци, бабите постепенно разнасяха компанията, всяка тътрузеше уморените си нозе към собствения си двор, за да приберат козите и да ги обгрижат след пашата. Скоро след това всяка от тях се заемаше с вечерята и подвикваше внуците си да се прибират...

Бабите ходеха вкупом на погребения. Виждахме ги често да вървят към къщата на починалия, понесли шарени букети и свещи. Постепенно се почна и в махалата...Първо баба Евтима – най-възрастната, после баба Искрена –  внезапно почина от инфаркт, баба Василка-загина от вечната ѝ астма, която беше виновна за свистенето в гърдите ѝ, когато се смееше... Баба Зорка-никой така и не разбра от какво умря... Баба Вита –накрая за нея се грижеше синът ѝ и остана да живее в спретнатата ѝ къща с най-хубавата овощна градина в махалата... После почина баба, а след нея се заредиха и останалите...Като бяхме малки, най-големите ни страхове бяха от тъмното и да не умрат бабите ни...  Знам, че със сестра ми всяка нощ заспивахме в страх, че на другия ден нещо ще се е случило с баба и когато розовият изгрев избухваше на изток, а баба ставаше от сън, за да се погрижи за животните, ние можехме спокойно да поспим още малко, колкото баба да опържи мекиците и да ни събуди окончателно... И така растяхме ние... С нас постепенно увяхваха едни и поникваха други страхове, но дори и пораснали все още заспивахме с мисълта за баба, в ухаещата старовремска калъфка на възглавниците, удобните легла с пружини и омайния летен мрак, просмукан в просъницата на селската къща.