Средата на септември. Есен. Слънчев ден. Васил погледна към лозите в двора. Внукът му бе дошъл да помага за гроздобера. Десетгодишният Валентин вървеше до дядо си и когато стигнаха до редовете каза:

- Дядо, бързо ли ще свършим работата?

- Защо питаш?

- А, не! Просто така.

Валентин извади телефона от единия си джоб. Погледна към екрана и го върна обратно. Васил се усмихна. Той носеше голяма кофа, от която извади една по-малка. Подаде я на детето. Взе лозарските ножици и започна да реже тънките стъбълца на гроздето.

- И аз искам, дядо! Да можем по-бързо да го оберем.

Детето отново погледна към телефона си. А Васил каза:

- Виж сега. Ако си имал някаква работа, защо дойде? Гроздобер с бързане не става. Ножиците не са за теб. Ако не се порежеш, то може да ти прищипят пръстите, а това боли. Ще събираш след мен, където не мога да бръкна за малките чепцици.

Валентин засрамен наведе глава. Искаше да си извади телефона отново, но не посмя. Дядо му отрязваше големи гроздове. Момчето хвана една чепка и я дръпна силно. Паднаха зрънца на земята, а ръката му лепнеше от гроздовия сок.

- Това не го прави повече! - каза Васил. - Не късай гроздето. Едно, че се мачка, а и виж си ръцете! И гледай, колко зърна паднаха на земята.

Възрастният мъж пълнеше кофата с грозде. Бе нагласил чували край редовете. Изсипваше ги и продължаваше да реже с лозарските ножици. Внукът му събираше това, което бе паднало на земята и си пъхаше ръцете там, където дядо му не можеше. Гледаше как се пълни кофата. Колко много сини , черни и зелени зрънца се прегръщаха в очакване да станат вино. Работата увличаше момчето и то несъзнателно забрави за това, което го бе карало да бърза. Извади телфона от джоба си и каза:

-Дядо! Да взема да го оставя в началото на реда. Пречи ми, не мога да се навеждам.

Васил се усмихна. Не отговори. Изчака го да се върне и гроздоберът продължи. Валентин събираше падналото грозде. Слагаше го в малката кофа.

-Дядо! - каза той. - Има изгнило и изсънало.

- Отделяй ги. Те не пускат сок. Ще видиш, половината грозде ще го направя на сладко вино, за теб. Нали ти харесва?

- Да, дядо!

Васил изкарваше чувалите на едно място. Не ги пълнеше много, защото вече му бе по-трудно да ги носи. Внукът му вървеше след него и събираше по земята. Отделяше изгнилото и махаше листата. Бяха на ппоследния ред, когато съседът Игнат се провикна:

- Спорна работа, момчета! Пълните ми очите с радост като ви гледам.

- Да хвърляш този бастун, Гатьо! Виж, колко грозде имаш. ааааааа!

- Няма да стане, Васееее, няма! Ами, елате да ми го оберете, да не отива зян. Ще ми дадеш малко вино и малко ракийка и готово!

Васил погледна внука си. А Валентин се усмихна и каза:

- Да го оберем бе, дядо! Нали вино ще правиш, от онова сладкото.

- Ти, нали бързаше! - отговори Васил. - Виж, колко грозде има дядо ти Игнат. И хем не е е копал лозе, нито е пръскал. Май природата си знае работата. Аз поливах, пръсках, копах и видя колко изгнило и изсъхнало грозде имаме.

- Нали знаеш! - каза Игнат. - На комшията всичко е по-хубаво.

Възрастните мъже се смееха, а детето влезе нетърпеливо през малката вратичка между двата двора.

- Не забрави ли нещо? - попита внука си Васил.

- Не ми трябва телефон, дядо! Имаме работа.

Дядо и внук беряха гроздето, а Игнат бе седнал на стол и подпрял главата си с ръце на бастуна им се радваше.

- Знаете ли, колко години съм се грижил за това лозе? Ти, Васко знаеш. И то е като мен старо. Не мога вече. Изоставих го. Преди време тревичка не можеше да видихш между лозите. И въпреки всичко, гроздето ми е вярно. Пак е дало плод. То ще остане и след мен, знам. Грижете се за него. Да помните труда на Игнат.

Сълзи се стичаха от очите на възрастния мъж. Васил отиде до него. Прегърна го. Избърса бузата си от сълзичка, тръгнала без да иска и каза:

- Не говори така! Недей! Грехота е. Нека се радваме на това, което имаме, пък каквото стане.

Силни мъже. Минали през какво ли не. След поредния гроздобер си стиснаха ръцете. С надежда да има и следващата година. Десетгодишният Валентин дообра каквото имаше по земята и каза:

- Дядо, сега отиваме да го мелим, нали?

- Ееее, едва те навих, а сега ми даваш зор. Има време. До довечера ще го смелим. Ти ще слагаш в мелачката, аз ще въртя. И готово.

Игнат изпрати берачите на грозде. Васил занесе чувалите до мазата. А Валентин чакаше да смелят събраното грозде.

Гроздобер.

Явор Перфанов

27.09.2022 г.

Г. Оряховица