Смали се още повече. Уж знаеше пътя, а на две стана снагата му. Стигна до брега, загледа се в отблясъците на реката и сведе поглед към нозете си. Помнеха го още камъчетата, шушнеха тревите... Връщаха му спомена за безвъзвратното, тежестта на онзи миг, в който разлюби всичко и му остана само изтерзаното тяло за дом на душата...Тяло с белег върху плещите, жигосано от триумфа на човешката неразумност, от удара, катастрофата ... Но, такава бе цената отредена за съществуването му- да виждат всички грозотата, уродливостта му... Колко години изминаха от тогава?! Години като вечности, за да се пребори с различието си, да го приеме, да осмисли пътя си... И да си върне живота- най- безценния дар, който обрече на Вярата, на всички с грапавини в душите...И на угнетените и страдащите, неразумните и безпътните. Обикна ги, умирайки наравно с бедните и безсилните. Горя в куража на смелите, плака със сълзите на бездомните. И страда с човеците, които трудно го разбираха и извръщаха очи, пълни със съжале ...