Отвисоко се види надалеко. А пък когато е мръкнало и навред около тебе гори, чини тн се, че е чак докрай света. И дорде ти стига погледът – пожарища, пожарища. Ех, погина хубавата ни България. Още веднъж. Само дето тоя път ние сами си я подпалихме. Ще може ли отново да възкръсне от пепелта? Ще ни простят ли внуците?

Високо бяхме, та гледахме огъня. На север към Дунава. На изток към морето. На запад към София. На юг към планината. България гореше и тежки, тъмни пушеци заприщваха небето. Пък нейде наблизо встрани от нас проблясваше кръстът на Майката на всички български църкви. Червенееше, че го коваха меден, а не златен, времето на Борис и Симеон и техните елмази и мрамори отдавна беше минало. Сега е турско време. В турско време построи се храм на Светото Възнесение на Сина Божий. И биде вдигнат над вехти, свободни и славни руини на Асеновата и Шишманова патриаршия. На Хисар, хълма старопрестолен и държавен, който някога наричали Царевец или Царевград. А сега как го наричаме? Място на последната битка? Място, дето ще мрем? Няма такива думи на български! На старите не са им трябвали, защото винаги са побеждавали. А ние още не сме сколасали да ги измислим. Много време трябва, та да нагласиш думи за погибел, за умиране и за робство. Петстотин години поне. Още не сме я докарали до там! Но си беше. Погибел, умиране... И робство. Такова беше. Не съм вярвал, че има толкова турци. То и само турците да бяха! Всякакви! Даже и българи. Потурчени и християни. А гърците?... Имаше един гръцки владика, дето водеше турците по бъгарските села и питаше оня: „Българи ли сте, бре, или сте гърци?”. И ако кажеха, че са гърци, оставяше ги живи, ако ли пък българите държаха, че са българи, колеше владиката, заедно с турците. Това ли, Боже, не можеш да търпиш у нас, такъв ли ни е големият грях, Господи?... Че сме българи и искаме да са българи децата ни?... Толкова лошо ли е, Боже, че ни мъчиш и тормозиш?... Нееее, няма да стане това, което си намислил... няма да се дадем, ние никому нищо лошо не сме сторили. Само искаме да живеем свободно в своята си земя. Но не можем. Турчин – анадолец кръв смуче яко пиявица. Турчин гази чест на наша тънка, висока, черноока, белолика българка. О, да би змия лютица го изела! Майка жална, майка люля си своя клета рожба и жежки, дребни сълзи рони над нея! Господи, Господи, ида при тебе, не е далече твоето правосъдие, но дали имаш очи да застанеш насреща ми да те съдя аз по човешки, Боже мили?...

Гореше България. А на бойниците да я гледаме как гори бяхме се изкатерили едно чудо народ – царят самодържавен Петър Шишман Трети, правителствующия синклит, на Сирма сина и щерката, също и Димо Сирак, и още други велемощни боили и държавници, а и аз насреща заедно с тия всичките. И мълчахме. Вятърът вееше и плющяха пурпурните и копринени наметала. Ушити всичките по най-последна мода. Шарени и цветни. Само Димо бели дрехи носеше. Беше... хубав. А и не само той. Гледах ги всичките тия мъже, избрани сред българите, умни, смели и сигурни. Първенци. За икони не стават, пък на – България им свива ореоли... И това са сегашните, които знаем и сме виждали, а онези, по-рано родените, които не знаем и не сме виждали, те какви ли ще да са били?... Спомнете си за конниците на Крум, българи, и си представете само двама и трима от тия да можеха да застанат тука до нас! Представате си истинската и непобедима българска войска!

Тръгна си царят, заслиза надолу по бойниците на крепостта, а с него и другите се изнизаха. Хубаво го рекох – изнизаха – все едно, че са вързани един за друг, все едно са три синджира роби. А не бяха. Бяха тия най-важните и чуените във Великата война на България. Внуци и правнуци на боляри, севастократори, деспоти. Силни и свободни люде. Били някога. А сегашните? Сегашните май не са. Че тръгнаха подир царя си. Без дума да кажат. Докато България гореше. Изнизаха се. А горе останахме глупавите. Да гледаме пожарищата. Димо остана. А с него и аз. И на Сирма синът. И щерка й. Като помисля сега – никога не попитах как му беше името – за мене си остана просто на Сирма синът. Бял, строен, рус и хубав. И смел, и бесен. Като Димо. Същият. Яко да му е Сиракът баща, но не по кръв, а по българщина. Такъв само един знам в миналото да са наричали. И този бил Кубрат-баща. На всички българи закрилник. Навсякъде, по всички български земи. Пък Димо беше само за нас. Но и то не е малко. В това мръсно време не е малко.