Веруй Бога... Кой беше? И защо така му викаха? Сам си го направи. Винаги и всякогаш все една му беше приказката: Веруй Бога това, Веруй Бога онова... Веруй Бога... А не личеше толкова пък чак да е християнин и църковник. Беше... беше голям. Канара. Българин. Юнак. Левент. По-голям даже и от царя. И затова сигурно онзи го избра за началник на личната му стража. А може и просто заради мустака, че беше Веруй Бога с него прочуен. По цяло Българско. Никога не я разбрах тая гордост. Мустак, мустак, колко да е мустак?... Ще речеш не обикновени космарлаци, ами на златен овен руното. Толкова чак си го обичаше тоя пусти мустак и така го пазеше. Да е извит и пръчнал нагоре. Все повтаряше: „Веруй Бога, мъж без мустак не е мъж!...”. Ама... ама и на това му дойде краят.
За добро изгори си мустака, а с него още и чисто месо, и здрава кожа. Ковашко огнище огън подхвърлило и мало чираче вътре в огън останало. Самичко. Курбан да гори. Нямало кой да го отърве. Самичко било. Чираче, мило сираче. Без баща ...