Гърбавият

   Смали се още повече. Уж знаеше пътя, а на две стана снагата му. Стигна до брега, загледа се в отблясъците на реката и сведе поглед към нозете си. Помнеха го още камъчетата, шушнеха тревите... Връщаха му спомена за безвъзвратното, тежестта  на онзи миг, в който разлюби всичко и му остана само изтерзаното тяло за дом на душата...Тяло с белег върху плещите, жигосано от триумфа на човешката неразумност, от удара, катастрофата ... Но, такава бе цената отредена за съществуването му- да виждат всички  грозотата, уродливостта му... Колко години изминаха от тогава?! Години като вечности, за да се пребори с различието си, да го приеме, да осмисли пътя си... И да си върне живота- най- безценния дар, който обрече на Вярата, на всички с грапавини в душите...И на угнетените и страдащите, неразумните и безпътните. Обикна ги, умирайки наравно с бедните и безсилните. Горя в куража на смелите, плака със сълзите на бездомните. И страда с човеците, които трудно го разбираха и извръщаха очи, пълни със съжаление... Но щом заговореше, щом Бог слезеше в думите му, сърцето му се изпълваше с онази неземна благост, която никое човешко щастие не би могло да замени. Приеха го хората, макар и рядко да се сещаха за името му...Бе просто белязаният, разноликият отец с гърбицата.

   Слънчев лъч се процеди през жълтеещите корони на дърветата. Един лист се отрони и тръгна по водите. Спусна се златист и мъртъв, изпълнил мисията на битието си, на прашинката в градежа на вечното великолепие на Вселената. 
Проследи го с поглед, пое си дъх и тихо заплака. Прииска му се да се втурне във водовъртежите, безгрижно да нагази в реката на детството. Всички реки са вечни... Но само  веднъж може да се изкъпе човек в едни и същи води*. Само веднъж, като в тайнството на кръщението, на очистването и възкресението.
   Погледна към висините. Сети се, че днес малката Ангелинка за пръв път щеше да застане под купола на църквата. Че кръщение очакваше младата ѝ душа.
  Въздъхна, още малко време оставаше до тогава. Разсъблече се и плахо нагази в плитчините. Сякаш още бе на седемнадесет... Взеха го от този бряг, за да празнуват...Имен ден на някой с име на светец.
  Продължи напред, а водите нежно го приласкаха в обятията си. Замилваха го като в сън, в който мечтите на младостта бяха останали в един друг, далечен и неосъществен живот. Пое дъх и се почувства млад и силен. Заплува навътре, а реката го опияни. Зашепна му свойски и сякаш стана едно със силата ѝ. После за миг се опита да усети сигурността под себе си и хлътна. Реките винаги имат неравни дъна...
Смали се и потъна, а нозете му затърсиха  опората на дълбините.

 Изтласка се със сетни сили, жадувайки светлината, повърхността на водите...

Не чувстваше нищо. Нямаше го страхът от смъртта, нямаше я дори тежестта на ужасната гърбица.  Заплува обратно. Брегът го очакваше с твърдината си, с камбаните, които вече възвестяваха Успение Богородично. Зовяха го с гласчето на малката Ангелинка, търсеха  го да представи крехката ѝ душица пред Всевишния.

Него, него викаха всички...Белязаният посредник между човек и Бог.

*„ Не можеш да влезеш два пъти в една и съща (вода на) река.”
Хераклит
„ Не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река.”
древна мъдрост