Част втора

   Стоях вцепенена. Над мен се рееше най-странната душа, която бях виждала. Преливаше от цветове, светеше, искреше като фойерверк. Приличаше на пеперуда. О, Творци! Това беше Душа – пеперуда! Никога не бях виждала подобна, но понякога дочувах в мислите на другите Сенки да се прокрадват неясни обяснения и догадки за редки души, които наричаха пеперуди. Смятаха ги за дефектни, защото по нищо не приличали на обикновените сиви души. Появявали се през триста години по три, но май всички бяха уловени и преработени, според твърденията. Явно не беше съвсем така. Какво ли още криеха Творците? Ясно я виждах, сякаш пърхаше с невидими крилца, толкова лека и ефирна. И тези цветове, които ме побъркваха с яркостта си! Не бях уплашена. Ние, Сенките, не изпитваме силни емоции. Всичко в нашия сив, монотонен свят е пресметнато и подредено. Няма излишество. Няма връзки, семейства, приятели. Всеки е сам. Всички сме заменими, защото не се различаваме. Когато някоя Сянка внезапно изчезне, се появява друга, която я замества. Никой не задава въпроси на никого, само изпълняваме задълженията си. Ако някой дори неволно наруши установения ред, го приспиват завинаги.

      Продължавах да гледам цветната феерия над мен. Аз контролирах душите, те бяха моите деца, послушно заспали в стъклените си легла. И тази беше моя, но непослушна. Трябваше да й покажа коя е Гувернантката. Бавно започнах да се изтеглям нагоре, но тя не се отдалечи. Сянката ми се разстла около нея и тъкмо когато бях сигурна, че съм я хванала, усетих лек натиск, точно там, където трябваше да са гърдите ми. Отново се олюлях. Душата я нямаше. Вместо това, по мен започнаха да избиват цветни петна, толкова бързо, че не можех да реагирам. Само миг, един миг, достатъчен да осъзная, че вече не бях сива, че нещо необратимо се случва. Душата ме превзе. Изкрещях без глас и за втори път се свлякох на пода. Този път в безсъзнание.

       Не знаех колко време е минало, когато се свестих. Огледах се, за да разбера, че освен разпръснатите малки стъкълца по пода, нищо не подсказваше за случилото се. Отново бях сива. Заметох стъклата, набързо обиколих рафтовете, всичко беше тихо и спокойно. Не и за мен. Ако Творците разберяха за изчезването на Душата- пеперуда, лошо ми се пишеше. Излязох бързо навън и няколко пъти проверих дали съм заключила добре вратата. Беше късен следобед. Слънцето ме стрелна в очите и примижах за момент, после тръгнах към къщата. Внезапен полъх на вятъра разбърка косата ми и усетих…Усетих ли? Да, усетих хлад, космите на ръцете ми настръхнаха и чувах ударите на сърцето си. Чувах ги! За първи път! „По дяволите!“ Опа, и тази мисъл! От къде дойде? Какво ставаше? Защо изведнъж всичко в този побъркан, шарен свят, започна да ми причинява дисконфорт? Капка пот се търкулна по слепоочието ми, усетих я като лавина. Какво по дяволите се случваше? Разпокъсани, хаотични мисли се блъскаха в главата ми. Кой ми го причини, кой си позволяваше да обърка така подредения ми свят? Взрив от непознати емоции заля мозъка ми. Повдигаше ми се, задъхвах се. Проклета Душа- пеперуда, какво ми направи?

- Мис Говърнес, мис Говърнес, добре ли си? – Айрин изникна от някъде и ме гледаше учудено. След нея се появи и едно от момичетата, явно бяха се разхождали по някоя от сенчестите алеи в двора. – Сигурно сме се разминали навън, излязох да те чакам.

- Защо, много ли се забавих? – постарах се гласът ми да звучи нормално.

- Не, този път си дойде навреме, само един ден те нямаше, както обеща. Но изглеждаш бледа. За първи път те виждам такава.

- Добре съм, хлапе, нищо ми няма, от пътуването е.

- Хлапе? Не момиченце, дете или Айрин?

- Е, хората се променят. Ако не ти харесва, ще се върнем към старото.

- Не, не, нямах това в предвид. Харесва ми. Радвам се, че си тук, скучно е без теб!

Айрин се усмихна с онази нейна лъчезарна усмивка, която озаряваше лицето й, винаги когато се чувстваше спокойна. Но аз чак сега обърнах внимание на този факт. Както и на това, колко тъга и мъдрост едновременно се криеха в дълбоките й кафяви очи, колко кадифено мека беше светло кестенявата й коса, за която заедно всяка сутрин измисляхме различни прически. В този ден за първи път обръщах внимание на неща, които не ми влияеха преди. И бях абсолютно сигурна, че няма да е за последен.

- Искаш ли да хапнем по един боровинков сладолед? – казах го непринудено и което беше по-смущаващо, напълно искрено.

- Как позна, че ми се яде сладолед?

- Аз съм магьосница и знам всичко – казах, хванах я за ръка и потеглихме към големия хладилник в кухнята, където винаги криех по някоя малка изненада за нея.

По-късно, когато остана сама, ще мисля как да се справя с това ново, непривично и озадачаващо за мен състояние.

СЛЕДВА