Така ми рече третото момче. И млъкна. Нямаше що да каже повече. Мълчах и аз. Само Янтра сърдито шумеше. Че тогаз се обади отново първото. Първото голо и босо българче.

- А ти, чичо, да ни простиш!

И ето, на мене пак ми се пророниха сълзи. Опустело да е! Докога така ще рева, свърши времето на сълзите, а сега е време на кръв. Не трябва повече, тоя рев за нищо не помага. Пречи само! И ако Шуна е тука, как ли ще ми се кара... Но е това. Такъв съм и не ми пука дали ме съдите. В ада вървете всичките! Само като ми каза „чичо” и като ми каза още „прости”.... Ох!...

- Ех, момче – едва можах да продумам. – какво аз да прощавам?.. Ти ни прости, че ние загубихме, а турците победиха. Че сме слаби и никакви. Че ни избиха и изклаха. И че ви оставихме на тях. Сами. Голи и боси. Прости ни, че ви оставихме! Брате мой, дете мое, прости!...

- Простено да ти е. – рече първото момче. – И на тебе, и на нас.

После вдигна камък. И другите вдигнаха.

- Не се сърди. – прошепна. – Турците търсят. И скъпо плащат. Обещаха хляб. И че няма да ни тормозят. Поне една нощ. Поне един от нас. Обещаха, но пак ще дойдат. Нямат тия срам и насита. Знам, че ще дойдат. А си виновен ти! Ти си голям, ти си ни батко, трябва да ни пазиш и учиш, а не да ни раздират поганците!

И се нахвърлиха вкупом момчетата върху мене и заудряха по главата и където сварят. Жестоко. Като на враг. Окървавиха се голите им хилави гърди. С моята кръв. Пребиха ме. И вързаха. Тия българчета. Нашите. Те ме дадоха на турците.

Зурни. Зурни да сте чували? Хубаво свирят. Едно такова... остро и диво... Харесвате ги. И хоро им играете. На зурните. Веселите се. Рипате. Не, не ви съдя. Не си мислете лошо за мене. Вие не знаете. Не сте чували. Не сте чували моите зурни. Аз чух. Чувах ги. Тия зурни. Тогава. Кога бях свързан и хвърлен. Уловен и стадалец. И потъпкано всичко и мило българско. Чувах, а да гледам не смеех. Турците тържествуваха, пък нас просто... ни нямаше. Все едно нивга не сме били. Затуй жумях и мълчах, не защото ми бяха покрити очите и запушена устата. По моя воля беше, не по турска. Не по турска. А ръце ми наопъки хванати, турени ми нозе у железа, низани ми томруци на шия....

Насред това всичкото крещеше жена. И се одързостих, та погледнах. Аз бях вързан, до мене се търкаляше железният ковчег на царя, разбит и пропаднал, книгите из него горят непожалени. Горят, та прегарят, топи се и чезне история болгарская. Пък аз вързан. И с томруци на шия. А онази крещеше. Все едно, че ражда. Ала не раждаше. Много по-страшно беше. Злолюдие обляло всички страни. И такова нещо уши не са чували и очи не са виждали. Измаилтяните струпани върху девойката. Разголени. Всичките. Беше у нея мъка и болка, и срам, и горест, каквито от сътворение мира не е имало, нито нататък, Христе милостиви, ще има... А турците, по допущение Божие, като вълци я хапеха. И я разчекваха. Пък тя крещеше. Защото не издържаше повече. И нямаше ни цар, ни княз, ни наставник, който да я отъвре. Живата завиждаше на по-рано умрелите.

Ще попитате аз какво направих. Аз... нищо. Нищо не направих. Че и какво бих могъл? Да рипна отведнъж и да избия всичките, дето я насилваха? Като герой.

Не съм герой. Никой не съм. Сам. Сам...

А и да речеш, заслужава ли някой да я спасява? Нали тя предаде Търнов? Тя. На Сирма щерката. Последната. Кучка. Добре, че не е жива майка й. И че сестрите й вече ги няма. Благодаря ти, Боже, за всичката смърт. Че смърт се търпи, но срам не се търпи! А срам беше голям. Предателство. Предателство. И защо? И заради кого? Повече ли Мохамед беше обикнала от своите родни братя? Братя. Сетих се, че братя нямаше, но един рожден и свиден братец имаше. Рус, рус, та чак бял. Със светъл чубмас и знаме българско. Свободен. И незаловен. Той щеше да мъсти. Жесток си ти, Боже и несправедлив, щом позволяваш брат на сестра нож да вдигне. И тоя брат да е надежда на целия български народ. Той. Русия. Белия. Комуто се пада длъжност да убие своята собствена сестра. И какво сега? Да се моля ли турците да я разпорят и тя да умре от тяхното насилие или да чакам греха брат да убие сестра си? Кое е по-лошо? Кое е по-грешно? Какво ли Шуна би казала? Какво ли щеше да направи, ако беше тука? А Димо? Димо Сирак как би ли я сардисал тая девойка и предателка, ако беше жив?