Веруй Бога... Кой беше? И защо така му викаха? Сам си го направи. Винаги и всякогаш все една му беше приказката:  Веруй Бога това, Веруй Бога онова... Веруй Бога... А не личеше толкова пък чак да е християнин и църковник. Беше... беше голям. Канара. Българин. Юнак. Левент. По-голям даже и от царя. И затова сигурно онзи го избра за началник на личната му стража. А може и просто заради мустака, че беше Веруй Бога с него прочуен. По цяло Българско. Никога не я разбрах тая гордост. Мустак, мустак, колко да е мустак?... Ще речеш не обикновени космарлаци, ами на златен овен руното. Толкова чак си го обичаше тоя пусти мустак и така го пазеше. Да е извит и пръчнал нагоре. Все повтаряше: „Веруй Бога, мъж без мустак не е мъж!...”. Ама... ама и на това му дойде краят.

За добро изгори си мустака, а с него още и чисто месо, и здрава кожа. Ковашко огнище огън подхвърлило и мало чираче вътре в огън останало. Самичко. Курбан да гори. Нямало кой да го отърве. Самичко било. Чираче, мило сираче. Без баща и без майка. По милост прибрано чужд хляб да яде. И тука, ето, дошъл Веруй Бога, та се хвърлил в огъня. За едно дете. Ничие. Българче. Наше. За него си изгорил Веруй Бога кожата и лицето. И го спасил. Нашето. Българчето.

Щом видя царят своя пазител такъв грозен и обезобразен, обадил му, че не става вече за царска служба. Ха! Не става ли? Не става? Хранените люде на държавата май нещо по-различно мислили. Захванали доволно често да си острят мечове. И лошо да гледат. А беше време, не да е царска дружината и господарска, току царен дружином да се повинува. Ми го подбра страх Петър от Веруй Бога, да не стане бунт и несъгласие, та го остави до себе си, нищо че е опърлен и похабен. Но да видиш, Веруй Бога някак се погнуси от царя и потърси друг, по-достоен началник. Дето може и да не е цар, но да блести храбър и смел. Честен. Достоен и предостоен. Че търси го и намери. Димо намери. Беше Димо храбър и смел. И честен.

Ще рече някой: късно е било. Какво като е късно? Вие кога намерихте човек, заради когото си струва да се мре – рано ли, късно ли? Или никога? Никога... Нали? Лесно такъв не се намира. Но ние си го имахме, хора! Имахме Димо! И бяхме честити да живеем в неговото време. То беше време велико. Защо да си раждан, ако готов не си с песни да умираш? Защо? Хайде, кажете защо?! Мълчите. Тогава друго да питам: знаете ли вие песни за Димо Сирак? Не може да не знаете! А Веруй Бога измисли първата. Ех, лъжа ви, не той, а негов другар беше. И не първата, а от първите една. Но пък Веруй Бога викна да пее. За Димо викна. Из връхо, из планина... Така, та гръмна припевъ по цяло Българско. И после още много песни имаше. За Димо все. Всякакви. Хубави и глупави. Къси и дълги. Хороводни и жетварски. Какви ли не. Помня ги всичките. Но мълча. Веруй Бога пееше, а след него аз мълча. И плача. Защото съм грешен. И сърце за песни нямам.

Само да пиша за гроба ти, Димо...

Беше вечер тиха и хубава. После дойде нощта. А кога се развиделяваше, напълнихме отново медното гумно с народ. Начело беше царят, пък до него онзи сандък с книгите на патриарх Евтимий и с българската корона. Отвориха стария и прастар таен проход. Царският. Същият, през който Шишман бягал някога. Сега пак там друг Шишман да бяга щеше. Петър Шишман Третия. А с него и всякакви люде. Болярите. Епископи. Целият народ. Бягат всичките, чезнат един по друг в тъмната дупка яко плътеници и дракоси. Не се дърпаха, не се бутаха, всичко чудно се правеше като по конец. Чак някои мислеха бягството за победа. Че са победили турците. Като са избягали. И даже викаха „Ура”! Пък други гълчаха да пазят тихо. А войниците направо ги пердашеха с копия по гърбовете. Ама нахалост! Простият народ с нищо се не плаши. Ни с пердах, ни с гълчене. Не е случайно речено „българска работа”. Хубава, ама българска! Прост народ, наш народ. Нейсе!

Колкото повече се вдигаше слънцето нагоре в небето, толкова повече чезнеха людете и опустяваше Царевец. Би рекъл някой да е по-добре, ако се бягаше нощем. Нека този помисли втори път. Знае ли какво е да се блъскат слепи Самуилови войници? По чукари и по дерета. С малки деца и стари баби. Водил ли е този някой две крави поне из тъмното, а камо ли пък цял народ? Не? Тогава да не се обажда.

Право е, че всичко за пример правено беше. Хубаво бягаха българите от столицата си. От Царевец. Воглаве с царя и войската. Колкото войска му е останала. И народ. А народът колко беше? Колкото – толкова! Потрябва ли, жените нов народ ще народят....

Димо гледаше. Гледаше как бягат. Българите. И оставят столицата. Царевец оставят. Спасяват се. Срамно, ама сигурно. Какво като е срамно? Такова е времето, рекъл някой би. Бягай, българино! Бягай, бягай! Без да се обръщаш! И пушилка да се вдига от петите ти!

Няма да споря. Такова беше времето, вярно е. Ама аз съм от по-старото време. Миналото. Пък Димо време го не ловеше. Никое време. Стоеше той настрани и гледаше. Гледаше и гледаше. С тия свои ясносини очи. Потънали в кръв. И не да е сам. Стоеше до него Веруй Бога. Такъв един изгорял и без мустаци. Нащърбен. Похабен. Грозен. И див. А до Веруй Бога цяла върволица от още по-диви мъже. С остри ножове и твърди брони. Бесни и безумни българи. Малцината, дето не бягат. А стоят. Похарчените.

Луди.

Луди и чудесни.

Чудесни, ама няма ги вече. Останах само аз. Болен и слаб. Немощен и посрамен. Но пиша. И ще пиша. Без сън, без покой. За спомен. За тях. За тия. Докато дишам и виждам. Ще пиша. За моите българи. За Димовите. За нашите. Дето ги избиха турците. Избиха, заклаха. Промушиха, накълцаха. Глави рязаха. Орлинки, сиви орлинки, на погибел да ви е радост. С бяло се месо наяжте, с черни се кърви напийте...

Почти се изпразни медното гумно. Малцина бяха останали, дето да не са побягнали още. И тогава отнякъде се появи Грую, тъмничарят. Такъв един занесен и докундисан. Пиян.

- Къде е? – питаше.

И сам си отвръщаше:

- Няма го!.. Тука трябва да е, де може да иде!..

Този съвсем го бяхме забравили. И него, и тъмницата му... то пък и една тъмница, само един затворник в нея имаше... Един и кой – на Димо братът, Богданчо. Ама чакай, какви ги говори тоя, Богдан ли го няма, как така го няма, къде е???

И тука чак ми се припомни един глас. Шептеше и шумолеше:

„Ако щеш ми вярвай, ако щеш ме искай, твоя съм! Твоя съм, дорде дишам, до последно, докато ме има.”

Тия думи!... Тия...

Ах!

Разблъсках хората около мене и отчаяно се вкопчих в дрехите на Веруй Бога:

- Видя ли на Сирма щерката, тръгна ли с другите?

- Веруй Бога, - избоботи оня. – не съм я вижал, ама трябва да е тръгнала. Речете, дружина, мина ли девойката?

И неговите люде вкупом заръмжаха и заклатиха глави. Никой не я е виждал. Къде е тогава? И онзи къде е? Онзи, еничарина? Еничарин и на Димо брат. Братец рожден, като него същия, само дето е потурчен. И еничарин. Къде е, нали в затвора беше, в тъмницата?...  И онази, на Сирма щерката, къде е кучката? Няма я! Няма ги и двамата! Ах, Димо, Димо, какво ще правим сега?! Беда, Димо, беда! Беда и предателство!

- Отивам аз до решетката и гледам – отворена!... – редеше Грую сам на себе си и заваляше думите. – Как така ще е отворена?... Няма как. Кой да я отвори? Нали е у мене ключът? И на никого даван не е... Е, само на оная мома, ама тая ли баш ще тръгне еничарин да пуска...

- Мълчи! – проръмжа Димо, а гласът му се сипна из целия Царевец. Нагоре и надолу. Яко гръм. Яко буря. А тихо говореше...

- Веруй Бога, - заповяда Сирака. – да иде някой да провери потерната, дето води за Трапезица. Ако е затворена, ще знаем. Ако е отворена, пак ще знаем... И ще мрем...

И като рече така, извади Димо ножа си из ножницата.

Пък онзи не изпрати никого, току самин отиде и се бави ни малко, ни много, а накрая отново се появи през камъните и ходовете, такъв един ошмуган и омърлушен.

- Веруй Бога, Димо, - рече. - затворена е потерната, ама скоро е била отворена. Личи си. Ох!...

И се подпря под стената. Въздух не му стигаше. А Димо си прехапа устните. Така, та блъвна кръв по белите му зъби и потече надолу.

Защо се ужасявате, хора, и защо тъгувате? Ваша ли е вината за това предателство? Не е ваша. Моя е. Аз ги чух. Не вие. Аз чух и видях. Но сляп и глух съм бил. Винаги. И досега. Срещна ли хубаво момиче или жена, все вярвам и мисля, че тъй също е здрава, чиста и добра. Все вярвам, а то е напротив! Обичайно всегда е било красивите хора да имат черни души. Покварени, защото са свикнали всички да им се умиляват и да им угаждат на хубостта. Да получават каквото поискат без труд и усилие. Разглезени, размамени! Такива са. Ама не и за мене. За мене лице красно е сърце красно. А вие подобни не бивайте. Че на грехове като моите няма да удържите. Будя се нощем. Крещя. Блъскам си главата в студените камъни. И какво? Ще върне ли това някой от умрелите? От закланите българи? От моите братя? Няма. Умрелите са си умрели. И да ви кажа, завиждам. Те не страдат. Страдам аз. Разкайвам се и моля за прошка. Ала никой не остана за прощаване. Сам съм. Забравен. Ето, за пример ме вземете и не вярвайте. Никому не вярвайте. Ни на хубави, ни на грозни. Ни на мъже, а на жени още по-малко. Никому! Само на себе си. И на България. България, България!... И на Димо. На Димо Сирак....

Ех, Димо, Димо, като ти изкопах гроба... по-добре аз да бях легнал в него....

А в това време, докле кълняхме и пустосвахме Сирмината щерка, кучката, отвън на стените затръби турска бурия. Събираха се турците да вземат Царевец. Знаеха, че малцина сме останали. Малцина да гинат мърцина... И какво сега, време ли е да се мре? Не исках да умирам, ами да живея. Мило ми беше небето, синьото, и зелените ливади, и белите салкъми, всичко ми беше мило. Не ми се умираше. Грях ли е да искаш да си жив, лошо ли е? Не знам. Знам само, че Димо не беше го страх. Щом тръгнаха турците на пристъп и видя той, че сме твърде малко да пазим добре целия Царевец, раздели хората на два отряда. Едните качи на високите стени на Българската Патриаршия Възнесение Христово, Майката на всички български църкви, там да се бранят до последно и по нея да избиват и измушват турци-анадолци, доколкото им е възможно. И тия клаха и избиваха, вервайте ми. Мамицата им разплакаха на поганците! Толкова се бяха разбеснували, че по едно време около стените на Патриаршията се натрупаха цели камари от тела на неверници, а живите, които напираха да убият малцината останали от нашите, газеха по телата на другарите си, катереха се по главите им и тъпчеха черните им кървища. Само и само да стигнат до българите. Да ги насекат. Да ги разпорят. Да поругаят храма им. Да го запалят. И да го няма.

Защо? Що за бяс е този? Откъде иде желанието да убиваш и да унищожаваш? Нали сме всички хора, живи хора, от майки раждани. Внуци и правнуци на един и същ праотец. Или не сме? Или в кръвта ни е записано да сме убийци? Или сме глутници вълци, на което е предречено да се давят и разкъсват едни други? Ако е така, Боже, то спри да искаш от нас да сме добри и милостиви. Спри да искаш да си обръщаме другата буза, когато ни ударят. Не каза ли ти, Боже, че си дошъл на света не за мир, а за меч? Къде е тоя меч? Кога ще го вдигнеш? Кога ще го размахаш, Боже? „Когато му дойде времето”, проповядва игумена на манастира. Лъже той! И ти лъжеш, Господи! Нивга меч не си имал! Мамиш само бабичките да ти вярват и да чакат справедливост! Ако тогава, на Царевец, не беше време и място за Божи гняв, за огън и жупел, то не зная аз какво друго трябва, да та потръгнеш тоя твой пусти меч из ръждясалата ножница! Какво още? Да се затворят хиляда жени и деца в Твоя църква, а турците да хвърлят отгоре им пчелни кошери? И когато клетите накрая отворят вратите, да бъдат клани и разпаряни направо на олтара ти? Даже не мога да си представя такава страхотия, но кой знае, в тая прокълната агарянска царщина бива всичко, що нигвга не е бивало. Тогава поне, Боже, би ли се събудил, би ли се размърдал?.. Не, нали?.. Какво са за теб някакви жени и деца, какво са някакви хора... Но ако не друго, Господи, поне ела, пронижи мене, който те наричам страхливец и измамник, и те проклиням право пред иконата ти! Та да забравя най-после. Да спра да чувам писъците. Да спра да виждам кръвта. Но не забравям. И не спирам…

Накъсо речено, българите бяха избити, Майката на всички български църкви беше осквернена и запалена. Отново. Както и преди векове. И пак поробители тъпчеха медното ни гумно. Онова, неверното, неистинско гумно, което струпахме как да е, а не както трябва. Защото и ние сме българи какви да е, а не каквито трябва. Останахме само ние, малцината, които стояхме по бойниците на царския дворец. Димо, аз, Веруй Бога и още неколцина от хората му. Толкова.

И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше Смърт; и Адът следваше подире му...

Не, сгрешил е Йоан в Откровението, кон нямаше, само арапи... Подир арапи – татари, подир татари – манафци... За нас идваха. А че името им е Смърт – това, виж, вярно беше.