Наблизо имаше чешма. Слезе по стърнището надолу. Забеляза, че са разорани нивите, но нямаше посеви. Беше месец май.

     Раницата му тежеше. Имаше още няколко километра до града. Стори му се доста път. Свали товара от гърба си и седна на объл камък да почине. Така. Развърза вървите и погледна вътре: пълно беше с дрехи, малък вентилатор, пари, увити във вързопче, тоалетна хартия, пътна карта, зимни обувки...

     „Защо пък съм взел зимни обувки?“

     Знаеше защо – страхуваше се от змии. Всичко имаше вътре; натъпкана догоре, раницата се късаше по шевовете. А бутилката – изпита и празна. Накъде без вода? Със сигурност тук имаше извор. Някой добър човек беше изкарал навремето от поточето тръба и оттам капеше, дори течеше понякога чиста, насълзена вода. Дядо му разказваше за този човек, но вече не помнеше ясно. А да! Добрият човечец имал трима синове. Пораснали и се разбягали по широкия свят. Останал съвсем сам старецът. И понеже му било тъжно и нещастно, направил чешмата, та когато се върнат, да отпият и да си спомнят. Глупава история. Сантиментална. Обаче автентична.

     Огледа се. Кестенът си беше на мястото – още зелен и вече напъпил, съскаше нещо в храстите, а косовете се поклащаха бавно и мързеливо по вейките с отворени човки, защото беше топло за сезона и рано за следобеден сън. Уж пълно с живот, а нямаше жива душа: едва ли ще срещне някого да го упъти.

     Ядоса се. Стана и тръгна делово с бутилката в ръце към долчинката, раницата остави. За какво се му тези дрехи? Почти е лято. Целият този багаж го беше взел, защото отдавна нещо го теглеше да дойде и да поостане няколко дни в къщичката на дядо си покрай градчето – вечер там ставаше студено, така помнеше, завивки не знаеше дали има останали, а и те са изгнили или въшлясали, няма как да е иначе след толкова време. Имаше си оправдание този багаж и това оправдание тежеше.

     Всеки трънак му беше познат – вчера сякаш беше, когато с пръчка сечеше бодлите им като Санчо Панса, оръженосецът; представяше си, че когато порасне, ще стане Дон Кихот и ще обиколи света като истински рицар. Тук се играеха като малки. Да, ето тук. Това му беше поршето – в папрата си беше направил основи и носеща конструкция на своя бъдещ автомобил. По този макет след години щеше да сътвори собствена състезателна кола – най-бързата на планетата.

     – Бръмм! – изръмжа и сви наляво.

     Затича се, изсвистяха гумите на поршето и изведнъж я чу! В съзнанието му бликна сякаш. Водата ромолеше! Знаеше, знаеше, че е тук. Някои неща не се променят. Където е текло, пак ще...

     Ромоленето се оказа част от пожълтяла пластмасова кутия. Тихият ветрец я блъскаше в изгнил корен на старо дърво и тя стържеше и хлопаше ритмично.

     Хвана го още повече яд. Не може да е сбъркал. Зави надясно и се помота в кръг. Започна да къса нервно бъзаците, да гони пилците от гнездата им, да чупи клоните. По дяволите! Нали се връщаше! Как може да го посрещат така? Какво е това безразличие? Стар е вече да играе на жмичка. И с кого? С какво?

     Уф, най-после! Ето го. Пред очите му е бил тоя чучур, затова сигурно не го е виждал. А когато човек е ядосан и жаден, не вижда, не чува добре.

     – Да! – възкликна. – Знаех си! Това е!

     Капеше едва, процърцорваше, но беше достатъчно. Наля си и отпи. Същата течност – хладна и чиста, ведра, позната, го изпълваше със спомени и усещане за младост. Остави капките да се излеят покрай устните му и да намокрят фланелката. Краката му, свити, изтръпнаха, докато напълни малката бутилка, тя се изпоти, затегна капачката и тръгна обратно.

     Тук беше облият камък.

     Раницата обаче я нямаше. Погледът му зашари из полето – изорано и незасято. Нямаше жива душа. А обли камъни – колкото щеш. И започна да обикаля из камънаците, всичките обли и бели, за да намери раницата край някой от тях.

     Толкова дълго я търси, че накрая слънцето тръгна към залез. И водата пак свърши. Значи трябва да се върне при чешмата.

     – И колко ще продължава това? – запита се на глас. – Въртя се в кръг. По-добре направо да вървя към града, после ще свърна към къщата на дядо. После. Може би – утре.

     И тръгна. Без раница му беше по-леко. Помисли си, че този багаж вече няма нито смисъл, нито оправдание.

     Сгреши.