Мими се прибра в квартирата и в момента, в който заключи вратата, я налегна така познатото чувство за самота и меланхолия. Включи телевизора, сложи пакет пуканки в микровълновата и седна на леглото, докато реши какво ще прави днес. Искаше и се да звънне на Олег, но думите му на обяд все още я караха да се чувства гузна. “Боби...” – помисли си – “Защо имам такава нужда от теб все още?”
Бииип!
Пуканките бяха готови.
“Няма да му звъня, няма да му звъня, няма да му звъня...”
- Как си, Мими? – чу се познатият и до болка глас от другата страна на телефона.
- Просто исках да те чуя. – Тя се мразеше за това, което прави. – Как е Тони?
- Отлично, мерси, че питаш.
- Искам да те видя, Боби. Липсваш ми.
- Знаеш, че не трябва, Мими. Нека оставим всичко да отшуми.
- И ти знаеш, че още те обичам. Не ми причинявай това.
- Моля те, Мими, нека оставим това за друг път. Забавлявай се, не мисли за глупости. Чао.
Връзката прекъсна. ...